Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

четвъртък, 28 юли 2016 г.

Story - ВИСОКИ ПОМИСЛИ, МИЗЕРИЯ АДСКА

ВИСОКИ ПОМИСЛИ, МИЗЕРИЯ АДСКА*


    – Животът, Ленче, е низ от дреболии – рече тате сутринта на масата. – Тез, дето с уста птички ловят, звезди свалят от небето, ама само глупците вярват на големи приказки. Истината е нещо черничко, рошавичко, дето хапе и боде, горчи, пари, налютява и е на зрънца като хайвер. Виж, лъжата се точи гладко, лъщи да ти вземе ума, да не видиш що се върши. Нали знаеш оназ лапешка песничка, "Хей, ръчички, хей, ги две. Те ми служат на-а-а-ай-добре. Едната мие другата, а пък двете – лицето". Мародерите във властта са като факир в цирка. Взреш ли се в дясната, с лявата ръка си прави фокуса, и обратно... Е, вперихме се в крадливите две партии – червенката и синичката, то пък от вътрешния му джоб изскокна лайняно жълто Царско движение. Няма толкоз да ни баламосват, народът вземе ли нещата в свои ръце. Мнозина се правят на българи, а знаеш ли какво ще рече да си българин? Ще рече да ти пука за Отечеството. Истинският българин не мисли какво да си вземе, а какво да даде на България. Гледай фукльовците, дето родолюбието осребриха с финикийски знаци. Че какви българи са те!

    Приключили сме закуската. Неделя. Дъждец ръми, всеки момент на сняг ще го обърне. Очаквам снежинките да запрехвърчат. Омръзнаха ми кални улици, натежали от влага мокри палта, подгизнали от кал и помия патъци. От вонята на мухъл ми се гади.

    Вкъщи обаче е топло, топличко, заточили ми се едни историйки, от които – и наивни да са, откривам колко интересно е да се живее, и не само интересно, но и поучително. Каквото и да се случи, каквито и сладки речи да чуеш, ако се вгледаш малко от малко, и зад най-простичката лакърдия ще видиш сгушена важна истина за нас и нашия Български хал под небето.

    Жените подреждат дома, а наш чорбаджи Тотю Философ се опнал по корем на дивана, подпрял бузи с шепи и тъкмо разправя за някой си Мончо, когото – представи си! – комунистите в кожухарската фабрика "Тракийка" отличили с бронзов медал. Мончо обаче не припнал тутакси да си получи медала, не се и даже зарадвал завалията.

    – Много важно! – ежил се. – Турнали ме в "Алея на първенците", да види светът будала. Онез отгоре хилядарките си делят, а на нас с дрънкулки очите замазват. Препускали му по петите шефът по икономическата част и главният счетоводител, звънели от канцелариите си господата от профсъюза на Хорозов. И кандисал. Връчили му медала, осем протокола подписал за тоз знак на славата и честта, а те го гледат нежно с очи от шарлан по-мазни – онез порове, и човекът се докачил. Като приключва сцената с подписите, отива да пикае и заковава с големи пирони бронзовото отличие в стария заводски кенеф на двора, на дувара с мръсотиите го заковал. За уронване престижа на предприятието след тая демонстрация глобили го триесе левчета, един аванс, демек.

    – Майстор – завърши тате, – но към тез отличия на нервна почва алергия разви. Чуеше ли за ордени, грамоти и прочие, налиташе като бик на червено.

    Тъкмо почистихме масата, и на вратата се появяват Вичо и кривокракият Станчо. Разположиха се те в кухнето. Тотю и на тях описа Монювата алергия. На свой ред Вичо разправи за Каню Гърдев, механик по плетачните машини във фабриката за чорапи, гащи и потници "Фазан", алкохолик състезател, сакъ авер на младите булки.

    – Събудил се сабахлен хептен махмурлия, та решил Каню веднъж завинаги да скъса с вредния навик. Туй кръчме – рекъл си – бая суха пара ми глътна. Ударя една сливова, харно, ама стига ли ми една-едничка! И за да протече успешно борбата с порока, решил отдалеч да избикаля въпросната кръчма. Вместо по пряката пътека, навъртал в августовската мараня три километра, само и само да не мине край въпросното дяволско изкушение. Ден така, два дена, три дни. Прибрал се на третия ден, умил се, застанал пред огледалото, любува се. Шега ли е, удържал победа над пукницата проклета. Както пишат нашите вестникари, законна гордост го обзела.

