петък, 23 август 2019 г.

ТРЪГВАМ ЗА КАРДИФ

ТРЪГВАМ ЗА КАРДИФ

Ще тръгна за Кардиф.
Ще тръгна някой ден,
а по-добре ще е да бъде вечер,
да бъде вечер като тази 
с високи токове,
със тънък кръст,
с коси на кок,
с предизвикателни 
възпламващи бедра на Запад,
със дълга лебедова шия,
с кипариси тъмни
от съпротивяваща се свежа плът.

Ще тръгна за Кардиф.
Наопъки ще сложа шапката широкопола.
Над веждите си 
ниско
периферията на хоризонта 
ще опъна.
Усмихвайки се, 
сбогом ще си взема
със мостовете, 
с детството кристално,
със сълзата
и усмивката на татко
във смъртта,
с продажността на котките,
искрящи в мрака...

Ще тръгна за Кардиф.
Земята ще обиколя...
Макар че няма,
няма никъде да ходя.
И все така ще тръгвам за Кардиф...

Ще тръгна някой ден.
А по-добре ще е 
да бъде вечер
като тази...
О, нека не узная никога Кардиф!* 

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 24 avg. 1977 – edited by 24 avg. 2019
____
* Ключов текст от сб. "Кардиф" (1998), бел.м., tisss.

Sapientiae – ПАЗИ ЖЕНА СИ, ТЯ НЕ Е САМО ТВОЯ!

ПАЗИ ЖЕНА СИ, ТЯ НЕ Е САМО ТВОЯ!
    * * *
    Някои кървави бунтове и въстания в семейството възникват от бримка на чорапогащник.

    * * *
    Като вдига кръвното на любимия мъж, благоверната всъщност го тонизира.

    * * *
    На женения му е забранено да охка и пъшка; това е привилегия на жена му.

    * * *
    Всеки съпруг своевременно научава, че е стойност именно понеже жена му е най-милото, най-умно, най-красиво и чаровно същество под Слънцето и даже в Галактиката.

    * * *
    Милият винаги е длъжен да й доказва какво ли не, и естествено винаги според моментното й настроение, докато Тя просто е... Слънцето, Въздуха и Водата за всяко живо същество!

    * * *
    Като отредил на Евините щерки да раждат човеци на грешния ни земен свят, Бог се пробвал да обуздае женската стихия.

    * * *
    De nihilo nihil (От нищо нищо не произлиза), твърдят древни мъдреци. А жената от нищо може да направи кавга и други полезни за света работи.

    * * *
    Жената е недовършен шедьовър на Природата. Обаче някой галантно-нехаен Микеланджело или Джакомо Казанова обикновено я довършва.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, 24 avg. 1989 – edited 24 avg. 2019

Илюстрации:
- Адам и Ева с ябълката на познанието (Сикстинската капела); 
- Младият Микеланджело Буонароти (1475-1564), автопортрет. 

КРАЙПЪТЕН РЕСТОРАНТ

  Това беше крайпътна кръчма току до кръстовището, дето по пътя за Пещера следва отбивка към някогашното село Мечкюр, днес Прослав, краен вартал на Пловдив. 12-13-годишни, катерехме се по дърветата край шосето да берем едва порозовелите ранни череши. Специално турен пазач бдеше над бахчите заради хлапашките ни набези. Стреляше по нас с патрони, натъпкани с английска сол (магнезиев сулфат) и ситно нарязана свинска четина. Имаш ли лошия късмет да те уцели, гърбът и задникът ти подпухват и няколко дни сърбеж тресе цялото ти тяло, да не кажа какви страдания още носи вбилата се в кожата свинска четина!

  Още март-април ходехме по гащета и потник, а за гуменки на нозете не съм и мечтал. Някакво момче от съседната махала, помня, бе убито, както си тъпчело зелени круши в пазвата. Славни бяха онези времена, та едва се удържам да не развържа торбата с приказките. Покрай тази крайпътна кръчма или ресторант, където женени мъже водеха далеч по-младите си любовници или дето ставаха здрави запои с пиянски свади в късните летни вечери, минавахме на път закъм Дерменката. Тази мила речица иде откъм някогашното село Сотир, днешно Извор; къпали сме се в бистрите й ледени вирчета още преди началото на април, припрени в сладкия си стремеж към риск, авантюри, към приключения, за които никой не ти гарантира как ще завършат.

