неделя, 31 декември 2017 г.

Публицистика – ХОДЕНЕ НА АСЕН ПО МЪКИТЕ

СТРАНИЧКА ОТ СТАРИЯ МИ БЕЛЕЖНИК

ХОДЕНЕ НА АСЕН 
ПО МЪКИТЕ

    Асен Станчев, баща му беше гробар, мъртъвците за последното им шоу на този свят, за последно сбогом приготвяше. Познавам Асен от 1963 или 1964 година. Беше гребец, та често се засичахме на пловдивската Гребна база, където аз бях шампион сред юношите каякари, т.е. нямаше кой да ми оспорва мястото при спринтовата за онези години 500-метрова дистанция на единичен каяк. Имаше по онова време пет или шест дружества в моя роден Пловдив и в Асеновград, които развиваха този спорт, кану-каяка: 1) Спортната школа към местния Техникум по физкултура и спорт "Васил Левски"; 2) Клуб "Марица" към спортно дружество на Текстилния комбинат; 3) Клуб "Академик" към Висшия институт по хранително-вкусова промишленост; 4) Клубът на асеновградските кануисти и каякари "Асеновец"; и 5) нашия отбор, чийто треньор беше Учкуна (Георги Учкунов), треньор на кануистите и каякарите юноши и мъже от Армейски спортен клуб "Ботев". Оттогава съм привързан към съчетанието жълто и черно.

    Лодките ни бяха с опнато жълто платно над корпуса. Гребяхме в черни гащета и жълта фланелка с надпис АСК "Ботев". Още ми ечат в ушите, само като си помисля, виковете на пощурели от спортна страст и злоба наши фенове по време на регата. Страхотна тръпка е да чуеш възторжените крясъци на тичащите или препускащи с велосипед покрай Гребния канал, когато ти остават едва стотина метра до финала, физически си се изцедил докрай и единствено спортната злобичка те крепи да не се бухнеш отчаян с все сила в канала. Без хъз никой не е прокопсал в онези схватки на мъжеството и издръжливостта.

    Голяма работа за нас – момци на АСК"Ботев" в онези негови златни години, беше представителният ни мъжки отбор по футбол, а и кануистите и каякарите от "Ботев". По онова време за феновете на "Ботев" се появи прякорът "канарчетата", че преди всяка футболна среща над трибуните и стадиона нон-стоп ечеше шлагерът от началото на седемдесетте (около и след 1960 година) "Блу-блу, канари...".

    Това е време, когато шведските спортни вестници писаха, че пловдивският "Ботев" изнесъл спектакъл, атракция по футболно майсторство пред шведите на собствения им стадион в град Малмьо. Е-ех! Можете ли да си представите сега, че заради билет за мача "Ботев" – "Атлетико" (Мадрид) пред вратите на пловдивския стадион "Ботев" българи от селата предлагаха на нашите майнички живо агне или бъчве вино?

    Асен гребеше към отбора на пловдивския спортен клуб към ВИХВП "Академик", не му спореше кой знае колко с каяка, та се прехвърли в академичното гребане на Висшия институт по хранително-вкусова промишленост: скиф, скул, разпашна и тъй нататък. За късо сме били съперници на 500-метровата дистанция при единичен и каяк-двойка (двойка правехме с моя приятел и досега Тодор Ряпов). После не сме се виждали не години, ами десетилетия с Асен, дето е година по-възрастен от мене. Чувах по едно време, че станал масажист към представителния отбор на борците в местния "Локомотив"... и толкоз. Животът разпиля някогашните наперени момци от пловдивската Гребна база. Както и да е...

    Асен се появи в готиното кафене на съседния комплекс "Тракия", дето си пиех преди години сутрешното неделно кафе с приятеля-музикант Никола Бакърджиев на лаф-мухабет за певци, книги, естествено – и за леки коли. Дойде, седна отстрани на масата ни и ей го, значи, неговия монолог както съм си го записал вечерта същия ден през 1999 г. Излишно е да казвам, но да се знае: пропуснал съм моите реплики.

    – О-о, Жоре! Какво правиш, бе? Откога не сме се виждали, а!... Жоре, а пък мен ме нямаше. Десетина години възирах оттук на Запад, на другата страна на света, Жоре. Като се залетях, та ча-а-ак в Канада се спрях... Тръгнах човек да ставам. Ама какво знаеш ти! Бил съм келнер в Сплит, автосервизаджия в Грац, разносвач на пици в Милано; в Ротердам се наех да правя мъжки стриптийз... В едно градче до Лондон, е-е, не мога да си спомня името сега... бях строителен работник, после – изкопчия. В Ливърпул корабен готвач станах, няколко пъти с луксозен параход прекосявах океана, и накрая, Жоре, "забравих" да се върна на кораба, останах в Торонто на пристанището, та едно седем години в Канада бях.