    На това място Вичо примижа, прокашля се, огледа ни, па продължи:

    – Заговорил Каню на образа си в огледалото: Ей братче, голяма работа си. Каквото наумиш, изпълняваш. За триесет и колко години сума пара профука. И сега – край, край и край! Бива ли таз победа да се не отпразнува? Тъй си приказвал. Споменал "отпразнува", замислил се. А що се прави на празник? Пие се. И трагическият Хамлетов въпрос "Да бъде ли, или да не бъде?" увиснал над Каню със страшна сила.


    – Случайно да знаете кой е Хамлет? – попита Вичо.

    – Майната ти – възропта Станчо, – само ти четеш книжки! Хамлет е герой на писателя Дончо Цончев, прав ли съм?

    – Прав си, бе. Прав си – успокоява го тате и подканя да не се разсейват, а в същото време на Вичо знак дава, мърда с вежди към Станчо, демек: Остави го тоз завалия, всички не са умни като нас двамцата.

    Станчо долавя нещо нередовно в Тотювото кривене, привежда се като коч, кога се кани да кюсне.

    – В кръчмата ли се затирил? – не се стърпя Гица.

    – Е, че къде другаде! Отърчал Каню като ловно гонче с навирен куйрук, на един солук**взел разстоянието, влязъл-невлязъл, от вратата реве: Хей, ахмаци, братя, приятели мои верни! Черпя днес за победата над алкохоля. И петима души прави българи за час и половина се насвяткали до козирката.

    Оставих компанията скучно да си бъбрят в кухничката. Подир малко обаче разгорещени се запрепираха що е любов, и за да не изпусна нещо интересно, връщам се. Станчо слуша, подложил длан зад ухо, сякаш е глух. Чу Гицините обяснения, взе да клати показалец с голям мръсен нокът: – Йок, и богатите плачат, обаче Масква не верит на салзи.

    Тотю допълва:

    – Любов е чат-пат да онождаш булката, да й угаждаш, като й купуваш семки, бонбонки, на разходка да я извеждаш, баклава и локум да я черпиш, парфум от педесе стотинки да й подаряваш за Осми март и за Нова година, обеци от сергия за балончета и пищялки. Ей туй е Голямата и прекрасна любов. Всичко друго е фалш. Скъпите дрънкулки не важат върху чувствата на жената, щото жената не гледа колко пари струва твоят дар, а дали го даваш от сърце.

    Как уцелиха тая тема е мистерия. Вичо издекламира какво рекъл някой си Стойчо на своята трийсет години по-млада любима жена.

    – Що са ни дечурлига! – отклонявал мечтата на своето момиче въпросният побелял като Дядо Коледа Стойчо. – Не ща аз джерамета да гледам***. Сберем ли се, душко, двамка, ще ме съблазняваш. Не искам да мислиш за нищо друго освен за леглото. Ще ти купя гердан и синджир за глезена, че да ми дрънчи в ухото, кога те любя. Ти, душко, ще си гейша, аз – самурай. Ще се галим, пиле, мълком, че да могат мъжкарят у мене и самката у тебе да се чуват, че думите, пиле, повече пречат, пък мълчанието – никогиш.

    – Женска уста как ще затвориш! – учуди се тате.

    – С цалувка – отвърна Станчо.

    – Пует ще да е бил твоят Стойчо – рече Тотю. – Гейшата му, като свикне на таквиз обноски, дано не пожелай и друг тъй да я гали… Е? И изпълнило ли му се желанието?

    Кондукторът се умисли, та Станчо допълни:

    – При жената средно няма: или е кучка, или домашен полицай.

    – Нищо не знае той – разлюти се Гица. – Сегашните не са мъже, а баби. Изпедерастил се е мъжкият свят. Усукват ти се, па ги страх да си поискат.

    – Това не им пречи да плещят глупости за любовта – рече мама.

