четвъртък, 22 декември 2016 г.

Ars Poetica – АФРОДИТА

АФРОДИТА

Родена, за да изкушава със свян и малко голота,
насън го съблазни такава, каквато си я пожела –

предизвикателна, свенлива, тя лекичко го покори
със замълчаване учтиво, де дамите са най-добри.

И аз не виждам по-щастлива сред всичките жени.
Мъжете гледат завистливо стрелата й как го рани.



Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година
Plovdiv, 26 oct. 2012 – edited 23 dec. 2016

Story – АСЯ (3.)

"В онези дни имаше толкоз много неща, които трябваше да си изясня..."

Ърнест Хемингуей (1899-1961), из "Безкраен празник"

АСЯ

Глава ІІІ

    Забелязали ли сте как пролетта прави първите си плахи стъпки още в самия край на февруари, макар да се е случвало възцаряването й да се провлачи някоя година чак до първите дни на май? През 1972 г. използвах всеки свободен час, за да изляза – ако не из полето, то в околностите на Гурково. Имаше тогава там млада, едва преди година-две засадена елхова горичка и бе чудно хубаво да застана с лице към слънцето, да се вслушам в неспирния добруджански вятър, свистящ в зелените елхови иглички. Заешки дири като момино герданче прорязват снега, хванал тънка корица, а на вълни-на вълни от селото наедно с мирис на оборски тор и горени дръвца долита крясъкът на селските гъски. Сойка кацне върху храста наблизо, любопитно завърти главица, разлюлее клонче, сипне се като брашънце ситен снежец, а тя вече отлита и в кристалния въздух чувам как, отдалечавайки се, заглъхва едва доловимото свистене от крилата й. 

    Имах си любими местенца из околността. В старото турско гробище край Брястово (някогашното Тартамуш), обрасло с ниски криви дървета и непроходим гъсталак от бурени и храсти, можех на воля да си мисля за преходността на живота, да се изпълвам със самочувствие, че може и да не съм вечен, ала съдбата си ще контролирам като опитен водач на тежък камион по криволичещ планински улей.

    Отвъд пътя, срещу гробището като гнойна пъпка от орната нива се издигаше бетонен бункер с тесни хоризонтални прорези; през процепите на това място до 1940 г. пътя Балчик-Каварна войската държала под обстрел, но за мене пустият бункер беше атракция, страховито някога военно съоръжение, изгубило стойност. От вътрешността му кърът изглеждаше изпълнен с опасности, които изненадващо са в състояние да те атакуват, и за мене то бе тръпка, вълнуващо преживяване.

    От срещуположния край над Гурково имаше рехава дива горичка. Някога тя обграждала несъществуващото вече село Поляна. По онова време, в ранната пролет на 1972 г., тук бяха останали едва три-четири постройки, и те самотно стърчаха сред изсъхнали, затрупани от преспите буренаци. Отвисоко, през мъглицата, с часове стоях да гледам дворовете, улиците, покривите на Гурково, да долавям звука от черковната камбанка в прихлупения и затова уютен февруарски хоризонт.

    По-нататък по шосето за Вранино – вляво, подир меко заоблено нанагорнище лежеше умиращото село Македонка, дето живееха двама старци самотници: дядо Гьорги и баба Донка. Всичко му беше наред на това селце: къщите, дамовете (както тук наричат оборите) дуварите, редени по типичния за този край начин: от камъни, в които личат мидени черупки. Пътечките между дворовете не бяха заличени, но сега там вече се разхождаха само гарги, свраки, диви зайци, които ровеха за корени.

    Веднъж в късен зимен подиробяд потропах по портичката на двамата старци и те в моя чест заклаха пиле, сипаха ми възкисело добруджанско винце и с адаша пушихме евтини цигари. Беше топличко, приятно и тъжно. Животът, оголен във величествената си простота, нашепваше приказки за отминали времена, кога кипял труд, веселие и грижи отеквали в отдавна замрелите постройки. Селото се рушеше като напусната от любов идея.

    Мълчах и слушах дрезгавите гласове на двамата съпрузи, които се крепяха един другиго като деца в непроходим лес, поправяха се и – ту единият, ту другият, подхващаха все една и съща, като че без начало и без край история на отминалите дни. Какво било, когато правели общото стопанство, колко струвал литърът газ или олио през войната, как даскалът румънец ги пердашел с дълга пръчка по главата и раменете, чуел ли учениците му да говорят български, с каква дива надменност се държали към българите румънските чокои и чиновници, макар инак да не били лоши хора, как еди коя си година морето замръзнало, та за сол и брашно, вместо с каруци, мъжете ходели до Каварна за по-пряко през морето с шейни по леда.

    Пешком по скърцащия под нозете ми пръхкав сняг се прибирах в Гурково, обхванат от сладка леност. Хапвах надве-натри в училищния стол и се заключвах в изстиналата квартира, зъзнещ не от студ, а от самота.