  В есе от поредицата "Младите хищници" споменах, че съм писал настоящия разказ, когато съм бил едва 19-годишен. Тези дни погледнах датата в края на ръкописа и се изненадах: леле, писал съм го месец преди да навърша моите осемнайсет, още ученик в "работническата", както я наричаха тогава, гимназия "Георги Димитров", и новооглашен поклонник на Хемингуей. Разказът си е мой обаче, произтича от жизнения ми опит по онова време, така че с всичкото ми уважение към Нобеловия лауреат заел съм някои нещица откъм формалната страна: от лапидарния изказ, да речем; съдържанието обаче си е работа на някогашен хаймана и пакостник по чуждите зеленчукови градини.
                                                                                                                   
КРАЙПЪТЕН РЕСТОРАНТ
     
    Двама души седяха върху плетените столове пред шише бира. Нямаше други посетители на крайпътния ресторант и келнерките, облечени в бели престилки, почиваха под тъничкия навес. Беше задушно, а мухите, които бръмчаха цяла сутрин из въздуха, бяха изпопадали по земята и шетаха в сенките на масите. Лекият ветрец разнасяше мирис на река.

   – Как търпят! – отвори най-после уста Роза, едната от келнерките.

   Тя имаше едро набито тяло и донякъде глуповато лице. Бе дошла тук преди години откъм северните крайща на страната; не успя да се омъжи, но остана да работи на това място. Познаваше хората по очите и никой не помнеше да се е излъгала някога в преценките си. Роза се обърна към другите две келнерки, които седяха, отпуснали глава на гърдите си:

    – На тяхно място, да съм пукнала от жега.

    Беше спокойно и тихо. От време на време по пътя наблизо минаваше кола и се чуваше моторът й как бръмчи, задъхвайки се от горещината. Освен това над дърветата лежеше светлина и в тишината нещо тихичко звънтеше. Двамата отпиват от чашите, поглеждат разсеяно и отронват по някоя дума. Вече цял час!

   – Много е задушно – каза момичето. Повтори: – Много е задушно днес.

   – Да – съгласи се мъжът. Отпи глътка и леко й се усмихна.

   Тя продължи:

    – Мога да легна на земята и да заспя гола, без да се страхувам.
   
    – Не се страхувай! Не мисли. Имало едно умно патенце, което...

    – Знам.

    – Не лягай да спиш – каза мъжът след известно мълчание. Наля остатъка от бирата в чашите и вдигна своята: – Наздраве, Нели!

    Нели мълчаливо кимна и започна да го гледа как пие. После той остави чашата и ръката му се отпусна тежко върху масата. Седяха, гледаха нейде в далечината над застиналите в маранята узрели пшеничени ниви.

    – Можем да се измитаме вече оттук – обади се мъжът.

    – А там, дето ще идем, по-добре ли ще е?

    Той не отговори.

    – Чувала съм, че край морето има спокойни градчета – каза неочаквано настойчиво. – Представи си, например, Поморие. Или Балчик...

    – Зимата е отвратителна там. С изключение на лятото, тия градове през всички сезони на годината имат отвратителен вид. И после... оня натрапчив мирис на водорасли и риба...

    – Като ми е топло, все си мисля за морето. Какво става напоследък с мен! Все си мисля за нещо, което ще предприемем с теб. Нали така трябва да се каже?
     
    – Да – кимна той.

    Някакъв камион изръмжа наблизо, превключи на по-висока скорост, а когато отмина, бръмченето му дълго заглъхваше. Едва доловим полъх на речни тръстики се появи. Нели напрегнато се огледа около себе си. После очите й постепенно станаха пак спокойни и меки и тя положи длан върху масата, нежно, внимателно:

    – Нощем не спя.

    Мъжът измъкна от вътрешния джоб на сакото си голям сребърен часовник, вдигна капачката му, спусна я и прибра часовника:

    – Два часът!

    Жените движеха глави; тъй си правеха хлад, без да се изморяват. Една от тях влезе вътре и донесе три лимонади. От ръцете й се стичаха големи капки, а стъклата на шишетата се изпотиха от горещината. Отвориха ги и ги изпиха на няколко глътки.

    – Тия не са тукашни – рече високо Роза.

    Двете качиха нозе на столовете и се спогледаха.

    – Мъжете винаги лъжат – рекоха в един глас. Бяха си помислили едно и също.

    Грамадна зелена муха изпълзя отдолу и жените закриха коленете си. Останалите мухи се разхождаха в сенките на масите. Беше задушно. В такива дни колите рядко спират: колкото пътниците да се разтъпчат. А сетне се спущат в далечината, където криволичи пътят. Едните пътуват по работа: те са запотени, мълчаливи; отбиват се мимоходом, поръчват, пристъпяйки от крак на крак, пият и гледат неподвижно пред себе си. Отиват си, като че нищо не се е случило. Роза бе лягала с неколцина от тях и добре ги познаваше. Другите почти винаги пътуват на изток, към морето. Отличават се по светлите си летни костюми и по изписаните лица с огромни слънчеви очила. Интересно какво търсят тия двамата?...

    Чу се гласът на момичето:

    – Как смяташ, ако се махнем, по-добре ли ще е?
   
    Но той мълчеше и тя повтори думите си като че раздразнена.

