събота, 24 април 2021 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (563.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (563.)

  Един лаком глупак без скрупули и с високо самочувствие заради ловкостта си да мами и лавира е в състояние да загроби не индианско племе, а хилядолетна нация, като я предаде за разграбване и унищожение на най-върлия й враг. – Аноним (1947)

  03.12.2000. 

ОБРЕЧЕНА ЛИ Е БЪЛГАРИЯ

  Сънувам. От какви пластове на подсъзнанието се появява фигурата на бившата ми съпруга? Няма лице, а докосване – присъствие на угрижен и притеснен човек. Носим четири пакета край пресичащи се железопътни линии. Не можем да прекосим, понеже влакове непрекъснато профучават и в двете посоки. Малко преди жп-естакада обаче, току зад завой в усойна дива планинска местност, хвърлям двата тежки денка между траверсите; на дъното на хлътнатината лъщи незасъхнала кал, скоро е валяло. Жена ми тъкмо домъква и своите две вързопчета и вече се колебаем дали да не се сгушим сред релсите или да изчакаме отстрани, вече й крещя да слезе долу в ниското, когато съглеждам тичащ с фенера си към нас иззад завоя висок сух железничар, размахващ отдалеч ръка бързо да се отстраним и зад него с набъбващ грохот израства силуетът на огромна колкото четириетажна масивна сграда от чугун многотонна жп-машина... И се събуждам. Шест часът, часовникът пиука да ставам. Какво ли щеше да се случи по-нататък и как така сънят ми приключи на най-драматичното място? Каква е ролята на онази, която отдавна смятам, че съм изтрил от себе си, освен няколко сиви пейзажни спомена, в които отсъства, макар и да са по време свързани някак с присъствието й в моя отминал живот? Какви послания идват към мен от дълбините на подсъзнанието? Има ли този сън значение за днес или за близкото утре?... Наивни, глупави въпроси! 

  Бъдещето е като зад плътна плюшена завеса; и не че ме плаши, но и никакъв уют не съзирам отвъд настоящето: неясни зъбери под рехава мразовита мъглица, пръски от разбушували се сини вълни, блъскащи яростно муцуни в стръмен каменист сумрачен бряг... Предпочитам екшъни, в които добрите надделяват над злодеите. Тук, обаче, не знам кои са добрите. Единствено съзнавам, че озлобеният сам си ръфа плътта, рови в отпадъци, а отвращението му замъглява мозъка. Кому е нужно? В песимистичната философия откривам не толкова отчаяние, колкото недоимък на духовна енергия за живот и творчество и у отделния човек, и у цяла нация. Пресъхващ, губещ жизнената си енергия извор, от хилядолетия бликащ насред Балканите в райския кът на Европа.

  Волфганг Борхерт. Завърнал се изтощен и болен от войната. Умира съвсем млад в клиника (Базел, Швейцария), малко след като съм се родил тук, в Пловдив. Разказът му "Жълтурчето" за група пленени през войната затворници, сред които разцъфтява любовта, възхищението от мизерно цветче, поникнало по чудо между камъните край затворническото каре за разходки, този тъжен разказ на родения в мъгливия северен Хамбург Волфганг Борхерт ми иде наум, докато чета сух пасаж от "Светът като воля и представа", писана и приключена от Артур Шопенхауер, когато бил тридесетгодишен. Ето Шопенхауер какво пише: 

  "Ако и най-закоравелият оптимист обиколи по болниците, лазаретите, из килиите за разпити и изтезания, затворите, бордеите на бедняците, по бойните полета и местата за изпълнение на смъртните наказания, ако види всички тъмни обители на нищетата, където тя се крие от хладния поглед на любопитните, той в края на краищата сигурно ще разбере какъв е този най-добър от всички възможни светове".    

 Съпоставям 30-годишния (от 1818 г.) Шопенхауер с 26-годишния (в 1947 г.) Борхерт: 

  "Бих искал да съм фар в нощта и вятъра -

  за дребни и големи риби,
  за всяка лодка -
  а пък самият аз
  съм кораб във беда!"