    Онзи град до Лондон се казва Рочестър, сега се сетих; виж, дойде ми на ум! Ей, това англичаните добре си живеят, да знаеш. Не съм видял по-подредена страна от Великобритания. Ще речеш: калпаво, мъгливо и все дъжд вали, ама животът там подреден бе, Жоре. Вечер след бачкане кръчмите... пъбовете им, пълни. Ядат, пият, веселят се, танцят. Обаче аз взех, че се закотвих в Канада.

    Знаеш ли ти какво е Канада? Пустош... Мраз и пустош. От минус десет само за някакви си десетина минути пада на минус четирийсет. На петдесет метра съм си от квартирата, а усещам, не мога да ходя, мамицата му, ще загина от студ в снежната виелица, Жоре.

    Не ги слушай какви локуми разтягат завалиите, дето си идват оттам. Много били печелели... Вятър! Легенди, Жоре! Нашенецът там яко си къта париците, ограничава се, жив скъперник е, че да може, като се прибере при своите на село, да се прави на милионер с лъскавата си кола. А колата за онези там е нищо. Нищо не е, ти казвам.

    Знаеш ли как си дойдох! Дойдох си с новичък джип "Гран Чероки", супер кола, последен модел с всичките му там екстри. Четирийсет и осем хиляди долара ми струва това чудо. И тук, Жоре, на втората седмица идиоти ми разбиха ключалката и ми изчезна колата. Ограбиха ме. Какъвто тръгнах, такъв се върнах, ей ме, пак съм си същият. Гол охлюв нали си виждал! Ей това съм аз. Пак добре, че дъртият ми оставил една боксониерка в "Тракия" и ей ме на! – тръгнал съм пак работа да си търся. От мен да знаеш, от родината по-харно няма, та вземи ги окачи лакърдиите, дето ти ги наразправих, като обеца на ухото, Жоре, приятелю. Вярвай ми, ти едва ли съзнаваш колко си щастлив.


Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 4 sep. 2007 edited 1 jan. 2018

Илюстрацията долу: 
януари 1968 г., авторът на текста пред някогашната Гребна база.

Ars Poetica – КОМЕТАТА КОХОУТЕК

КОМЕТАТА КОХОУТЕК*

Ето я... Пристига!
Запалва хоризонта.

Отблясъци сурови чертае по небето.
Изтръгва от земята окървавени камъни.
С нарастващ грохот бие в асфалтовите вени.
Люлее планините.
Разплисква океана.

Силуетите на хора, изчезнали отдавна,
кръжат над нас
и бавно от гробищните ями
надига се пръстта.

...Но тя не идва.
Вехне.
Угасва небосклонът.
Отлита младостта
и средната ни възраст.

Додето се усетим, побелели сме от чакане.
Но тя не идва просто защото е отминала –
стопила се е нейде над други светове:
запалила е нечия глава непреклонена,
която ще ни свети
векове.


Пловдив европейска културна столица 2019

Plovdiv, 31 dec. 1977 – edited 31 dec. 2017

___
* Повечето нови комети са непредсказуеми и няма гаранция, че кометата NEAT няма да изчезне безславно. Въпросът, който вълнува астрономите в този момент, е дали голямата й активност е знак за наистина огромна комета или e просто нетрайно избухване. Комета, която никога досега не е преминавала близо до Слънцето, може да бъде покрита с лесно изпаряващ се материал – замразен въглероден диоксид, азот и въглероден оксид. Тези ледове могат да се изпарят далече от Слънцето, и когато кометата достигне до перихелия си, да излъже очакванията за своя блясък.

      Няколко такива сгромолясвания са се случвали и през миналия век. Такъв е случаят с кометата Кохоутек през Коледата на 1973 година. По време на откриването й през март 1973 г. тя изглежда необичайно ярка за комета толкова далече от Слънцето (над половин милиард мили). Някои я наричат "Комета на столетието". Повечето астрономи решават, че ако е тъй ярка и необичайна по време на откриването й, тя ще запази яркостта си и в близост до Слънцето. Всъщност, освен по време на перихелия й, когато космонавтите от борда на космическата станция Скайлаб зърват нейната бляскава брилянтност точно до Слънцето, за човек на земята кометата Кохоутек е трудно достъпна за наблюдение.

