ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (529.) Провинцията е по-малка сестра на столицата и както става обикновено с по-малките сестри, износва старите й дрехи и идеи. – Атанас Далчев (1904-1978)
31.03.1997.
АГОП
Агоп е сух и дребен. Косата му е къдрава, но и бяла като пряспа сняг, вее се между тълпата угрижени щъкащи насам-натам клиенти около адвокатските кантори покрай Четвъртък-пазара в моя Пловдив. Да не беше адвокат, Агоп с успех би могъл да бъде превъзходен актьор за класическата древно-елинска трагикомедия на Аристофан*, да речем, пък славата му би затъмнила известни светила на това изкуство, би напуснала границите на България. Той е нещо от типа на Шарл Азнавур. Като слушам песните на Азнавур с трепкащия му гласец, обхваща ме чувството, че френският арменец Шарл е искрено, дълбоко човечен, би подал ръка за помощ на изпадналия в беда нещастник: било с франкове, било със съвет, с прекрасния си топъл, вибриращ глас, с поглед, с усмивка. Агоп също е човечен понякога, но освен моментите на вселенска доброта и човеколюбие, може да бъде и съвършен мерзавец, за когото няма майка, няма татко, засегнати ли са свещените му лични интереси, особено пък когато се отнася до пари.
Кой знае защо – и мен ми е странно, но аз обичам българския арменец Агоп, а мога да понеса купища сладки приказки за Шарл с душа, изстинала като нафтова печка в мразовит ясен ден, когато от Енергото са ми спрели тока за неплатени стари сметки.
Всяка сряда от пет часа и всяка неделя от десет Агоп и неговият брат близнак са на тенис-кортовете зад градския стадион (бивш стадион "Девети септември"), бъбрейки нехайно и на висок глас за незначителни неща, забележете, винаги казани на френски. Братята дотолкова си мязат външно, та разсеяният най-случаен наблюдател може да реши, че вижда едно и също лице как подскача, пласира се или забива мощни пасове пред огледало. Накипрени в екип на фирмата "Адидас", целите в бяло – отстрани три тъмносини канта, три четвърти снежнобели чорапки и рекламни кепенца с прозрачна целулоидна козирка на фирмата "Марлборо", Агоп и брат му Амбарцум** са седмична атракция на тенис-корта. Случва се и футболистите от местния треторазреден отбор "Марица" да се навъртат тъдява, само за да ги погледат.
Двамата се появяват с жигулата на Агоп, която лъщи почти като новичка, макар и да личи, че е поне трийсетгодишна. Плавен завой, гумите нежно изсвистяват и белокоси две глави с наперени като китайски петлета перчеми щръкват от двете врати. "Кески ну ферон иси, мон ами" (Que c'est qui nous feron ici, mon amie)? – изкудкудяква едното петле. "O, мон шер!"*** – изпуска въздишка на капризна персона другото петле. Да ги оставим да си разиграват театрото, докато ви разправя за махалицата, откъдето са се пръкнали на бял свят в град на съжителстващи си шест разнолики етноса, които май неправдите и нескончаемата човешка мизерия на духа обединяват.
Такива кварталчета си има всеки уважаващ себе си град, какъвто между другото е и моят Пловдив. Те не блестят от чистота, тях не ги показват на госта, още повече пък, ако гостът е чужденец. Местните ни комунални служби се отнасят към тези дрипави махалици на цветущата простотия и невежество като към заварени немирни дечица от бившата съпруга, а в местния общински съвет изглежда и не подозират, че изобщо съществуват. Обаче тези махалици, пазят в цялата си дръзка пъстрота и мизерия на бедняшкия бит древната традиция да са били винаги островчета на свободолюбието и волнодумството. Тук псуват на майка Негово величество министър-председателя и правителството, Народното събрание и депутатите, Негово светейшество Патриарха и Светия Синод с голям кеф и упоение, пускат перки пред всеки непознат пришелец в тяхната територия и се изгърбват от притеснение пред кварталния бакалин, комуто дължат куп вересии, гледат мазно в очи доносника на властта или някое полицейско нищожество, ама пък бълват змии и гущери зад гърба им. Властта по принцип не ги обича, но и те я ментят, доколкото им позволява фантазията, пък и именно защото са нестандартни, своеволни, самонадеяни и непредвидими: не се поддават на каквито и да било ловки манипулации.
