Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

понеделник, 25 февруари 2019 г.

ХАРМАНЛИЙСКИТЕ ПЕТИМА БРАТЯ (1.)

Който не си знае предците, е лесен за лъжите на наглеци.

Георги Бояджиев (1885-1955) – бирникът-бедняк*

ХАРМАНЛИЙСКИТЕ ПЕТИМА БРАТЯ (1.)

  Питал съм го как е било в детството му, какви игри, какви радости, какви неща са го изпълвали. И той замълчава или ще се тросне: "Какво толкова, детство като детство! Гонехме парцалената топка, цамбуркахме из реката, навъртахме се около военното поделение". И в Харманли, като във всеки тогавашен град на Балканите, хлапаците се делели на махали. Така беше и в моите детски години (1954-64) в Пловдив. Еднообразният за момчурляка живот на възрастните... за харманлийския хлапак се оживявал единствено от любопитството му към военните занятия – маршировки на плаца, коне, оръдия, гаубици, танкове, камиони, мотоциклети, карабини, картечници.

  Близостта до граничната бразда за израствалия в Харманли мъж през периода на грандиозни за Европейския континент катаклизми влияело и върху детските им игри. Правели от оризова хартия и градинарска тел балони; със запалената напоена с газ гъба вятърът отнасял хвърчилата им на юг към Гръцко и Турско. А маршируващите дълги колони пехота, кавалерия, конни впрягове, влачещи огромните дългоцеви тежки оръдия, скрибуцането, бумтежът и грохотът от веригите на танковете, ръмженето на военните камиони и мотоциклети, резките команди над множеството мъже в униформа, с каска на главата, раница на гърба и лъсната пушка в ръце внасяли яко уважение и трепет към Българската армия, за разлика от днешната ни "армия", която все повече мяза на отряд кифладжии.

  Оттук и влечението у петимата братя към всички онези нововъведения във военната техника: могъщи двигатели, скорострелни оръжия, зенитки, гаубици, бойна авиация, дирижабли, подводници, торпили с тонове взрив, огромни бързи кораби, далекобойна артилерия – все характерни за света в навечерие на касапницата, известна днес като Втората световна война. Фактът, че само на трийсетина километра чужда армия се въоръжава до зъби и готви нападение (както пишели вестниците) над Отечеството – че срещу кого друг се готвят да воюват! – развихряло момчешката фантазия. Политиката си е политика, юношеството обаче си има свои илюзии и път през поколенията българи от далечната 1878 г. насам. А сигурен съм, тук за нашенеца пръст имат и Русия, и Германия, става ли дума за война.

1932 г. Харманли. Вляво в редицата прави е 10-годишният Кирил.

  Петгодишен, изгладнял, без да го усетят по-големите му братя, заети с толкова важните за тях набези из околността на градчето, Кинчо (Кирил) редовно киснел покрай телената ограда на военното конно поделение; в консервна кутийка войничетата му отсипвали от войнишката им чорба. Вижда ми се странен този детайл от нранното му детство, но всичко си идва на място в картина, която много по-късно след низ недомлъвки или оттук-оттам подочуто от майка ми си съставих. Как така, чудех се, синът на държавен чиновник, бирник, който борави с купища пари, ще да стигне до положение като просяче да се навърта край войнишката бака за комат хляб и паница зелева чорба! Колега математичка (Катя Димитрова), оказа се, била по майчина линия свързана с Харманли. Подпитала майка си за семейството Бояджиеви и ето какво научавам. С най-малкия от петимата братя майка й на Катя учела в един клас, в една и съща махала отраснали. "Бяха най-бедните в махалата – рекла, – майка им беше много строга към тях, като орлица ги прикоткваше около себе си. Да, прилежен и чист беше Киню Крадикотака (детския му прякор), може и да е гладувал, но не съм го чула да се оплаче."

  Друг фрагмент... Когато се ражда последният брат, милозливи комшии довеждат заможни бургазлии, бездетни мъж и жена, при лехусата** Динка (Господинка); увещават я да си даде бебчето за осиновяване, тъй ще да е по-харно и за детето, и за бедстващата челяд. Надигнала се родилката от постелята: "Рожбата си не давам. Ще я изнесете само през трупа ми".

  Първородният й Димитър (бате Митко) все около майка си се въртял. Вторият и третият (Дончо и Атанас) скитали из бахчите и по дворовете с овошки. Четвъртият и петият (Стефан и Кирил, с разлика помежду им две години) били в юношеството и младостта си все неразделни. Когато, 16-годишен, най-малкият брат зарязва бащин дом и дохажда подир двамата Димитър и Атанас в Пловдив, наема го да му разбичва трупите някой си арменец Ончо, при условие да учи занаят и срещу храна. Живял за кратко в дома на най-големия брат Димитър и жена му от Хасково Фанка. Вземат го в казармата уж за едногодишна служба, че като пети син в семейството ползвал отстъпка, която привилегия все пак не му спестява участта само той единствен от петимата братя да се окаже изпратен на фронта срещу оттеглящите се части на немския Вермахт в дъждовната пролет на 1945 г.

1943 г. Баща ми на пост с арестанти за полит. дейност в армията.

