Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

вторник, 6 август 2019 г.

АВГУСТ

   ...Повика дъщеря си Сара, хвана я за ръка и я даде на Товия за жена, думайки: ето, по закона Мойсеев вземи я и я води при баща си. И ги благослови. Повика жена си Една, взе свитък, написа договор и го запечата. И почнаха да ядат. И Рагуил повика жена си Една и рече й: приготви друга спалня и я въведи. И тя направи, както той каза: въведе я там, па заплака и прие взаимно сълзите на дъщеря си, като й рече: успокой се, дъще; Господ на небето и земята, ще ти даде радост вместо скръб. Успокой се, дъще!

  И като се навечеряха, въведоха при нея Товия...*

АВГУСТ

  Лежаха във високата сочна трева. Зад гъсто разлистения храст, из който пърхат птици, прелитат колоездачи, деца цамбуркат в дълбокото и боси нозе топуркат по дървения кей. Из въздуха се носи аромат на напечени от жежкото слънце вишни, презрели и черни по върховете на дърветата наоколо. Старата Гребна база. Сред хангарите, умирисани на безир и ацетонов лак, бръмчи електромотор, от помпата плиска пенлива ледена струя, а от душовете тече затоплена в големите омазани с катран варели слънчевата вода, долита пръхтене и детска глъч. По-нататък тогава беше Градският плаж на Пловдив, но те предпочетоха полянката сред храстите.

  Взе книга за всеки случай и сега се преструва, че чете, извърнат гърбом към нея. Не могат ли трийсетинагодишен вестникар и двайсет и четиригодишна знойна жена да се изтягат във високата трева, да се препичат на жежкото августовско слънце и да не си досаждат, наслаждавайки се на спокойствието и сигурността, че все пак не си сам, не си сама! Какво неестествено има в приятелството между мъж и жена, без намеци за любов, галене, гушкане и прочие греховни плътски наслади? Едва ли от месец се познаваха, той – редактор в местния младежкия вестник, тя – сътрудничка в отдела му, чийто дописки той често дописва или редактира, ядосан от досадните й стилистични грешки. Търкаля се сега той в пъстрите си бански гащета и чете уж, а криви зъркели като рак пустинник. Аййй, какви жени имат хората! Докривя му, та се пресегна за цигара... Ей тъй, Боже мой, животът си отминава!

  Похлупена по очи върху огромната си розова хавлия, тя не мърда. И той наведе тънка вейка от храста и я прокара зад ушето й. Беше си вдигнала косите на кокче.

  – М-м-м! – изръмжа тя, без да шавне.
  – Ще слънчасаш – преглъща той на сухо. – Това адско слънце...

  Но съществото не поема. С други думи, не ставайте досаден, драги ми господине! Е, стана, поразкърши перки, и като си разглеждаше хилавото бяло като саламурено сирене тяло, изпадна в меланхолия. Изпълзя на четири крака иззад храстите, па се гмурна в Гребния канал. Потопен до очи, движи назад-напред като нилски крокодил във водата. Освежен, след двайсетина минути вече шляпа по нагорещения асфалт, промъкна се обратно под храста. А тя се е обърнала на хълбок, гърдите й свирепо стърчат под оскъдните парцалки. Върху личицето й – книгата на господина.

  Седна по-близичко, отскубна стръкче тревица, полекичка го поразходи по корема й. Кожата й потръпва там, където я докосва, и се чу пак онова ръмжене...

  – Водата е чудна. Що не вземеш да се топнеш?
  – Дошла съм да се пека, за твое сведение.
  – Че да поплуваш какво му пречи на печенето?!

  Лято. Слънцето пече, та се къса. Дребни птичета пърхат из храста. Някакви сойки и една стърчиопашка любопитно въртят главица, подсакачат и ги оглеждат с очета, лъскави като копченца. Гущерче се измъкна от тревата, застина върху сухо клонче от акация. Лежат във високата сочна
морава тези двама. Тихо. Хлапетата от кея са се запилели към Градския плаж зад телената ограда. Едва полъхва ветрец откъм реката. Небето е пепелявосиво от мараня.

  – Що не вземеш да си махнеш горнището? И без това никой не те гледа.


  Извръща се да го погледне. Гледа го строго, като че е навлек.

  – Е, твоя си работа! – казва навлекът. – Все ми е едно. Факт!

  Тя придърпва хавлията си чак до брадичката, ляга по гръб, фиксира го известно време. А в кратуната му вече бръмчи. Почесва се, криво й се усмихва:


  – Притеснявам те май, а?
  – Малко! – казва тя и прехапва устни.


  – Тия твои гърди да не са нещо специално?
  – Не са.


  – Ми тогава...?!
  – Какво искаш да кажеш, не знам!


  – Е, хубаво де... Виждал съм ги всякакви, виждал съм ги какви ли не.
  – Хитрец... Знаеш ли какъв си мошеник!


  Но десетина минути след това почти срамежливо му показа онова, което той така страстно копнееше да види. След още минута двамата вече се прегръщат, целуват се и са задъхани кой ги знае защо, той рови из нея, а тя е вече съвсем, ама съвсем съблечена, Боже мой! Сред въздишките и звучните им целувки във високата сочна трева към августовското небе като тамянен кадеж се понася притесненият й шепот:

  – Видя ли!... Видя ли сега какво направи?
  
  Но милият, и да иска, точно сега нямаше как да я чуе!

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 4 avg. 1977 – edited by 7 avg. 2019  
–––
* Библиятаиз Книга на Товита: гл. 7,  ст. 12-17, гл. 8, ст.1. Бел.м., tisss.

РЕВНИВАТА АЛИС

РЕВНИВАТА АЛИС 

Нещастната Алис е така развълнувана,
че от сълзите й къщата цяла се наводни,
тенджерите й в хола гордо дрейфуват –
корабът "Титаник" в Северните ширини.

Съпругът Агоп Мухибян не знае да плува,
под душа се дави в най-новите си обувки
и тъй му се пада, щом е с друга танцувал
и раздавал на никаквицата сочни целувки!

Ще поплаче добричката Алис и пак ще й мине,
ще оттече океанът и къщата ще изсъхне пак...
само някой потомък след три хиляда години
ще се чуди на ясния по тапета допотопен знак.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019


Plovdiv, 24 mar. 1987 – edited by 6 avg. 2019