Тези хорица се клеха във вярност на комунистите преди изборите, взеха купончета по за две килца месо, когато нямаше месо, с уверението, че ще гласуват с червената бюлетина; после се оказа, че стопроцентово гласували за СДС. Кога новооглашените властници почнаха да демонстрират алчност и грандомания, по-големи от познатите досега в Пловдив, същите тези щастливи гласоподаватели изпокъсаха седесарските афиши от тарабите и зидовете на града и наченаха да говорят, че не искат да си имат работа с хайдуци, хем не само хайдуци, ами още по-зле, с невежи и глупави хайдуци.
Тук хората си знаят и кътните зъби. Всичката прелест, цялата мизерия на човешката природа у пловдивчанина кореняк пулсира из порутените къщурки, зад разсипаните турски зидове и занемарени дворчета с чешма на двора и кенеф край кокошарника. В такава къщурка с три каменни стъпала пред антренцето живурка леля Азник, майката на близнаците. Изгледа ги и ги изучи сама самичка, като бродираше и плетеше чеиз за арменските момичета от сой. Защото арменското момиче от сой винаги на дъното на душата си крие и няколко изстрадани от Азник вдовицата нещица.
В съдебната зала Агоп е неотразим. Хич не са за завиждане онези адвокати, срещу които той упражнява красноречието си. Това са мътни потоци от остроумия, ехидни забележки, надменен смях, припадъци на човещина и каскади от гадни, безскрупулни нападки. Интересното е, че в повечето случаи номерата му минават и съдията взема решения, благоприятни за клиентите на господина. Затова е и толкова търсен. Затова и по-младичките сред адвокатското съсловие, съхранили все още някои остатъци от идеализъм и достойнство, избягват да опонират срещу Агоп, отказват да се заемат с клиент, за чийто противник ще пледира Агоп.
Напоследък Агоп се развежда. И този развод е друга епична страница от неговата бурна и поучителна биография на някогашен квартален злосторник. Деца нямат. Имат вещи – разни стари парцалки, скринове – родови гнезденца на племена от дървояди, столове, под чиито избелели калъфки стене и въздиша прогнилата старина. Но Агоп държи на тях, както удавникът-корабокрушенец в страшния разбушувал се океан сред безпросветната тъмнина се крепи над водата, вкопчил се в отломки от блестящо, ала заминало към тинестото дъно минало. Когато приключи поредният тур от пренията в съдебната зала около бракоразводното му дело, а по-точно казано: от последвалото дело за подялба на някогашната семейна имуществена общност, какъвто е терминът, Агоп тича изнервен до кантората на своята адвокатка и я залива с порой от зловонни фразички. Той е все недоволен. Това е негово постоянно състояние. Него все някой с нещо го ощетява, обижда, пренебрегва, недооценява, пречи му да диша и се развива. И този низ от театрални сценки изтощава всичко живо около него, като се започне от адвокатката му, мине се през всичките му приятели, близки, познати, та се стигне до случайни свидетели, непосветени в грандиозните му мъки и драми.
Бившата му съпруга Такухи освен едните си големи тъжни очи, няма нищо друго на лицето си. Просто друго той не й оставил. Непонятно е все пак как е издържала дотук. Защото този отвратителен интригант е умен, интелигентен и подъл. Да го видите само как си пали цигарата! То е ритуал. За такива турците казват "салтанатлия". А как туря лист в пишещата си машинка, докато клиентът кърши пръсти, притеснен, преследван от страхопочитание към този местен пловдивски съдебен лъв.
Да-а, това е Агоп! Жестоко, зло, дребнаво божество, което движи около себе си най-случайни хора със случайни съдби, водовъртеж от интелигентно скроени измислици, които биха оправдали всякаква низост в този суетен свят. Не дай, Боже, да попаднеш в неговата сфера на влияние!
Накрая – за да обясня все пак защо ми е симпатичен този малък тиранин... Може би защото, въпреки всичката си безпомощност пред Съдбата, въпреки страховете си и скудоумието в нашия сънлив и тъй дълбоко провинциален градски живот, успява да наложи нещо динамично, свежо, парливо в общия ни унил пустинен пейзаж. Може би защото у Агоп в твърде чист вид лъщи кикотът на Дявола. И си мисля понякога, и все по-често напоследък – дали върху лицата ни не са останали вече само едните големи тъжни очи, народе?
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа –––
.jpg)
.jpg)