Документи – КИПЯЩА ДЕЙНОСТ НА ПОЛЗУ РОДУ

КИПЯЩА ДЕЙНОСТ НА ПОЛЗУ РОДУ
    ...Според учебника „Човекът и обществото“, предназначен за българчета от ІІІ клас, „Левски е заловен от полицията“. Днешното дете уважава полицията, поне така трябва да е в условията на победилата демокрация. Левски, демек, ще да е я крадлив циганин, я насилник или наркодилър; очевидно е, та що да се обяснява защо Апостолът е заловен и обесен! 

     Виж, „Априлското въстание продължило кратко, потушено бързо, избити са хиляди мъже, жени, деца“...и точка. Ама от кого потушено, защо се вдигнали нашите българи на въстание – няма защо да се обяснява. А и Баташкото клане го няма никакво, пропуснато. Логично. Защо ли? Ами за да има мир и хармония в стила на турския сериал "Златният век". Което го не пише, то се не състояло. Няма Батак, няма клане!
    „Цар Симеон водил продължителни войни с Византия, но те (войните на Симеон Велики) не оставили трайни следи в Българското минало“. Трайни през вековете следи в съзнанието на нашия българин не може друг да оставя освен дербито между двата супер-мега-гранда на днешния Български футбол ФК"Левски" и ЦСКА. Има си приоритети!
    Да се насладим на следния пасаж: „Хората в Западна Европа, Съединените щати и Русия протестирали срещу Султанската власт“... „Протестирали” си е евфемизъм. Сега мода са протестите; тъй че по тази логика нищо особено не ще да се случило! От протести глава не боли. Hай-много я гумена полицейска палка да отнесеш, я шут в задника от опонента. Много важно! Mазните шербетлии турски сериали или малоумният испански сериал "Щурите съседи" по националните ни български телевизии ще дообяснят на българското хлапенце онова пропуснато от учебникарските платени от чужбина автори, за което изобщо и въобще не си струва в Българското училище да се говори.

    POST SCRIPTUM: 

    Как лично да приема тази гавра над спомена за избития заможен род Хаджи-Трендафилови в Перущица през април 1876 (като оцелял единствен от клането петгодишния Гочо – Георги, баща на баба ми Невена), както и клания на дръвник пред съселяните му Ангел от Керемидовия род в Калугерово – дядо на моя дядо Борис Ненков Ангелов? 
ДЕГЕНЕРАТИ И ОТРЕПКИ РАЗВРАЩАВАТ НАЦИЯТА... С КАКВА ЦЕЛ?
    Чалга-идолите, дегенератите (от Митю Пищова до Тодор Славков), чиито образи, житие и мнения всекидневно се тиражират по Българските ни медии днес, са само фон на същинското духовно опустошение, което нахълтва в дома, в съзнанието с наукообразни претенции и обезценяване на основни духовни начала в Българската историческа памет и традициите ни като нация. Тази помия се излива целенасочено и се ръководи от един център, който се намира Отвъд океана, това е същественото!
    Ако в епохата на Татовизма ни плашеха с т.нар. идеологическа диверсия, за да държат българина в подчинение, в години на уж победила демокрация реалната идеологическа диверсия разгражда нацията ни целенасочено чрез средствата за масова манипулация и пропаганда.
 Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 31 dec. 2014 edited 31 dec. 2017
Илюстрации: 
горе – Емил Джасим, историк-новатор, любимец на Българските медии;
долу – две университетски светила, писали учебника по история за III клас.

събота, 30 декември 2017 г.

Ars Poetica – ЗАГУБИТЕ СА НЕПОПРАВИМИ

ЗАГУБИТЕ СА НЕПОПРАВИМИ
Като пеперуда синя
щях на рамото да кацна
и това е много мило,
ала малко е опасно,
че възможно е тогава
в мене малко да се влюбиш,
а зелената морава
пълна е със пеперуди:
всяка каца да отпие
устните ти и нектара,
и това е поправимо
като в приказка прастара.
Като в приказките стари
ти си Малкото момиче,
дето с кукли си играе
и цветята най обича.
Но цветята са красиви
ден до пладне и ужасно
после стават някак сиви,
после някак става ясно
колко преходно е всичко, 
всички как сме заменими,
А пък някак не обичам
загуби непредвидими.
Чакаш ли ме да ти кацна?
Хайде, просто отмини ме.
Да се влюбиш е опасно
в загуби непоправими.
Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 17 uni 2011 – edited 30 dec. 2017

петък, 29 декември 2017 г.

Ars Poetica – ПИР НА ПЛЪТТА

ПИР НА ПЛЪТТА


Нинет Кокетката на лов излиза
пак с поглед дяволит, пазете се, мъже!
Ще ви подпали с плът под тънката си риза,
ще метне ласо от копринено въже,

косите си небрежно ще оправя,
и плитка вързала със син ширит, 
отново ще я видите такава
сияеща, предизвикателна на вид,

че няма как да се не изкушите,
подвластни на коварния нагон,
към който призовава ви душите
самият Дявол с властния си тон.

