Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

понеделник, 6 май 2019 г.

СЕКСУАЛНОТО ПРИВЛИЧАНЕ И ПИСАНЕТО (1.)


СЕКСУАЛНОТО ПРИВЛИЧАНЕ И ПИСАНЕТО (1.)

  16.07.2005. 

  Всяко нещо си има период на узряване, а мечтата ми за книга продължава да зрее. Топи се животът ми и не съм сигурен, че такава мечта изобщо заслужава толкова усилия, търпение, смирение. Всичко останало пренебрегнах – любов, кариера, свое семейство, и защо ми е тази книга?! Позачетох се в стиховете на Жак Превер (1900-1977) и ме порази пак онази вакханалия на словото, което просто диша, вълнува се, руши каноните на класическата форма на стиха и вае изящен образ на неподкупната човешка душа именно чрез детайли, които често не забелязваме.

  Голяма школа е Превер, точно противоположното на строгостта във формата у неговия връстник Ърнест Хемингуей (1899-1961). Разточителен и жизнелюбив като горещ фонтан – първият; сдържан, самовлюбен, но и човеколюбив – вторият. Тези като Превер живеят по-дълго и умират най-обикновено от естествена смърт, докато перфекционистите на формата понякога се самоубиват драматично показно с ловна пушка... именно на 3 юли, ден преди Националния празник на своето Отечество.

  20.07.2005. 

  Постоях на верандата с изглед на юг, към Родопите. Поне половин час се любувах на пищната зеленина и на утринния бриз с дъх на свежест. Цветята ми цъфтят като полудели в артистична безреда. Листа си нямат толкова колкото китки. Полях ги и отидох да седна на северното балконче току сред клоните на липата, да погледам изгрева на слънцето – изгревът, това чудесно космическо събитие, което, унесени в делничната врява и сивота, преставаме да забелязваме, щом почнем да удушаваме с две ръце детето у себе си. 

  Липата откъм кухнята се извишила на метър-два над парапета, а мушкатата в бяло и ярко червено направо греят. Сварих си силно кафенце, отпивам по глътка, мисля си: Така подреден, така щедър си, Живот; да не се пречкат неприятните хора, доста повече да съм постигнал. Сестра ми ме ограби. Двама, дето ги имах за приятели, ме измамиха. Виждам как почти всеки наоколо, получил и най-малко власт и влияние, съсипва всяко нещо, което успее да докопа. И кърви в космичното* ми утринно небе тревожният въпрос: Какво постигнаха всички тези побъркани егоисти, по-щастливи ли станаха?

  Може би така, като ми се съпротивява мечтата, като ми попречиха и пречат да я осъществя, се утвърждава у мен, тропа с краче, присвила устни, с пламтящи очета ме гледа. Живея като монах-отшелник напоследък. Само кандило и икона липсват! Опипвам, оглеждам внимателно подробностите наоколо и пак ми е хубаво, макар без усещането на тръпката по жена.

  * * *
  Жените са чувствителни същества, зависими от биологичния си часовник, който им диктува кога да си потърсят мъж, кога (и дали!) да си раждат децата, да чезнат по рожбите, да се състаряват, подреждайки уютен дом и вещи за семейството си, в плен на Времето, което при момичетата по-бързо лети. Мъжете, стигнали висини, в повечето случаи са самотници. Богочовекът Исус, ап. Павел и останалите апостоли, Васил Левски, Карол Войтила – поминалият се наскоро римски папа, ала и изчадия, като Сталин, Хитлер и пр., са самотници в личния си живот. Това закономерност ли е? Все същият хлапак съм в отношението към момичетата; само дето по-дълбоко у себе си подтиснах изкусителната страст към галенето, прегръдките и целувките. От време на време изпитвам потребност да галя и прегръщам, да милвам по косите и кожата жена, но все повече се убеждавам: самотата е обичайно състояние на духа.

  Гледам жени как ловуват и си мисля: Леле, колко са зависими от материалното и как силно ги привлича лъскавото, успехите у мъжа! А точно с тези две неща не мога да се похваля, а и не ми е нужна такава сврака, понеже ще посегне да ме превръща в придатък на материалния си стремеж към уют и уседналост. Двете ми щерки, и те са като мен, доколкото преценявам, самостоятелни са и свободолюбиви, но не мога да си ги представя в сътрудничество с мъж, за когото би пренебрегнали женския си егоизъм.

* * *
  Вчера захванах да набирам на компютъра стихосбирката "Порто Фино". Наистина е чаровно съчетанието от Нехайство, Самоирония и Печал, което излъчват текстове като "Парашутист", "Герберът", "Рогата". Подтекстът – нещата от живота не бива да се вземат твърде насериозно, всички сме мимолетни, ефимерни, преходни на този свят; всичко е търсене на хармония чрез рушене на установени граници и забрани. Текстовете в сборника "Порто Фино" наподобяват грубо издялан монолит, от чиято сърцевина би трябвало да струи човечност, нежна представа за едрите неща, като стойност в съзнанието и душата. Подхода заимствам от Превер, но с разликата, че Превер е по-сантиментално-патетичен. "Дето двама се обичат, на тяхна страна съм, аз съм с тях" (предадено по смисъл**) лирическият ми двойник или моят резоньор не би изрекъл така категорично, защото е повече отдалечен и по-ехиден, струва ми се. Но дистанцията е нужна, за да се оставят героите самостоятелни, автономни в чудатата си логика. 

  Това, както при Превер, гражданин на Париж и Франция на мислещите тръстики с добро самочувствие, са сюжетни текстове, при всичката условност на понятието сюжет в случая, случката – като въздействаща атмосфера, е оставена да говори без авторска намеса. Макар тук-там да се изкушавам и да хващам бика за рогата. В тази показност на нехайството към рима и ритъм има и вслушване в сърдечния ритъм у човека. Никой нормален не бърбори в мерена реч, нали! Нехайството обаче е само трик, заблуждаваща маневра с цел да се изкуши четящият да оспорва автора, като институция трезва, обективна подобно на Господ Бог, немилостива към драмата на своите марионетки в шоуто, наречено стихотворение. Нежността при тези неща от "Порто Фино" би трябвало да има влиятелен съмишленик именно в огрубяването и нехайството към т.нар. висок поетически слог. Такава ми е идеята за формалната страна на сборника, който продължава сам да се пише. Текстовете се натрупват, подреждат се в колонии като коралов риф и не ми остава друго освен да се дивя как пред очите ми от делничната пяна се ражда нещо красиво (поне по замисъл). 

  Следва 
Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 6 maj 2019
____
* В първичния смисъл на гръцката дума "коsmos" (красота).
** В превод на Валери Петров идеята звучи ето как в музикалното стихотворение "Барбара":
"...Спомни си, Барбара, и моля те, прости,
че без да се познаваме, говоря ти на ти –
макар за миг видени, макар и отдалече,
щом двама се обичат, на ти със тях съм вече".
Във френския оригинал стихотворението напомня ромолене на дъждовни капки по тенекиите на покрива с разнообразните или повтарящи се съчетания на сонорния звук "р". Бел.м., tisss.