    – Иде ми на ум Киро Пиперков – каза Вичо и млъкна. Нещо премисляше.

    – Разправяй, разправяй де-е-е! – окуражават го.

    – Така-а! – захвана кондукторът железничар. – Пиперката бе хасъл мъж. Ходеше с трички, сайдисваше ги и трите. Една му готви, друга го пере, глади, трета му е за дружинка, кога скита по гори и поляни или за риба. Бонка – като кравичка кротка, Цана – котанче пухено, Керанка – вълчица съща. Заченаха и трите в едно късо време, кажи-речи, отведнъж. Беше през 1954 година, кога Марица преля, та наводни града. Окотиха се тричките по едно и също време, около Коледа, и все мъжкарлаци.

    – И какво? – тръгна към вратата Гица.

    – Припозна си той тримата сина, сетне излезе, че семето му нефелно било. Добри пари вадеше от КЦМ-то и всяка от трите си го набелязала за съпруг. Е, туй е то женската любов.

    – Коя обичал най-най-много? – рече мама. – Коя взе за жена?

    – Вълчицата.

    Минаха върху приватизацията на село. То бе слово на седесарския пес-помияр, както обяви Станчо, който сам себе си възприемаше за стар пес-помияр от СДС.

    – Рачо бил асъл терминатор на "сините" – захвана той. С преправен гласец изпълни монолог на кюнлията, който се изживява като борец за демокрация в родното си село: Дошел сум я туче в Драгойново да леквидировам. Викат ма Леквидатурата. В кумисията сме четирма, обачи на онез гражданя ни им ясну пулужениету, та сум се зафатал я с гулямтъ рабутъ. Державътъ туй съм я! Я сум ви демокрацията. Я сум и царят, и пъдарят. Времито е наше, на СеДеСе.

    – Е-е, тоя бетер Костов, бе – рече Вичо.

    – Къде това? – вмъква се в кухничката Гица. Носи кофа картофи.

    – Къде-къде! – отвърна Станчо. – Навсякъде.

    Задуха силен вятър. Така яростен беше, че проникваше сякаш през стените. Усещам ледения му дъх, а кюмбето бумти като локомотив при всеки порив на фъртуната.

    – Знаеш ли карък що е? – обърна се Вичо към тате.

    Лехичка, част от зеленчукова градина – обади се Станчо.

    – Е, съседа Димо Сърбина. Цялата оназ сутрин, бетер градоносен облак, по жена си ходи и пъка-пъка, докато му прекопа бахчата. И понеже му мълчи, взе да я кълне: Как една приказка не чух от тебе, ма. Ай, че си проста! Това е то "карък".

    Помълчаха да чуят Вичо ще добави ли нещо. Като не добави, заговориха за снощния филм по телевизията. Ала Гица ги върна на старата тема:

    – "Карък" е тоя, дето собствената му кожа му отесняла, а няма на кого да си го изкара? И от това пати жена му.

    – Ба! – рече Станчо. – Чакай да ви кажа що е карък.

    Начена историйка за бостанджия, който като сял тикви, никнели пъпеши, като хвърлял семе за лук, бахчата затъвала в райграс като английска поляна.

    – Каръкът каквото и да похване – обобщи, – все наопъки излиза. Не че човекът лош, ами орисията му такваз, каръшка.

    – Нима не е истина, че българите сме каръшко семе? – впила искрящи очи във Вичо, намеси се Гица.

    – Естествено – важно кимна ораторът. – Такива сме. Седем милиона каръци екстра качество.

    – Ей, ама страшни! – възхити се Вичо. – Кой се хванал ортак с нас, бял ден не е видял. Всичко сме окепазили, провалили, загробили. Пожелал ни за ортаци Хитлер, изгубил войната. Лепнахме се за Руския мечок, империята с кофтия си късмет му сгромолясахме. Сега сме дупе и гащи с Хамериканеца, ихтибар му правим, метани до земята. Радва се той, че не знае с кого си има работа. Гледай чалмите как ще му бият шута през Атлантическия океан, та отвъд. И пак заради племето ни каръшко.