  и какво се получава от тази съпоставка? Какво се получава от съпоставката между двата текста? – питам. Жизнелюбието не се ли усеща най-остро, най-мощно именно в най-душните подземия на изпитанията! Страданието акумулира у нас оптимизма като мечта, вяра, изход от лабиринтите на нравствения упадък. Изстраданият оптимизъм, ето нещо което ме възхищава. Противна ми е слабостта, маскираща се с копринените драперии на песимизма, пък дори и да ми е представена в изящен стил, обградена от аплодисментите на духовни аристократи като великият г-н Томас Ман и прочие.

  Българската ни земя, населявана от мъже и жени с български обичаи и манталитет, традиции, поверия, минало и реч, все ни дава сигнали да не униваме, да не хленчим. Народ се лесно не затрива! 

  Село Пейково, нейде в Странджанския балкан, си построило параклис. И понеже по онова време, преди около осемдесет години, Пейково не се е и казвало Пейково, пък било в пределите на османска Турция, та каненият за освещаването поп се изплашил да изпълни християнския ни ритуал, не дошъл. Тогава пейковци нагиздили в одежди, бутафорно напомнящи владишко везано облекло, един от своите, турили му наместо калимявка бакърен съд върху главата, връчили му железен дилаф вместо владишки жезъл, наметнали го с козяк вместо църковен епитрахил, и тъй навръх 12 септември 1912 г., навръх Малката Богородица, с веселие и глъч, с празнични хора и ръченици, и с песни параклисът бил понародному осветен не пред клира, а пред Бога и света. 

  Каква е тази сила! Има ли коварна власт, отродничество, предателство, мизерия да я възпре? Когато по Тодор-Живково време манастирите, черквите, мизерните из цяла Странджа параклиси бяха изоставени и разграбени, и съсипани поради нехайство или страх от някой симпатичен, начетен партиен доносник, като днешния конституционен съдия г-н Георги Марков, единствено това местенце – сякаш напук, продължавало да мъжди; грижели се за него неколцина от родата на същия онзи див полуезически или полурелигиозен "владика". Сънувала прясна невяста от рода извор с лековита вода, бяла кобилка, в дълбока смърдяща локва затънала. Пък кобилката се преобразила в момиченце, момиченцето пък рекло, че е Малката Богородичка и т.н., и т.н. Та ето там сторили градежа на христовата вяра. 

  Какви комплекси избиват квакащите по стъгдите на държавата, какъв е тоз жабешки концерт от насилващи се да се докажат? Толкова жестоко е поломяван коренът ни, че съвсем не ни се налага да се перчим – величието ни е в унижението ни. Държавата ни е отвратителна, подла, тя като че винаги е била такава, ала българското пак оцелява, и даже по-жилаво става, дами и господа честити европейски граждани и горди НАТО-вци, колкото по-нищи духом са ни днес политиците речовити и техните яко гласовити адвокати пред строгото обществено мнение на унижавана от свои и чужди България.

Пловдив  най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 25 apr. 2021

___

Артур Шопенхауер (1788-1860), Волфганг Борхерт (1921-1947), Томас Ман (1875-1955).
** През лятото, на 12 срещу 13 август 2014 г., с приятел от детските години нощувахме под облачното небе в двора на селска къща на 20 км. от Балчик. Някога циганите тук бяха три-четири семейства. Кипящото от живот някога българско село Тригорци днес, подир четвърт век "демократично управление", населяваха 18 (осемнайсет) възрастни, отрудени, престарели българи и 180 (сто и осемдесет) цигани. Буренясалото, яко занемарено селско гробище с хлътналите, отдавна изоставени християнски гробове, крещи до небесата за нравствената разруха на цялата ни държава. Младите се разпилели по градовете и по чужбина; останали тук от българите шепа старци и двама-трима младоци. Така го видяхме набързо и съседното многолюдно някога село Гурково, родно място на поета Йордан Кръчмаров - Данко (1948-1986) – многолюдни цигански семейства превзели изоставените български къщи, включително и къщата на Данко, която местната власт някога гласеше за музей на един от най-нежните поети на Добруджа. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1547.)

    ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1547.)   28 апр.1997 СЛЕД КОНЦЕРТА   Мина й представлението на Re. Излъчваха го по националната ни телев...