    – Трябва да се измитаме – каза той. – Това няма значение за теб, нали!

    – Аха – съгласи се тя, – аз винаги съм на твоя страна.

    – Ако ти тежи, махни се.

    Тя се изчерви. Сплете ръце между бедрата си, помъчи да се усмихне.

    – Иди си! – продължи той. – Знаеш, че никога не съм те задържал. Не обичам да правя истории, просто искам да си щастлива. Само това.

    Взе да трие длани една о друга. Бедрата й се затресоха от движението:

    – Не биваше да се връщаме. Не, не трябваше.

    – Да – рече унило мъжът, – нямахме шанс.

    Слабичките й рамене потрепераха, извърна глава и отново се загледа в далечината.

   – Можехме да минем Балкана – каза, като да съжаляваше за нещо. Пое дъх и го погледна смело: – И въпреки всичко, искам дете от теб. Ако мине още някоя година, струва ми се, ще е вече късно, ще бъде безвъзвратно... Нали така трябва да се каже! 

   – Да.

  – Нощем не спя. Само мисля.

   – В тия хотелски стаи човек никога не може да се наспи както трябва – рече той и забарабани с пръсти по масата. – А може би е от топлината.

    Тя се напрегна цялата:

    – Чувам особен шум. Ти нищо ли не чуваш?

   – Не.

   Зашептя: 

   – Да си вървим! По-скоро да си вървим.

   – Какви ги бълнуваш – рече мъжът, – навсякъде, щом спрем на едно място, чуваш все същото. Омръзна ли ти тук?

   – Усещам страх, не ми се сърди!

    Мъжът щракна с пръсти към келнерките.

    – Какво желаете? – обади се Роза с дрезгав глас.

    – Имате ли вино?

    – Имаме бяло, но е топло. Никой не поръчва вино в такава жега.

    – А "Гъмза"? – намеси се момичето.

    – Освен бяло, друго вино нямаме.

    – Не ми харесва бяло – обърна се тя към него.

    Роза се отпусна върху облегалката на стола и мъжът се отказа повече да разговарят. Беше такъв час на деня, когато слънцето застива сякаш неподвижно над равнината, пръскайки потоци от лъчи, а над дърветата се носи лекият тръпчив мирис на река. В убийствения пек писъкът на гуми, които се плъзгат по размекнатия асфалт, заглушава другите шумове.

   – Нали можем да идем дето си поискаме! Нищо не ни задържа в тая проклета равнина? Ще си намериш работа, която ти харесва, и вече няма да пътешестваме.

   – Да – кимна той.

   – Ще печелим достатъчно, ще си родим дете. И тогава всичко останало ще се нареди от само себе си.

   – Да – прекъсна я рязко мъжът. По лицето му бе плъзнала пот и тъкмо вадеше кърпа да се избърше: – Не мога да мисля за дете тъкмо сега!

    Мина продължително време, докато тя вдигна глава:

    – Добре де, няма да мечтая, няма да си въобразявам.

    – И добре ще направиш! – отвърна раздразнен.

    Роза се обърна към другите две:

    – Не ми се вярва да са тукашни. Говорят, без да се гледат.

    – Тъй си говорят хората, няма нищо чудно – спогледаха се другите две. Те обичаха един и същи женен мъж, лягаха с един и същи мъж, и може би заради това мислеха еднакво: – Дъхът на Юга е силен!

   – Колко е часът? – попита момичето.

    – Беше два. Значи, върви към три.

    Умълчаха се. Седяха на плетените столове, изгубени, незначителни сред необятното пшеничено поле, потънало в маранята, сред нехайно подредените разноцветно боядисани маси. Приличаха повече на деца, отколкото на възрастни хора: тя – симпатична, нежна, с личице на момче и тънки дълги, слаби ръце; той – изплашен, мълчалив, дребен човечец с дебели устни и грамадна адамова ябълка.

    – Чуваш ли? – погледна го тя. – Чуваш ли, нещо шуми... Знам, пак ще кажеш, че не е истина, но този път съм сигурна, абсолютно сигурна.

    – Въобразяваш си. Няма нищо!

    Но тя вече бе настръхнала, опънала високо шия. Очите й търсеха там, където небето се слива със земята. Той се надигна, дойде при келнерките и плати. Изглеждаше спокоен, а пръстите му трепереха. Върна се, изправи се до масата. Момичето плачеше, захлупило се по очи, и той се наведе над нея, нещо й зашепна. После тя се надигна, като пооправяше роклята си. Улови се за ръката му и той я поведе към пътя.

   Дърветата край ресторанта ги скриха. Роза се спря умислена, загледана подир тях. Постави шишето в касетката и тръгна да мие двете чаши.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 22 uli 1965 – edited by 23 avg. 2019

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)   Роденият във Врабево, селце нейде сред Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колег...