    – Оня космонавт, нашичкия, помните ли? – рече Гица. – Руската ракета хилядо пъти уцели Луната, и всичко си бе наред. Качиха обаче наш човек на борда и ракетата размина космичната станция. Харно, че не гръмна, та читав ни го върнаха да го обявим за герой.

    Аз па се чудя що господин Божков от баш-министър се заби диско-джокер – рече Станчо. – Нерде шеф на далаверата, нерде ди-джей Ал Бож! Светът се е побъркал. Ти го имаш за цвете, то троскот. Де поникне, всичко задушава.

    – Анджак! – отсече Вичо и останалите в кухнето умно сведоха глава. Очевидно думата красиво им прозвуча.

    – Велики работи са те – рече Станчо. – Знаеш ли, Вичо, роден си бил само за полиглот (искаше да каже: политолог), а Бог те турил първом бъчвар, па сетне кондуктор. Ба! Бъчва да измайсториш е колко по-трудно, отколкото держава да управляваш. Като гледам нашия господин президент... Ми той бъчва не може да сглоби, гъза си да съдере! И баба знай да маха с копринена кърпичка от стълбата на самолета, лакърдии да дипли пред засукани журналистки.

    – Акъл искат тез ваджии – замижава похваленият.

    – Мир и любов да даде Бог! – благослови Тотю.

    – Да, бе – кимна леля, – любов, без съмнение. То е пак страстната любов на големеца към себе си.


    – Сещам се една весела за любов – захвана Вичо. – Излезли бяхме на хайка за вълци. Обаче вълци йок. Газим в угарта ний като щури, ем гладни, ем ядни, съзираме навръх тракийска могила една едничка сред къра кацнал москвич с дигнати капаци. Що дири там тоз москвич, мамка му? Наближаваме. Изскача един пенджуек****по бели гащи, маха с ръчички, горещи се: Ай бегайте оттук, да не извадя пищоля! Тъй ли? Споглеждаме се ний: Как е, приятельо? А той: Не съм ви аз приятел, не съм ви никакъв, тук съм с мойта вярна съпруга на оглед дошел. Отде да знаем, че не е някоя от нашите съпруги! – казвам. – Трябва да проверим. Под дулата на дванайсет двуцевки, къде ще иде! Оглед извършихме. И там – примижа Вичо – хубавица с ей-толкави цици, гола-голеничка как я мама родила. Ний, аполоновци, херкулесовци същи, гоним Михаля по тръните, а тоз побарал агнешкото, че го и качил на баир да го либи. Па и лъже, на всичкото отгоре.

    Тате разбърка жарта в кюмбето, зарови няколко шепи картофи, па се върна край масата. Вичо нова захваща.

    – По времето на професор Беров запалих се да опиша цялата политическа какофония, цялата българска отврат. Сбирам документи, отмятам в тефтера само и единствено далаверите, дето ги показват по телевизията. Купих девет папки, надписах ги с имена на нашите първи политици. Залягам една събота вечер и до неделя сабахлем надиплих си оценката за тоя и оня началник в державата.

    – Бре! – възкликна Станчо.  Да не земеш да ни изтипосаш в някой вестник!

    – Помниш ли оня депутатин, хаирсъзина от Силистра*****, как се зъбеше на онуй двайсетгодишно женче от полицията? Щяла да му прави кълбета назад и напред на кюнлията, че му дигнала мерцедеса с паяк столичната общинска служба – рече Тотю.

    – Ще пратим опровержение: Политическа инсинуация. И ще си очистим образа.

    Вичо изчака да се изприкажат, па подкара нататък:

    – Грабвам аз тия девет страници отчет и тин-тин-тин при първия заместник-главен на "Нова Марица" Гошо Петров, с него служехме трудоваци, заедно фусти сме гонили по сливенските ветровити сокаци. Та трупвам му аз на бюрото тез гневни девет страници и сяда той да ги чете. Гледам, душно му, чеше се, мери ме изпод вежди. Е – кай, – всички си ги турил в кюпа. Няма ли политическа сила, на която вяра да ловиш? Рапортувам: У нас всичко е фалш, фалш и фалш. А той: Ти всъщност за кои си, за коя партия? И аз, като фазан******с прясна пиявичка: За народа съм. 