Прехластнати от веселия кикот
на сластно разлюления й ханш,
по нея ще ви изтекат очите.
Смили се над мъжете, Отче наш!


Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 4 maj 2013 – edited 30 dec. 2017

четвъртък, 28 декември 2017 г.

Ars Poetica – ПОСЛЕДНИЯТ БЪЛГАРИН

ПОСЛЕДНИЯТ БЪЛГАРИН
Чат-пат налага ми се да се лъсна,
перата си и аз да подредя,
като мъртвец от гроба си възкръснал,
от своя дом навън да излетя.
Какво ли има още да си кажем!
Не се ли плашиш, че съм тъй смирен,
издялано под теб Небе от камък

да минеш, горделивецо, по мен?
Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 29 dec. 2013 – edited 29 dec. 2017

сряда, 27 декември 2017 г.

Публицистика – НЕПТУНОВА ПОЩА

НЕПТУНОВА ПОЩА
    06.10.1998.

    Доста неща се случиха. Колата дадох за боядисване; до края на седмицата вероятно ще да е вече боядисана. Венци Бъчваров ми нарисува върху листче официалния адрес на българското посолство в Париж и имената на българи емигранти: някоя си Юлия Кръстева и някой си Цветан Тодоров, които нямам честта да познавам. Според госпожица Невена Ичевска, колега от училището, която има по-близки отношения с университетските среди, тези двамата били светила за днешната най-най-модерна линия лит. критика и теория на Запад. За госпожа Кръстева от същия извор научавам, че била върла феминистка в парижките интелектуални кръгове. "Върла феминистка" дали не значи грозна и с изключително опак нрав, та мъжете я избягват? – питам се.

    Че що за хора са снобите?... Скучаещи заможни дами и господа, обитаващи луксозни салони с луксозно уиски в нежна длан, отсипано в кристална чаша, в случая: мадам, мадмоазел и мосю, които се правят на интересни; и колкото по-изперкан, толкова по-интересен си за тях. Значи, тази подробност относно т.нар. "парижки интелектуални среди" мен, като тъмен балкански субект, т.е. като простосмъртен българин, допълнително ме амбицира.

    Достойнствата на г-н Тодоров... Доколкото ми се обясни от Венчето, син е на литературния авторитет проф. Тодор Боров, който пък се явявал близък приятел и съратник на разкошния Александър Балабанов, с когото списвали литературното издание "Развигор", просъществувало от 1921 до 1926 г. За Тодор Боров впечатленията ми са от първия, комай единствен отпечатан засега, том от 1973 г. със статии и задевки на проф. Балабанов. А този том не ми направи отрадно впечатление кой знае с какво освен с разхвърляност и приятен интелигентски апломб, направо парадоксално съчетание.

    Вестникарският стил на родения в град Щип, Егейска Македония (1879 г.) колкото е патетичен, толкова бледичък ми се струва, след като събитията – обект на вниманието му, са затрупани от дебел слой историческа пепел и прахоляк. Повторения, създаващи изкуствено емоционално напрежение, засилване да се съобщи нещо велико и съкровено за Българското общество и самолюбие в малко по-високи дози. И все пак, простено да му е на проф. Балабанов, защото е българин до мозъка на костите, та и прямотата му най ми се понрави.

    Преписах две мои статии на пишещата машинка; би трябвало да ги пъхна в пакета с трите екземпляра на сборника стихотворения "Кардиф", да го пратя този двайсетина грама пакет до Франция, Париж – "столицата на разврата", както твърди хлевоустият 23-годишен (през юни на 1871-ва) Христо Ботйов... Пък нещо се помайвам, нещо се кумя, нещо у мен задава въпроси: "Това ли е Моментът, драги ми Смехурко, преминаването на твоя Рубикон? Готов ли си да смениш статута си на анонимен говорител, да излезеш хептен на светло? Не си ли твърде изкушен от суетност, след като трийсет години си подвивал опашка и си се правил на мече-буболече?"

    Какво ли умея?... Знам да пиша. Усещам мокрите кокошки в литературното поприще, независимо с какъв ореол са обкръжени. Знам, че този мой народ си няма добри учители, в смисъл: няма си мъдри, смирени, уравновесени личности, които да виждат отвъд носа си. Знам също и че нашият национален литературен живот гъмжи от лицемери и млади "вълци в овчи кожи" (айде пак цитат от Христо Ботйов Петков!). Знам, че някой с думи прости трябва да каже на българина, че сам себе си не цени и му липсва самочувствие, и че за да се промени това положение зависи пак от същия тоз обикновен българин. Ама да му се подскаже не смеешком и не ехидно, както си е позволил Алеко с мизерната напориста инак карикатура Бай Ганю.