  Връща се от фронта с Орден за храброст ІІ степен, но измършавял, слаб, безпаричен, а в жилището на брат му съпругата Фанка от Хасково излязла ядосана на вратата на третия етаж в къщата, дето обитаваха под наем две малки стаи и салонче, на улица Хъшовска 11 (сградата седи и досега), и му посочила стълбището: "Тук за теб вече място няма". Наложило се зимните месеци да нощуват, опрели гръб о гръб, с другия чирак върху стара черга, метната над купчината талаш на тезгяха в мебелната работилница на Иван Радичев на улица Франклин Рузвелт 10, пресечка на улица Гладстон (Тази неугледна едноетажна сграда си е там и до днес). Шест-седемгодишен, му носех в две канчета готвено от майка ми в избата на улица Ниш 4 за обяд.

  Отнасяше се с подозрителност, граничеща с отвращение към всичко, що се отнасяше до политика, и към всички онези обаятелни тарикати, дето се занимават с политика. Защо ли! "Ний занаят учим, от сабахлен до вечерта трупи разбичкваме, а в Пловдив след Девети плъзнаха едни перекендета, дето ги мързи да работят и... където двама, те там – лозунги крещят, речи държат. Вързаха по една червена лента на ръкава, станаха новата власт". Това му бе обяснението.

  Канили го да се включи в политическа дейност, нали е бивш фронтовак, но той не понасяше всичко онова, което смърди на политика; политиката за него си остана подло занимание за лумпени, за пропаднали хора, та се бе записал в ДОСО (Държавна организация за съдействие на отбраната) и до 1960 г. се състезаваше в мотоциклетните надбягвания, които по онова време общината уреждаше няколко пъти годишно по централните градски улици. Платното с надпис "Старт" опъваха над булевард Руски точно под Търговската гимназия. Оттам с пукот, рев, пушиляк глутницата кросаджии поемаше към Централната жп-гара и скалистите склонове на Бунарджика, та до паметника на Руските освободители. Сетне се втурваха по Пещерско шосе към околностите на Пловдив. Състезателното им трасе прекосяваше Царския остров, където е сега Гребната база, до селото Оризари, и после пак по Пещерска и по улица Васил Априлов, за да приключат встрани от Парадния вход на ДНА (Дом на народната армия), точно срещу старото Комендантство на улица Иван Вазов, където сред многолюдната шумна тълпа ги очакваха началници и официалните височайши гости от София. Имената на пловдивските кросаджии се носеха от уста на уста, за нас това бяха герои, и макар мълком, тайничко се гордеех с моя баща. Манчоолу, Георги Мачев, Байката, Бакърджията, Чапая, разбира се, и татко сред тях, известен като Киро Чеха, бяха кумир за всеки хлапак тук, под тепетата.  
   
  За състезателния му 200-кубиков "Цюндап"... Три мотоциклета от тази немска марка смени, произведени все около 1937-38 г, но за тези негови мотоциклети по-нататък ще разкажа. Вместо фара и от двете страни под седалката за кросовете монтираше елипсовидни три табели с номер 45. Вероятно този номер, смятал, му носи късмет – напомняне, че оцелял в сражения из Сърбия и Унгария и се прибрал в Пловдив без драскотина.

  Беше се абонирал за вестник "Патриот", седмичното издание "Авто-мото", а по-късно сред купчините вързопи с годишните течения на тези издания открих и богато илюстровани списания за военна техника от онова романтично за хлапе на бедняци време: хидроплани, дирижабли, ракетни установки, торпили, военни кораби, с часове през юношеството разгръщах пожълтелите им страници с фотографии на бойна техника. 

  Коженото яке и ботушите му за мото-крос обаче не посмях да облека.

  Бях тринайсетгодишен, когато у дома се появи с новичка червена 100-кубикова чешка "Явета". Каза, че подарък за мен я купил. А седмица по-късно, само като ме видя как лудешки пердаша в облаци прахоляк пред възхитените очи на махленските хлапетии, отсече: "Докато съм жив, ти мотор ти повече няма да видиш". И още на следния ден чудната "Явета" изчезна. По онова време живеехме на улица Люлебургаз 17 и естествено на тази улица, успоредна на Пещерско шосе, правих моите демонстрации.

  Следва

    Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 4 jan. 2017 – edited by 25 fev. 2019

Илюстрации:
- Беднякът-бирник Георги Д. Бояджиев, моят дядо от град Харманли (най-горе);
- Бароковата сграда на Аптека Марица, рушната от невежата градска управа, за да вдигне там отровно-зелена кооперация в стил соц. строителство (най-долу).
–––
* Промених си рязко мнението за писателя Елин Пелин, когато сравних противния образ на бирника от разказа "Андрешко" със спомена си за моя дядо Гьорги: с по детски гледащи към света очи, който не пиел, но като се видел с пари, черпел в кръчмата като типичен сиромах, дето иска да го запомнят заможен. Баба ми Господинка го третирала наравно със синовете му, та замръкнел ли с приятели, залоствала вратата и милият нощувал на черджето отпред. 
** Родилка до двайсетия ден след раждането. Бел.м., tisss.