    – Тъй ли рече – посегна тате към шишето гроздова, – или измисляш? Кажи, че лъжеш бре, маскара!

    Станчо се впери в кандидата за главен прокурор на републиката, зацъка с език, по чело се плесна, завайка се:

    – Въх, мамицата му! Дали да не изпедепцам и аз нашия деребей, дето от двайстри годинки душицата ми яде?

   – Каза "За народа съм", а той какво ти отвърна? – намеси се мама. Видът й говори: Дрънкай ги тез на старата ми капа!

    – Рече: Виж сега, наборе, я занеси го другаде тоз пасквил, че пусна ли го за печат, по-харно да стана от туй топло място, па да си излезем наедно и да се не връщам в тоз хубав вестник никога вече. Ей това каза, честен кръст! – Прекръсти се с лява ръка, та Гица изфуча и му кресна: Антихрист ниеден!

    – Излиза, че някой много внимателно подбира кои да са ни любимци – поде Станчо. – Хваща за козината изпосталял помияр, тури го на трибуната локуми да разтяга, да кепази всичко родно, за нас уж се застъпва. Ако сте забелязали, любимците все на таз струна дрънкат. Дали ще е "Аз съм българче", атомната в Козлодуй или отнетата ни Македония, дертът им е: друг да преценява вместо нас. Тез говорители от последна инстанция, дето все плещят за Демокрацията и Западните ценности, най ме плашат. България е пълна с техните поучения.

    – Да вярваш в лафове на такъв любимец е все едно да вярваш в чудесата на Светия кръст – рече Вичо. И то бе начало на следваща история, която се развива в едно от средищата на вярата в свръхестественото и необяснимото.

    Случило се на Кръстовден в селището М.

    – Прииждаха от всички краища на България – начена кондукторът. – Идеха набожни, но и атеисти идваха на туй аязмо. За славата на Господа уж обърнат шише ракия, безбожни песни пеят за бели цици и бели балдъри. Сред тях бе и Данчо Телкийски или Данчо Лютото. Набожен, ама и суен-буен, а вярата дип не дели мегдан с бабаитлъшките мурафети.

    Дръвце некакво му предложили двама търговци, искат майка си и баща си. Викам му: Да не си луд! А той: Ще го взема, че евтино го дават, а е от Честния кръст, на който разпнат бил Исус. Каква му е силата? – питам. Ще видим, като го пробвам – вика. Е, видя му силата. Гончето му глиган вдигнало от леговището, глиганът да изтърбуши песа. Че като подгонил ядосаният нерез Данчо... Що бяг, що скачане през долове и баири, сипеи и трънаци!

    И... отивам – кай, – да върна дръвцето. Сварил ги онез на същото място. Апапи, ей ви стоката, не я ща, уюни (неприятности) ми отваря. А те: Не си вервал яко, съмнявал си се, затуй не действа. Да верваш требе... Мамка му и дръвце! Очукал им го по кратуните. Оправдал си прякора Данчо Злото!

    – Е! – реши Станчо. – Ний сме наивници. Че и най-умният си е малко прост, ама кога цял народ будалосват с лъжи и простотии, държавата ни пиши я загробена.

    Докато Вичо и Станчо се разправят, картофите се бяха опекли. Туриха ги в тавичка и кухнето се изпълни с ухание. Гица разсипа сол на купчинки по масата.

    – Не ставаш за вестникар – рече кривокракият Станчо.

    – В редакцията на нашата "Нова Марица" и сам Господ Бог да влезе, не би го познали. Толкова са затънали до уши вестникарите в лъжовния си занаят.

    – Напомня ми историята с твоя авер от Сливен за Митю Манахилов – поде тате. – Седнал Митю в кафене "Монблан" срещу Джумаята, насред нашта Главна, наобиколили го ония ми ти бивши даскали и пишман-шахматисти от местния клуб на пенсионера, омайва ги Митю, обсъжда световната борсова система, пазарите, Европейския валутен фонд. Устата му наедро мели, курса на валутата смята: десет милиарда долара колко кяр би му донесли, ако ги има. Да речеш, банките на света в малкото му джобче, не е Митю Манахилов – Гладното, ами самият Джордж Сорос. Пари няма бирата да плати, цял ден с михалковска се плакне, чака да го почерпи някой една малка ментичка поне, а ако чуеш какви ги ръси, ще речеш: Рокфелер ряпа да яде!

