сряда, 20 май 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (140.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (140.)


  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

  24.07.1998. ЛЕЛЯ РЕНИ И ПЕТРОВ
  
  "...Quand tout change pour toi, la nature est la meme et le meme soleil se leve sur tes jours..."* Снощи към 19,30 звъни ми по телефона Петър Петров: "Жоро-о! Що не се обаждаш, бе?" Казвай какво има! А отсреща гласът: "Питам, що чакаш все аз да те търся". Ремонтирам си колата, по цял ден с нея се занимавам. "Жоро-о, ела да си вземеш парите. Шест хиляди**. Днес съм минал седемстотин километра, продадох ги и двете книги." Къде ги продаде, на кого? "Няма значение къде, на кого. Важното е, че са продадени!" Хубаво, ама си бележа в какви ръце е отишла книгата, затова те питам. "Е, за мен важното е, че са продадени. Къде, на кого не е важно. Ха сега кажи кога ще дойдеш да прибереш парите. Шест хиляди са това, ще взема да ги похарча" – шегува се. Добре де – мърморя, – мога и сега да дойда. "Нали казваш, че колата ти е в ремонт?" Всеки ден оправям по нещо, инак си е в движение колата. "Е, оставям на теб да прецениш. Ако искаш, ела сега. И жената вика: Нека дойде! Хайде, идвай!"

  След половин час съм у Петрови. И започваме, както често напоследък, с темата "Венци" (Венцеслав Бъчваров). Не мелят двамата възрастни господа писатели г-н Василен Ведров (романтичния му псевдоним на счетоводителя Петър Петров) и г-н Рийт Глориъс Купър (романтичният му псевдоним на бившия депутат във Великото народно събрание Венци Бъчваров, чиновник цял живот в общинско предприятие). Рийт Глориъс Купър е написал и издал претенциозен роман в три части за епохата на Второто ни българско царство; роден на 13 януари 1932 г. тук, в Пловдив, обаче твърди, че потеклото му е аристократично-средновековно, някъде откъм земите на днешна Северна Италия може би и едва ли не. Романът му "Пречупената стрела" е разточително-обстоятелствена сълзлива драма с огнени родолюбиви отблясъци и романтично-дантелен привкус. "На Жоро с най-приятелски чувства" – надписал ми е собственоръчно с дата 13.08.97 под скромното, но респектиращо "Авторът".*** От своя страна, Василен Ведров е извадил на бял свят вече четири книжки с разкази, заядливи писъмца до несговорчиви местни редактори, люти забележки, апострофи по повод отрицателни явления в живота на обществото, отзиви за книжки на добри приятели и познати от почти снобския кръжец местни любители на изящното слово, литературата, което включва интелигентни дами и господа с други (нелитературни) професии, но страстно обичащи своите автори и водещи препирни кой е по-по-най.

  И двамата тези чешити са ми на сърце, демек, приятели, обичам ги, приемам ги с всичките им странности и претенции, защото – колкото и заядливи да ви изглеждат така представени, са си всъщност тип истински филибелия. Че може ли истинският пловдивчанин да е заядлив и злопаметен, и несговорчив! Тщеславието им съчетава егоизма, присъщ на всеки от нашата компания, с искрено вълнение за Отечеството. Петров е на 75 лазарника, Бъчваров – около 66, но нещо все се ядат един-друг, все си се дразнят. Венци капризничи, бърника из ръкописите, които Петрович (турих му сръбска фамилия неслучайно) му снася за компютърен набор, редактира го, заради което кощунство Петрович се коси, нервира се, не може да спи след обяд и нощем, вдига кръвното и... накъсо, отношенията им, от моя гледна точка говоря – ги правят симпатични, жизнени, неповторими. Ама не могат да се видят отстрани! Тя е епична история.

  Та значи, преговорихме темата "лошия Венци", после четох от тефтерчето тези ми ранноутринни записки. Леля Рени (всъщност Райна от Каблешковия копривщенски род, подозирам, е по-интелигентна и от нас трима ни, взети заедно) плесна с ръце: "Жоро! Каквото си написал досега, написал, но това е най-доброто от теб. Ти знаеш Петьо колко се вълнува от тези работи! Ама ти направо ме изненадваш; това нещо на всяка цена трябва да види бял свят". Мигам насреща й като мишка в трици: Ами, някой ден може и да види бял свят", а тя: "Не някой ден, сега трябва! Този задрямал народ сега има нужда от тези работи. Покрай приказките за Европа и за духовните й не знам какви стойности българинът себе си взе да забравя". От диванчето в ъгъла масивният Петрович се надига, пери ръце над побелелите си буйни коси, хваща се за челото, плеска се по челото ту с едната, ту с другата лапа: "Ле-ле-е, написал си го баш като мен! Все едно аз съм го написал. Това са велики работи, Жоро! Виждам, че мислиш като мен. Знаеш ли колко си говорим с жената точно за тези работи, дето си ги писал. И аз съм писал, макар с по-обикновени думи. Имам нахвърляни бележки и късове по тази тема. Ще видиш, като ги напечатам в книгата, дето сега я готвя".

