"Човекът е струна, опъната между животинското и свръхчовека над пропастта" – Фридрих Ницше (1844-1900)
06.08.2004. ВЪЗЛИ И БРИМКИ (1)
Natura abhorret vacuum (Природата не търпи празно пространство; с.232, Исак Паси, "Смешното"). И тъй, Валя Радинска обясняваше по радиото как твори и как небето се отваря над нея и Бог й придържа ръката, когато ниже великолепните си стихове, пред които от възхищение замира светът, но следващите поколения ще отсъдят кой колко струва. Твърдение – вярно в основата, ама и в крехкото й позиране в ролята Човек на духа, ми се стори като луничките на червенокосо 19-годишно момиче, най-чаровното, с което съм се целувал по градинките на София през април и май на далечната 1970 г.
Вчера по джиесема говорих с Георги Найденов (1945). Обади се от София. Напомни ми, че поел ангажимент да възстанови членството ми в СБЖ, в Съюза на българските журналисти. Утре, 7 август, навършвам моята 57 година. В наличност разполагам с 94 стотинки, задлъжнял до гуша. Дълговете ми в момента надхвърлят 2200 лв., а нямам нищо срещу похарчени по щуравата си мечта пари. Но продам ли всичките 250 екз. от книгата, мисля си, ще имам кръгло 2500 лв. Но това е само красив проект в момента. Кога ми е най-чоглаво и животът ми сякаш застива, в такъв момент най ми се мечтае; мечтата при мен е нишка, по която се изкачвам към небето. Творчеството е от глад по непостигнатото. Ситият задоволен човек е непродуктивно съществование – решавам, стиснал зъби като упорито бойко хлапе от прашните бедняшки пловдивски махали.
09.08.2004.
Печатарят от Рогош ми стана тема за обсъждане последните два месеца. Притеснен съм от уклончивите му отговори, от обещанията, които не изпълни, от откритието, че няколко пъти вече ме лъже за цени, за срокове по отпечатването на книгата ми. Не го обвинявам, но и не мога да се побера в кожата си от яд, че влязох в такъв батак да се ангажирам точно с този, след като бях усетил що за птица стои насреща ми; нали вече имах горчивия опит как повече от четиринайсет месеца ми печата визитка, която инак биха ми отпечатали в ателие на пловдивската главна за три часа срещу седем лева, а не срещу петнайсет, колкото му предплатих пред Емил** в кафенето на Маруф! Ангел Грънчаров (1959) ми се оплака, че печатарят проточил печатането на книгата му шест месеца. Стигнал дотам, обезверен, тръгнал да се договаря с друга печатница, махнал с ръка: каквото се лъгах, излъгах се, а парите, които съм предплатил, съм ги изгубил.
Може би тъй трябва да подходя в моя случай. Но това забавя появата на книгата ми най-малкото с година и две, освен че ще ме вкара в нова финансова авантюра. Срещу вложените дотук пари имам в огледален вид разпечатки на принтера ми, с които мога евентуално да се договарям с фирма "Таф" или с печатницата на Димитър Димитров, който само за десет дни ми отпечата книгата "Кардиф" срещу десетократно по-ниска сума през 1998 г. и съвестно изпълни договора помежду ни, нещо повече – изпрати с кола на печатницата тиража от 300 екз., старателно пакетирани, до училищния вход.
10.08.2004.
С Емил в кафенето на ъгъла покрай шосето за Асеновград, където ходим чат-пат от години. "Мислех, че ще извадиш нещо да ми покажеш, да се похвалиш" – мести стола, отваря ми място край масичката в кварталното им кафене. Отговорих, че съжалявам, но не виждам вероятност да си видя някога книгата отпечатана, взех да губя надежда. Нищо лошо не казах за Чонов, стиснах зъби и заговорихме по други теми... Избрах си две книги за четене от мазенцето, дето е "офисът на Емил": Събраните съчинения на Платон, том І и ІІІ. Интересува ме какво е написал Платон за Сократ, и по-конкретно – живо ме интересува ироничният Сократов стил, който понякога ползвам, без да съм знаел за Сократ и за начина му да общува с опонентите си.
11.08.2004.