    – Вичо, бре! Що стана с онуй голото женче на онзи там баир? – обади се леля. – Нещо нередно ли й сторихте?

    – Ба! – ухили се до уши кондукторът. – Отпраши оня с белите гащи и одма я избрахме за шеф на ловната дружинка. Поединично лично й се отчитаме веднъж и дваж месечно. И да ти кажа, Гиче, оттогаз лов пада. Къра сме овършали открай-докрай, ама и на печения ловец по-често му излазя късметят. Не вярваш ли?

    – Лъжец! – изфуча Гица и в очите й лумна пак оня дяволски пламък. – Като стар депутатин лъжеш и въобще, тук само се лъжете.

    Сега пък Станчо разправи как мутрите връхлетели някой си завалия, дето имал собствен казан и варял ракия в Браниполе. Поил ги с екстракт "Народен отмъстител" цяла нощ, че му поискали осемдесе и пет процента от кяра. И за да скрепят договора, значи, ги поил. На другия ден ей ги, идат същите душмани ръка да му цунат, понеже само той, Ристю Лалугера, има илач за диарията вследствие "Народен отмъстител". А бе те наште идиотщини край нямат.


    Тая неделя по Канал 1 на телевизията предават концерт на живо. Сред певците най-гласовит е тенорът Румен Дойков и Вичо заяви, че си пада по оперното изкуство, особено когато по сцената се мотаят моми в хептен оскъдна дрешка. Не се срамуваш, като ги заглеждаш, то всичкото им ачик, е коментарът му на тънък ценител на балетното изкуство.

    Останалите двама, вместо да изпитат и те наслада от изкуството на певеца, измъчваха се дали е с перука господинът или то си му е оригиналната грива. Захвана се спор: ако мъж си къносва косата, лява резба ли е, дали женското не надделява у него, не го кара да върти задник като гювендия, или боядисаните коси и вежди са нормално явление като боядисания мустак.

    Сред певците издува жили, хъхри с пресипнал глас и един, който повече мяза на бакалин от селски хоремаг, някой си Петко Петков.

    – Я па тоз с туй постно име – възмути се Станчо. – Да му турят европейска фамилия, да се не излага! Гаче чувам Мако Даков, Пеко Таков, Тано Цолов, Цецка Цачева, майор Гъзибаров, генерал Цоцо Цоцов, министър Свинаров, доносник Коритаров, Гиню Ганев. А че да се пише Тони Стораро*******! Кепазим се с тез постни имена. Как да ни признае Европа, кат сме се цели въвонели на праз, лук, чесън, пръдня, шкембе-чорбасъ, овнешка яхния и чалга?

    – Бива си го и тоз! – изпухтя по едно време тате, а след миг се захили. Като не уцели първите няколко тона от арията си в "Наздравицата" на Верди, естрадният певец Петко Петков прохъхри като спукана войнишка флигорна и Тотю строго отбеляза:

    – Пуснали куцото муле на кушия с атовете!

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, apr. 1994 – edited 28 uli 2016
_____
* Надслов на рубрика, списвана от Трифон Кунев (1880-1954) – редактор на официоза на Никола-Петковистите "Народно земеделско знаме", автор на стихове, хумористични разкази, фейлетони.
** От тур.: въздух; в случая: „на един дъх”.
*** От тур.: досадни дечица.
**** Нарицателно от игра на табла за нисичък, невзрачен човечец.
***** Камен Влашки, преподавател в местния университет "Паисий Хилендарски".
******
Нарицателно за старшина-школници, сред които имаше натегачи, въобразили си, че да издевателстваш над войника им е право, получено по устав в някогашната Българска армия.
******* Артистичното име на Тунчер Фикрет Али (1976), чалга-певец.

БЕЛЕЖКА: Текстът е епизод от романа "Ламски" (1994-2004).