    Какво искам ли? Анонимността е дреха, която ми приляга: дава ми свободата да съм. А и наистина съм един от петмилионната маса българи в границите на опоскана от хитрите си съседи България. Харесва ми да съм навсякъде и никъде, не с едно лице, а с лицата на много и най-различни... българи. Моят собствен физически облик не желая да се свързва с това, което пиша, защото каквото казвам, би могъл да го изрече с не по-малко основание всеки проклет българин, а защо не – и всеки източноевропеец, чийто мозък от най-ранното му детство е промиван в условията на т.нар. пролетарска диктатура, победил социализъм и пр. чрез най-могъщия, най-съвършения (хе-хе!) инструмент на мисълта – компилацията "Капиталът" на г-н Карл Маркс.

    За куп работи съм простил и съм готов да прощавам, но нямам намерение ни една от подлостите на реалния комунизъм да отмина с мълчание. Мнозина блестящи философи на ХХ век ценят Карл Маркс като гений: неомарксистът Ерих Фром, например, високо уважаван североамерикански професор от най-престижните университетски среди на Щатите (1900-1980); моето далеч не тъй меродавно мнение по този въпрос, обаче, е различно. И не заради себе си, и не заради някакви лигави интелигентски пози, а в името и заради паметта на моите кръвни близки и познати, които си отидоха от белия свят обезверени и ограбени. От тяхно име бих могъл да попитам: Ако не беше вашият гениален Маркс, дали изобщо щяхме да имаме рядкото щастие да живеем управлявани 45 години от марксисти-комунисти?

    На себе си лично пожелавам: 1) да имам какво да ям и какво да обличам и да съм в добро здраве; 2) да ме обича баш за опакия ми характер момичето, което обичам; 3) да живея колкото може по-дълго и да продължавам да правя това, което най го мога: да описвам мисли и настроения, които ме връхлитат.

    Много важно! Ще пратя посланията до "родолюбивите българи от Париж" като по Нептунова поща (като писъмце в бутилка по капризите на световните модни философски, лингвистични, психологически, и всякакви яки течения около материците с накацали зиморничаво покрай тях милиарди хора. Ако е писано да видят бял свят – харно; ако ли пък не – и тъй бива: мен това не ми бърка! Понеже е нормално да се случи на анонимен човек от Източна Европа. Важно е за мен тези мои "графомании" да се съхранят... Ако не сега – в някой друг, бъдещ живот тези семенца ще трябва, длъжни са, да покълнат, да дадат плод, за който мечтая и ми е топличко на сърце с тази мечта.

    Наивността на Христо Ботйов, заблудите на Никола Йонков, театралностите на Пейо Крачолов са ми пример, обеца на ухото какво заплашва всеки автор и от какво да бягам по-надалеч.

    
07.10.1998.

  Снощи по една студентка, която тръгваше за занятия в градчето Поатие, на четирийсетина километра от Париж, две есета и три екземпляра от сборника "Кардиф" отлетяха за Франция. Пакетчето: адресирано до г-н Стефан Тафров, българский посланик. Го-о-олеми работи!

    Миналата вечер ми звъни Тодор Биков. "Прати книгата, за която си писал онази хубава рецензия – рече. – И една снимка твоя донеси! Ти-и, Гьорги, все пращаш по разни хора. Ами па що не дойдеш да се видим, да си поговорим?" В книгата, дето сте си я били купили – казвам, – има снимката ми. "А, така ли!" Значи, не сте я отваряли... – И приключихме по въпроса. Попитах за откъса от ръкописа "Ламски"; заглавието на глава от книгата е "Главният прокурор на Републиката", показва обаятелния стар ерген бай Иван Татарчев. Ала Биков отсреща дава отбой, мрънка в слушалката: "На този етап няма възможност да го отпечатаме. Но ти пращай твои работи, въобще хич не се ограничавай!"

    С Re. – пак край реката – обсъдих, и тя е съгласна: моя снимка не трябва да се появява във вестничето "Арт-клуб". Портрет в рамка сред портретите на велики личности, застинали в супер-интелектуални изображения?... О-о! Е, па само това, точно това – категорично не! Хайде де, какво ли общо имаме ний с "Алеята на първенците"? Ей тъй си бъбрехме сладко-сладко с моето чаровно момиче край Марица в ленивия разкошен следобед, като междувременно хем се целувахме, хем моя милост сегиз-тогиз скачаше чисто гол, как го е мама родила във величествено спокойната древна река.