В марксистката философия, която обожествява Парижката комуна от 1789 г., бедни, безимотни и унижени, т.нар. пролетарии, са водеща сила по пътя на обществото към бленувания Свят на свобода, братство, равенство. Трикът на К. Маркс е уж в името на справедливостта властта да премине в ръцете на лумпени, парвенюта, лицемери, все "герои на новия ред". И тъй новите мародери да заменят бившите, ояли се и до смърт омръзнали възгордели се тепегьози във властта. Но в естествения обществен живот заможен е трудолюбивият предприемчив човек. Слабо звено при демокрацията е, че гласът на отпуснатия безволев ленивец и гласът на активно действащия стопанин са изравнени в избора как да се устрои Държавата. Неактивната част от българите – два и половина милиона пенсионери, фактически определя структурата и персоните във властта. Младите българи поначало не гласуват, ако не са били подмамени от лъжите на някоя "синя" или "червена" политическа формация. Политиката обаче е изкуство!
12.08.2004.
Имам усещане, че развързвам възли, но и нови бримки, които ми заплита печатарят от Рогош, когото – вярно! – никога не съм имал за приятел, но съм приемал за събрат по участ, българин с нелек живот и натрупан опит. Не знам какво да го правя хубавия човек, който сам ми се предложи да отпечата книгата ми, но сега ми загробва мечтата. За парите – майната им! Съсипа ми мечтата... Мечтаех книгата "Ламски", писана десет години от пролетта на 1994 до април 2004 г., да ми е празник, а то се виждам нагазил в тресавище някъде из кърищата покрай село Рогош, на някакви си 7 км. от Пловдив.
13.08.2004.
Снощи, до полунощ гостувах у Петьови в съседния вход на блока. Угостиха ме и пих уиски "Джони Уокър", дариха ми пластмасова запалка, разправиха ми за чудодейното въздействие от продукти на фирмата "Хербалайф" върху всеки, преследван от мерак безболезнено и бързо да смъкне 15-20 до 35 кг. тлъстини. Нямам излишни килограми, нямам по себе си филенца и буци от телесна мас, но не било зле да го имам предвид, ей тъй, като възможност, ако ми се наложи евентуално. Показаха ми четири фирмени албума с цветни снимки от Западна Европа, където ходили на екскурзия, уредена от "Хербалайф". Похвалиха ми и чудесната немска бира "Бекс", която пловдивската ни пивоварна "Каменица" отскоро произвежда. Съседът работи там не знам точно като какъв, и естествено е да си хвали стоката, мисля си, докато сърбам горчивата бира и се насилвам да се правя на щастлив, че се наслаждавам баш па на немска бира. Пък аз бира не обичам.
В два декара чиния току пред мен сервираха вкусни хапки месо, деликатесен салам, луканка, кашкавал, сирене, млечна салата с маслинка в средата, а подир аперитива с уискито дойде ред и на три огромни кебапчета с прясно нарязан сочен домат вместо салата. Имаше съдче с ледени бучки за уискито и газирана михалковска вода, която, между другото, от всичко сложено на масата най ми хареса. Беше нещо като ритуално хранене със сладък мухабет. Петьо и съпругата му – името така и не запомних, около два часа от петте ме хвалеха като учител, ле-ле!... Бяха доволни и горди, че синът им Дечо – седмокласник, когото готвих по български и литература около половин година без пари веднъж седмично по за два и половина-три часа в неделя сутрин, го приели да учи френски в тукашната езикова гимназия.
Канеше се Дечо уж математика да учи по-нагоре, па и родителите май бяха убедени, че математиката му се удава, а виж, в последния момент се оказало, че литературата, която доскоро го тормозела, направо казано, плашела го, била му хептен непонятна... та литературата и българският отведнъж, оказало се, му станали любими. Изкарал на приемния изпит малко над четворка и в списъците бил далече преди мнозина пълни отличници в списъка, които по литература получили по-ниски оценки от него. "И това го дължим само на теб" – похвалиха ме родителите му многократно.
Пиша ги тези работи, и хем ме досмешава, хем ми е малко тъжно. "Виждаш ли, мамо, шефката на френското училище каза, че не й трябват отличници с надути оценки, ами интелигентни ученици. Значи, аз, мамо, съм интелигентен" – ей тъй говорел синчагата Дечо. Заръчал от селото на баба си, на Бате Пешо Президента селото – Манастир над Асеновград, майка му и баща му на Дечо специално да ми благодарят.
Днес е т.нар. Черен петък, петък тринайсети. Казват, че западните банки този ден не работят. До шия съм в дългове, книгата ми кисне във вид на купчини отпечатана вече хартия в три стаи на II етаж в доста прилична селска къща само на 7 км от Пловдив, в Рогош. Видях купчините хартия да прашасват върху масите там, но повече ни вест, ни кост, че ще си видя книгата готова. Нещата около тази лична авантюра усещам целите във възли и бримки. Може би трябва да престана да мисля за книгата? Дали пък това не е целта на занятието!
Следва
___
.jpg)
.jpg)