  Бил в неговата Копривщица и там продал двата екземпляра на сборника "Кардиф" – единия: на 24-годишната уредничка на тамошна някоя си къща-музей, втория – на 17-годишно гиздаво девойче, което пак там поработвало през лятната си ваканция. Смяхме се с хитрия му начин да предлага "Кардиф". Омаял ги с приказки: и едната, и другата, че е писателят Еди кой си, а като пожелавали да видят нещо написано от него, изваждал "Кардиф" с думите: "Случайно не нося моя книга, ама тук мога да ви предложа да си купите нещо, което е много хубаво написано. Това е свободен стих. Аз всъщност свободен стих не обичам да чета, но това тук е нещо забележително". И те си купуват "Кардиф", но пожелавали автограф от автора. Рекъл им разтерзан: "Как да ви дам автограф, като не съм аз авторът на тази книга!" Поотделно, на две различни места милият Петрович провел стопроцентов флирт с две копривщенски госпожици, от които 24-годишната наскоро омъжена; на нея оставил и домашния си телефон. Пред жена си по килифарски усукваше отначало: "Не мога да си спомня на кого я продадох втората книга"... пък след като се изповяда как омайвал момичето, как тя му рекла "Най-чаровното у Вас е говорният Ви недостатък" (той леко заеква), та през смях и внезапно тих, като малък пакостник, бъркал с пръстче в буркана със сладкото, смирен се обърна към леля Рени: "Ти сега да не вземеш да ревнуваш? Аз само така, само на майтап бе, Ланко". И тя обръща очи към тавана: "Оф, виж какви ги върши! До вчера го беше страх да излезе от къщи, на крака едвам се държеше..."

  Когато за минутка тя се запиля нейде из другите стаи на маломерното им жилище и оставаме двамата насаме с Петров, с одухотворено, поруменяло лице, в някакъв дяволит унес взе да шепне: "Ей-й, това седемнайсетгодишното беше много красиво, да знаеш! Хем красиво, хем умно, интелигентно, бе, Жоро, хем като картина хубаво".

  От час вече въздухът вибрира от циганска музика, песни, в които на висок глас се страда очевидно за любов, певецът вие като вълк в гората с гърлени, присъщи на онази там циганска или турска реч обертонове. Слушал съм турски песни, където не се натрапва това модулиране на естествения човешки глас, и бая са ми харесвали с нежността си. В българската попмузика тъй прекалява с кършенето глезеният Дони; чуйте само неговото "Я кажи ми, облаче ле бяло", която кой знае по какъв си каприз точно в негово изпълнение снобеещите вземат за връх на родолюбието. Но думата е за Турция (просперираща шейсет или седемдесетмилионна Турция, която според статистиките в начало на осемдесетте години на миналия век наброява 45 милиона население) и за обърнатите на югоизток сателитни антени, гора от сателитни чинии в съседното гето Столипиново... гора от електронните приемателни устройства на изнемогващия, разчитащ само на социални помощи от мижавите ни заплати етнос.

  За част от привързаните любовно към съседна Турция люде Европа ни обвинява в расизъм и дявол знае още в какво, ала основните потърпевши сме ние – ние сме подложените на унижение. Нас ни пребъркват по джобовете и чантите в автобуса, нас ни притесняват с битовия си безпорядък, нашите деца са преследвани от тумби джебчии и мързелуващи банди със самочувствието на герои от холивудски екшън. Докато в самота и тишина българинът, цял живот работил (че знае достойнство що е!), си слага край на живота в глад и мизерия, адвокатите на това волно чергарско племе кански реват пред европейските институции и разнасят по света представата за крадливите нагли българи. Понеже на Запад се представят за българи, както пък тук се представят за турци), чистичкият възпитан Хайнц или Олаф, например, съзре ли мургав огненоок хубавец, обърне се към благоверната: "Айне булгарише, майне либе! Айне булгарише ман" и двойката граждани гнусливо се дръпват по-надалеч.

  Не е виновна Турция, че е притегателна за родените тук цигани. Но си мисля, къде бърка Българската ни държава и цялото наше общество в отношението ни към тази многогласа, шумна и палава маса от хрантутници? Дали пък техните основания да се стремят към Турция, да се правят на турци не идват от неспособността ни да се отнасяме към тях с уважение, да, със загриженост, но и с взискателността, която се съдържа във всяко уважение?

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 20 maj 2020

Илюстрации:
- Начало на Априлското въстание в Копривщица.
- Авторът на Кървавото писмо Тодор Каблешков.
___
* ...И когато всичко се променя за теб, природата е същата и същото слънце изгрява над твоите дни... – от поема на Алфонс дьо Ламартин (1790-1869) мото на сборника разкази и стихотворения в проза "Възкресена", издаден през 1995 г. с лични средства на автора Петър Петров, подписал се тук с артистичния псевдоним Василен Ведров. 

** По тогавашния курс на лева.  
*** Сърцераздирателният роман на Венцеслав Бъчваров (1932-2008) за епохата на Второто Българско царство, където авторът с пищния псевдоним Рийт Глориъс Купър представя действителни исторически персони, като българския цар Константин Асен (1256-1277), царица Мария (1269-1280), сина им Михаил, щерката на Константин Асен – Ирина, от брака му с внучката на Йоан Асен II, и пр., и пр., – изд. на "Веда Словена" от 1996 г., чийто собственик е самият Рийт Глориъс. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)    Роденият във Врабево, село нейде в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колега в...