Пловдив – европейска културна столица 2019


Plovdiv, edited 27 dec. 2017
Илюстрации:

горе - Димитър (1909-1963), най-големият, първи от петимата братя Бояджиеви от Харманли;
долу - кръвният му родственик (1947), син на последния от петимата братя Кирил (1922-1983).

Ars Poetica – БОГ РЕШИЛ ДА ИЗПИТА АДАМ

БОГ РЕШИЛ ДА ИЗПИТА АДАМ 

Мъжа решил сам Господ да изпита
и Ева му изпратил във Едем,
но Дяволът с лик на змия навита
пресрещнал я: Я, пробвай да ядем!

Откъснал ябълка червенобуза,
и гушнала го Ева начаса,
и сетне тъй по гръб я затътрузил,
че овършали двамата леса... 

В библейската троица има още
един,
но той блажено сладко спи,
сънува
, че с козите ляга нощем,
демек, пасе Небесните кози. 

Мъже семейни и благоприлични,
събратя от библейски времена,
и Бог да ти я прати да обичаш,
остава си пак ничия, Жена.

Докато ние м
ерим си калпаците 
или козите Божии пасем, 
на нея някой вдига й мераците 
и гъвкаво я води към Едем.

Пловдив европейска културна столица 2019

Plovdiv, 8 oct. 2009 – edited 27 dec. 2017

вторник, 26 декември 2017 г.

Ars Poetica – КОЛЕДНА ПРИКАЗКА

    Земя като една човешка длан...
      Но по-голяма ти не си ми нужна. 

    Георги Джагаров (1925-1995).

КОЛЕДНА ПРИКАЗКА
Безсмислено животът отминава,
какво дотук постигнахме не знам:
съсипаха и моята държава
без капка съвест и без капка срам.
Заводите разграбени – замрели,
селата – в плен на глутници крадци,
и там, където песни са се пели,
привличат с чалга леките жени.
Докараха до просешка тояга
човека, честно цял живот творил,
по-младите принудиха да бягат
далеч от род и края роден мил.
Българийо на Ботев и на Левски,
земя като една човешка длан,
"предателство" е дума неуместна,
ала по-точна дума аз не знам.
Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 26 dec. 2013 – edited 26 dec. 2017
Илюстрации:
горе – погребение на българин;
долу – народните ни избраници

Ars Poetica – ХЛАПАЦИТЕ НА ПЛОВДИВ

ХЛАПАЦИТЕ
НА ПЛОВДИВ

Каквото случи се, все за добро е

по бързея ти носим се, Река,
и ти пак с нас по майчински говориш,
а ние си оставаме деца.

И пак повличаш ни натам, където
гърмят призивно бъдещите дни,
звезди на гроздове лъщят в небето
и мамят екзотичните земи.

И кораби, и яхти с други хора
далече отминаваха край нас
красиви, романтични, непокорни,
но бедното си детство жаля аз.

Валяха дъждове над тебе, детство,
и Пловдив цял подгизваше от кал...
Но злото се забравя много лесно,
като хлапе щом чисто си живял.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 10 avg. 2010 edited 26 dec. 2017

понеделник, 25 декември 2017 г.

Публицистика – ОБОЖАВАМ РИСКА

Не позволявай да ти вземат вярата!
Ако те спрат, върни се и тръгни
към себе си. Към свойте небеса тръгни,
в които пеят птици...
*
 


ОБОЖАВАМ РИСКА


       Някои думи с "ф":
       Фудул - надут, надменен; който обича само да се гизди.
       Фукара - бедняк, сиромах.
       Фарфара - несериозен, вятърничав човек; бърборко.
       Фанфарон - самохвалко.

    Първите три са заети чрез турския език от арабски. Баща ми употребяваше вм. фарфара "фарфала". Думата, която, мисля, неволно съм произвел, е "фарфарон"
, в представите ми: съчетаваща френската "самохвалко" с турската "вятърничав", но и със скрит смислов образ, който по индукция се получава от звуковото подобие с добре познатата "фараон". Значи, "фарфаронът" не е само обикновената слаба ракия, но и лице, заемащо престижно място в обществените представи.

    Та бъбрим тъй с Мишо Берберов все за велики работи и между другото, без да се замисля много-много, откършвам: "А б
е, ний с тебе сме само едни фарфарони". На което Мишо започва да гледа втренчено, пет минути дава заето, па нехайно уж пита: "Що ще рече това фарфарон?" "Ами-и такъв, дето все голям го вади, все с Бога вечерял, все му грандиозни планове в акъла, пък дереджето му фактически мизерно."


