ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (420.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (420.) 

 Миналото живее с нас, докато си го спомняме. Мъртвите са живи, докато ги помним. Бедата не е в религията, а в душата на човека. Тежко на отродника! – Аноним (1947)

10.08.2011. ИЗБАТА НА УЛИЦА "НИШ"

Живеехме в единствената изба
на улица "Ниш" в моя роден град Пловдив,
в квартала на бежанците и бедняците,
на вдовиците и сираците от войните, 

в квартала с хубавото име "Инвалиден",

рай за инвалидите от войните.

Другите живееха в къщи с градинка отпред

и чешма на двора, при баба и дядо,

а ние се завирахме под наем в една изба –

единствената дълбока изба наоколо,

ала приятелите все пак държаха на мен.

Два метра под земята мина ранното ми детство,
когато милите ми мама и тате ме заключваха,
за да отидат да спечелят пари за ядене,
и аз по цял ден си играех с мишленцата
и мечтаех да си имам брат,
който, обаче, така и не се роди
и хазаите ме измъчваха, като блъскаха с точилка
с часове по пода, т.е. по тавана над мен,
над главата ми и аз крещях от обида,
и нямаше как да избягам от избата.
Ала приятелите все пак държаха на мен.

Да те измъчват две млади жени в разцвета си
и майка им Цвета, която те кълне, щом те види,
дъртата Цвета Дърварова хазяйката,
както и да го погледнеш, е кофти, разбира се,
особено когато си нямаш брат,
на когото да се облегнеш,
и няма как да избягаш, защото си заключен.
Ала приятелите все пак държаха на мен.

Светът е прекрасен, когато се измъкваш от избата,
два метра изпод земята когато най-сетне излизаш –
това знаете ли, или не знаете!
Слънце, не бъркай в очите ми, не ме насълзявай,
защото два метра са си два метра все пак –
нали мъртвите ги заравят два метра в земята,
а аз бях само едно самотно хлапе на пет.
Тъй че много добре знам какво говоря,
и въпреки това, приятелите ми държаха на мен.

Да имаш верни приятели е много хубаво,
когато си заключен в избата на улица "Ниш" № 4 –
и момчетата идват на две педи от прозореца ти
да въртят пумпал и да играят на стъклени топчета,
за да не полудееш самичък в тъмната изба
с онези три жени, които здраво блъскат с точилка,
коленичили върху пода на горния етаж –
три весталки, три вещици над главата ти.

Два метра дълбоко в земята, когато си още хлапе,
понякога е неуютно, студено, влажно, самотно
и мимоходом научаваш важни неща за живота,

от които най-важното е, че си беден, но не си сам,
когато въпреки всичко, приятелите държат на теб
и няма как да забравиш избата на улица "Ниш", 

защото всичко, което си, иде от една тъмна изба.

Пловдив – най-древното жизнено селища в Европа

Plovdiv, edited by 7 jan. 2021

–––

* Никога не съм напускал България, никога не бих напуснал България. Моето място е тук и никъде другаде. Когато се махна от този свят, да става каквото ще. Отродниците ще разпилеят българите и тук господарите на света ще заселят други хора, това ми е ясно, още след като ни пренаписаха историята. Бедният помни и деня, когато са му дали даром един ментов бонбон, заможният нищо не помни. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (419.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (419.) 

 Знам, че се лепят мухи на мед,/ знам и кой със тога се намята,/ знам, че злото има свой разцвет, /знам, че чакат круши от върбата...* – Франсоа Вийон (ок.1431-ок.1463) 

  08.05.2019. ОПЪНАХ ТРАНСПАРАНТ ГОЛЯМ

Опънах транспарант голям

върху строящия се блок:

"Любима Ани, тъй съм сам

без твоя чар и ум дълбок!" 

Насрещу нейния балкон

рискувах си живота аз,

придвижвайки се пълзешком

до най-високия перваз. 

"О Ани, в моя тъжен ден

едничко слънце, обич, страст,

ще се омъжиш ли за мен,

че много те обичам аз?"

Уви, дали не ме разбра

или комшиите й зли

на подбив като на ура

коварно взели я, дали? 

С дъжд есемеси ме заля –

"Глупак! Наивен, жалък тип,

не знаех, че си тра-ла-ла,

не аз, а Бог да ти прости". 

Сега свещички паля сам

и попа с леден взор следя,

от мен неверник по-голям

не се е раждал на света.**

Пловдив – най-древното жизнено селища в Европа

Plovdiv, edited by 6 jan. 2021

–––

* БАЛАДА ЗА СМИСЪЛА НА НЕЩАТА

(продължение)

...знам дървото, видя ли смолата,

           знам кое и как да го прахосам,

           знам лентяя и потта пролята —

  всичко знам, но не и аз какво съм.

  Знам на ближен ризите безчет,

  знам и колко расов е абата,

  знам и монахиня с луд късмет,

  знам го господаря по слугата,

  знам ги номерата във играта,

  знам как лудият заглажда косъм,

  знам на много бурета вината —

  всичко знам, но не и аз какво съм.

 

  Знам дръглив катър и кон напет,

  знам какво е пяна на устата,

  знам жените и за мой късмет,

  знам кого го бие днес парата,

  знам наяве и насън нещата,

  знам със ерес как да ви ядосам,

  знам, че Рим е пъпът на земята —

  всичко знам, но не и аз какво съм.

 

  Ваша милост, блъскам си главата,

  знам кое и как виси на косъм,

  знам, че песента ми е изпята —

  всичко знам, но не и аз какво съм.

  Превод от фр.: Васил Сотиров

** ...Дал обет преди години, когато направил жест към приятелката си; тя обаче не само не оценила жеста, ами и изоставила влюбения. За да я омилостиви, той закачил върху фасадата на строежа срещу балкона й огромен афиш "Ани, обичам те, върни се!" Шашнатата Ани, когато осъзнала, че посланието е към нея, крайно разгневена, пратила есемес: "Върви на майната си, всичко свърши". Бел.м., tisss.