    И понеже, усещам, моят велик приятел, който пред сестра си Петя вече беше ме произвел в сан Духовен брат... та, усещам, леко настръхва – доливам зехтинец за успокоение: "Ей на! Ботйов, например, е фарфарон. Кого дири навръх Врачанския балкан, а? Кажи де! Майка си и баща си ли е търсил? Тейко му си пиел кайвето с турския мюдюрин насред Алтън Калофер, а син му, тръгнал достлука и кефа на пашите да бърка"...

       

   При сравняването ни с "фарфарона" Ботйов Мишо – милият на сърцето приятел, когото ценя повече от по-голям брат, дълго ме разглежда изпитателно; при моята слънцеобразна обаче непукистка физиономия отказа се от повече пояснения.

   Действително, когато току-що бяха погребали баща му и двамата със сестра си тръгнаха да делят п
арцали и вещи, Мишо пожела да присъствам на делбата, която трябваше да стане на четири очи. На мълчаливото – с очи, вероятно зад гърба ми – запитване от сестра му Петя рече натъртено: "Той остава! Той е мой духовен брат".


   Ето, отливам две капки карловска "Перлова" в негова чест, защото знам, че я ценеше унищожително, и си казвам: Потомствени аристократи – боили, боляри или графове, маркизи, барони, в България си нямаме; и
збили ги, измели се, бе, другаде отишли да живеят, изпарили се. Дали пък ний, фарфароните, да не вземем, па да се броим за благородници? Ама то май мутрите и циганите вече ни прередиха.

   Познанството ми с Михаил Берберов – жител на София, роден в Стара Загора, син на даскалица и военен, автор на сборниците "Внук на кавалджии", "Луната в една от свойте четвърти", "Обожавам риска", "Реквием в червено", "Отдалечен, ще бъдеш близо", "Морето се завръща", "Пристрастно око" (последната, която знам) и може би още дузина книги с поезия, пренебрегваща всякак канона, клишето, тъпото двуличие... е от 1969 година, когато с литературния критик Иван Сарандев, родом от Ямбол, и той присадил се в София провинциалист, заемаха стайче н
а третия етаж в редакцията на вестник "Народна култура". Оставил бях при Климент Цачев два мои разказа, писани в 1970 г.: "Мелодиите на Дино" и "Спомени, спомени за мъжество" и по този повод и заради напусналия междувременно Цачев стана запознанството ми с двамата.

   Имал съм поводи да се разочаровам от Мишо, тринайсет години по-възрастен от мен, но чудна работа – още отначало, след като и у н
его открих присъщите за моя милост слабости в характера, този готин заралия, един от може би най-смелите експериментатори в общо взето зализаната, беззъба и безобидна стандартна родна лирика от Живково време, стана един от постоянните ми вътрешни събеседници далеч преди преждевременната му смърт. 


   За силата на тази неособено понятна поне за мен духовна свързаност съдя и по следния факт... Роден съм на 7 август. Нощта на шести срещу седми август 1988 г., нещо изключително рядко при моя начин на живот, не можах да заспя, та цяла нощ, гонен от съклет, се залисвах с две стихотворения: писах-брисах-преписвах ги сто пъти, докато стана девет сутринта. Хрумна ми... а то не е бивало често, да завъртя телефона... Обажда се Антоанета, жена му: "Мишо тази нощ, в три почина. Моля те, обади на Емил** да каже на нашите приятели в Пловдив. Той ги знае. Погребението ще е утре". Детайл: година или две преди това нито се бяхме виждали, ни се бяхме чували с Мишо.

    На Мишовото погребение ме впечатли Любомир Левчев, който се появи, след като ковчегът вече бе внесен в ритуалната зала. Измуши се от прашасал мерцедес унил, подгърбен, един ужасно самотен човек в множеството опечалени, стекли се от цялата страна на гробището в Орландовци.

    В интервю, появило се в изпълнените с плаха надежда години на Горбачовото управление в Съюза (СССР), Левчев се бе изразил приблизително със следните думи: "В онези времена (имал предвид вероятно 1957-58 г.) ние с Михаил Берберов, Иван Динков от Пазарджик и неколцина още бяхме някакви хулиганстващи поети, кръжащи около Добри Жотев – Бащата".
 Тази реплика тогава ме накара с други очи да погледна "властващия Левчев", дадох си сметка, че освен мерната система на официалните институции, има и друга, по-прецизна, по-строга мярка за оценяване, и че зад фасадата "някакви хулиганстващи поети" се таи нещо по-съществено.


   То бяха може би неспокойните млади духове на нацията; като не можеха по друг начин да разбият бетонните зидове на болшевишката управленска структура, бяха заели поза на до смърт предани "наши момчета" и от тази своя линия на поведение воюваха със скудоумието и пошлостта на комунистическата идилия. Далеч съм от идеята да ги изкарвам светци, но за такива като мен наивници и доверчиви хора от низините на България е истина: властта ги коткаше, галеше ги по косъма, лекичко ги шамаросваше като симпатични палета, па любовно ги глезеше, за да се възползва от таланта им да я представят като свое човешко изображение пред нацията ни, и естествено – пред света.


   Трудно ми е да го обясня: Джери Марков***, за когото Петър Увалиев****пише, че се появил в Лондон – гнездо на световното разузнаване, като влюбен глухар в джунгла, пълна с хищници... та същият Георги Марков не ми е симпатичен вероятно заради фраза на Левски към "патриотите", дето яко уж милеели за майка България, замеряйки поробителя с огнени ругатни и закани, ала... иззад Дунава: "Българското движение трябва да стане извътре, а не отвън"*****. Има и далеч по-пиперлия фраза на Дякона по този повод, ама нейсе.

   От друга страна, не бива да се забравя, че редичката т.нар. Априлски поети харно поминуваха и си бяха своето рода куртизанки на нашенското Политбюро. Не знам уважаваният Петър Увалиев доколко е обективен в преценката си за Георги Марков, но истината е, че "Задочни репортажи за България" на доста лутащи се наивници като моя милост подсказваха иззад заглушителните бръждения в радиоефира, че – най-малкото! – има и друго, далеч по-меродавно и рязко становище за случващото се в нашата китна България под властта на т.нар. борци за мир, прогрес и световно щастие, в действителност – най-обикновени кокошкари, скупчили се по върховете на Държавата с помощта на сталинистката руска военна и партийна администрация след края на Втората световна война.


Пловдив – европейска културна столица 2019 


Plovdiv, 26 uni 1998 –  edited 26 dec. 2017

Илюстрации:
горе - Михаил Берберов (1934-1988);
долу - Палежи вТютюневия град, архитектурен бисер на Пловдив...

___

* Михаил Берберов, из сборника "Пристрастно око".


Стихотворения на Михаил Берберов

* * *
На Енчо Мутафов

Отдалечи се, и ще бъдеш близо.
По-близо ти ще бъдеш. От небето,
в което пърха детското хвърчило,
към неговата сянка на земята
се приближаваш. Значи - към земята.
Навярно както в приказките - слизаш
по тънкия конец - с коса от облак
и със сърце от вечно избледняла
светкавица. И няма как - не спираш!
Обратната посока е възможна.
Но трябва сам да се родиш от сянка.
А туй е вече друго: ако можеш
във своето небе - там, вътре в тебе -
да станеш пак едно хвърчило детско.


* * *
Когато се обърнеш пак навътре.
Там! Всичко е. И няма, няма утре.
Не е било и вчера. Всичко днес е.
Пространството във тебе се изпълва
от теб самия, пръснат във години,
във километри пръснат. И делата -
нетрайна връзка между днес и вчера
и между днес и утре - о, делата:
по тях ли ще се помниш ти! Едва ли.
Но се усеща само щом навлезеш
във себе си дълбоко. Зад нещата.
Зад чувството, че ти ги притежаваш,
че те са те обсебили...
О, може:
когато се обърнеш пак навътре...

ЗАВИНАГИ!

И нека мойто непокорство
да не смущава твоята умора.
Телата се желаят, но взаимно.
Не пожела ти мойто пожелаване.
И устните ми сухи си отиват.
Ръцете ми изгарят от докосване,
бедрата ми изпъват мойте мускули,
кръвта ми се бунтува наскърбена.

Отиващите стъпки под прозореца
са мойте стъпки.
Вън е нощ. И точно
под мойта лява гръд залязва
луната във една от свойте четвърти.


ПОДРАЖАНИЕ НА ДРЕВНОЕГИПЕТСКО СТИХОТВОРЕНИЕ
 
На Антоанета

Рисувам те с вълната морска. Тя
по гъвкавост за тебе е достойна:
извайвам те от нейната прозрачност.
От нейната искряща ведрина
са твоите очи с зелен отблясък,
с тръпчивостта солена – твойте устни,
а верността ти – с изумруден цвят.
Бих искал да съм винаги море.

** Емил Калъчев (1932-2013) - по онова време редактор в пловдивското издателство.

*** Убитият вероятно по поръчение на ДC български писател Георги Марков (1929-1978).

**** Петър Увалиев - изкуствовед и публицист (1915-1999).

***** Вж. Иван Унджиев, "Васил Левски, биография", С.1980, стр.153.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)    Роденият във Врабево, село нейде в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колега в...