    Вечер, подир часовете в училище, сядахме в някоя квартира да пием кафе, винце и да слушаме все едни и същи парчета от надраните стари грамофонни плочи. Бяхме млади, неопитни, вътрешно опнати като струна от напрегнатост, че нещо ей сега, в този миг може да се случи. Момичетата мълчаха или хихикаха предизвикателно, а ние – млади мъже, правехме се на заети в делови разговори, от които сякаш зависи светът. Почти всички поизраснали девойчета от селото бяха тук. 

    Дотегна ми всичко това и научих момчетата да въртят празна бутилка на пода в някое жилище и късметлията да се натиска с някое от мометата, което гърлото на бутилката посочи, в съседната тъмна стая.

    – Ой, да ми падне Гинчето – провикна се някакъв глупак в полумрака, – такъв ще й изпукам зад врата! Леле, Гинче!

    Всички те желаеха едно и също, но им беше неловко да го изразят; нежността негласно смятаха за слабост откъм мъжката страна, та се държаха шеговито уж, а пък просташки грубо. Нямах тоя дерт, ала сърцето ми беше студено; наблюдавах, изучавах ги, разкъсван от снизхождение и интелигентска ирония.



    Най-истинските мои часове бяха горе, в кабинета по литература на втория етаж, когато учениците отдавна са се разотишли вече. Седях в изстиващата класна стая, зад плътни черни плюшени завеси и дращех печални стихове, докато на училищния грамофона се въртяха "Литургиите" на Чайковски с тяхната катедрална дълбоко изстрадана човечност. Нанизах тъй поне две дузини стихотворения. От тях лъхаше печал и безнадеждност. Откъде това чувство? Може би от желанието да съм нужен на някого?... Ама не! Не на учениците, не и на двама-трима приятели от селото. Този някой трябваше да е жена, млада жена, очарователна, умна жена, не посредствена някоя дунда, която глупаво квака от ъгъла си, за да привлече вниманието ми.

    Два пъти през седмицата в салона на селския културен клуб прожектираха кино. Филмовите ленти идеха в метални кутии; шофьорите на междуградския рейс ги оставяха направо на спирката, тъй че ако киномеханикът – нисичко, набито, здраво момче, закъснееше, ергените от селото понасяха тенекиените кутии на поредния филм към кино-кабинката, запалваха високата поне два метра нафтова печка вдясно от сцената и с блъсканици, закачки и смях заемаха местата наоколо. Често салонът беше почти празен; на последните редове се сгушваха няколко влюбени двойки и докато траеше прожекцията, отзад долиташе цъкане на слънчогледово семе, приглушени въздишки, възклицания, понякога – и някоя звучна плесница.

    Обикновено сядах самичък на някой от предпоследните редове: не толкова назад, че да преча на влюбените, но пък и те да не ме разсейват в тъмното. После при мене взе да сяда Данко, който се чувстваше задължен сякаш да ми обясни кое момиче как се казва и с кого от мъжкарите си има вземане-даване; но това правеше не за да ми угоди, а вероятно се е усещал неловко, че няма за какво да говорим. Не беше свикнал с моя нрав – мълчанието го гнетеше, но започнеше ли филмът, съсредоточаваше се върху екрана и аз се радвах, като долавях край себе си присъствието на този мълчалив верен приятел.

    След това нахълтвахме в стаичката на киномеханика и там на разхлопан, лепкав от мръсни пръсти магнетофон слушахме пак онези до болка познати парчета от похабени грамофонни плочи: съставите "Манго Джери", "Битълс", "Ролингстоунс". Идваха и няколко непознати момичета, които се държаха тук като у дома си: фамилиарничеха с механика, сякаш на драго сърце приемаха циничните вицове с вид, който казваше: "Охо, ние още колко работи знаем!" Момчетата ги побутваха оттук-оттам, караха ги да се червят, пощипваха ги, па ги черпеха с цигари и по мъничко захващаха да ги дразнят, че нищо, ама нищичко не разбират от "онези работи" и са още много зелени.

    Излизаме от задименото стайче, мълча, а Данко току въздъхне:

    – Такива сме си ние, брат ми. Не им забелязвай!

    – А! Какво да им забелязвам, всичко си е нормално – отвръщам уклончиво, и както крачим по опустялата глуха улица към вдовишката къщица на майка му, захващаме да обсъждаме току-що гледания филм. Майка му леля Керанка все го чакаше и чакаше, и чакаше. Без думица да отрони, отхлупи тенджерата и кухничката се изпълни с аромат на готвено.

    Веднъж след киното Данко извади сноп опърпани листове от стара тетрадка и на мъждивата светлина над кухненската маса, замляна в трохи, ми чете свои стихове, в които имаше непонятна за мене, но твърде близка и позната тъга по отлитащите дни. Ще дойде пролетта, успокоявах го, после – и лятото. Ще хукнем двамата към плажовете край моренцето. На всяка цена ще отскочим и до луксозната "Русалка" – френския курорт зад Каварна, забранен за българи, ще погледаме как си живеят там френските момичета, ще отмъкнем по едно, както вълк мята плячка на гръб.



Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година
    Следва 
Plovdiv, uni 1987  edited 23 dec. 2016

Story – АСЯ (2.)

"В онези дни имаше толкоз много неща, които трябваше да си изясня..."

Ърнест Хемингуей (1899-1961), из "Безкраен празник"

АСЯ

Глава ІІ

    Известно време тъгувах по София, за разкоша да се движа из широките й площади, улици, булеварди, да си представям, че и стоките, изложени зад блеснали в ярки цветове витрини, и екзотичните ястия в ресторантите от лукс категория чакат не някой друг, а точно мене. Не, това, разбира се, не е истинската причина; София ни предоставя свободата да бъдем мислено поне каймака на обществото, интелектуален елит, възможност да съдим за случващото се у нас и по света може би с най-точната мярка в България.

    Да се съизмерваш с останалия пъстър свят, с останалите световни столици, без да съзнаваш драмата на собственото си живуркане, наистина е твърде опияняващо. Помня как до късно нощем сврели се в задушни студентски таванчета или мазенца сме спорили с Федерико Фелини, Джеймс Джойс, Кафка, Камю, Сартр, Бекет, как сме въздигали до небесата някой смахнат поет на отминали времена. Като библиотекар в казармата, например, бях увлечен по… Пърси Биш Шели, по онези странни негови стихове, изпълнени с екзотични имена на цветя и някакви небесни чувства.

    Помня с какво лакомо любопитство и интерес следяхме развитието на нашия вътрешнополитически живот, как съпоставяхме нашето движение с онова, което става в другите държави. А любовта – плътската, романтичната, отчайващата и обнадеждаващата Любов… Тя получаваше намордник още в студентските читални. Сещахме се за нея в столовата на университета или вечер, когато сред трамвайния грохот, душните изпарения и препълнени с хора улици мимоходом ни стрелнеше с поглед млада, предизвикателно хубава жена с разкошна плът.

    Приятел от Сливен, 32-годишният по онова време Марио (Марин му беше името, ала ни заклеваше да му казваме Марио)… та тоя образ преживяваше сантиментален роман с възрастна преподавателка от университета, жена с име, което буди респект в обществото. Следващият история Митко Папазов от Ямбол пък си бе изработил списък с възможно най-подробни особености (вкус, любим филм, мелодия, капризи и пр.) на стотина щерки у висшите държавни чиновници и генерали, целеустремено заделяше по някоя пара настрана от мижавата си студентска стипендия, че да може да отведе евентуалния обект на огнените си чувства в тузарско някое заведение.

    Не! Не това търсех.

    Имаше Вера Ботева една от съседния курс по Руска филология, дошла нейде откъм старозагорските села – с бакъреночервена коса, сини очи и чар. Написах в нейна чест разказ за безнадеждното влюбване – "Мекият бял сняг", по стихове на флорентинския поет от ХII век Гуидо Кавалканти:

Мекият бял сняг, който пада в тихия въздух, 
ведрината небесна, когато изгрява зората,
 
и това е нищо
 
пред красотата на моята мила.


    Четох й разказа в празна аудитория вдясно от голямото централно фоайе зад парадния вход на Университета; от притеснение гласът ми бе тъй гъгнив, че и сам не можех да се позная: толкова плах, толкова отчайващо непохватен се виждах. Момичето повдигна рамене, усмихна ми се съчувствено, присви устни и си отиде.

    Валеше истински сняг онази вечер, по улицата имаше незамръзнали локви и старичък тъмносин, мерцедес до уши ме опръска на ъгъла край Университетската библиотека. Стори ми се, че вътре седи момиче с пламтящи бакъреночервени коси и ясни сини очи, а чер, намусен и кривоглед мустакат арабин е зад волана.

    Когато за първи път легнах с жена, бях вече в трети курс. Това стана ей така. Заседяхме се до късно в квартирата на моята колежка Н. След като няколко часа до полуда, до видиотяване бяхме чели от моите сбити записки за предстоящия изпит, тя захвана да ми ги говори за годеника си ей такива едни. Зъбите му били напукани, предстояло му да се дипломира и си пишел в момента дипломната работа при тате и мамчето в Казанлък. Свикнала с него, обаче не й се искало все още да се омъжва; можели да се явят и други кандидати. После подхвана темата "секс", па накрая се зае с пръсти да ми показва какво сама измислила, като гледала "пози" (тъй рече) в пъстроцветно лъскаво шведско списание. Правех се на Овчарчето Калитко, уж хич не разбирам, тъй че – зачервена, разчорлена, вероятно отвратена и от себе си, нареди ми да се изтегна по гръб в леглото и взе да се катери по мене.

    Не беше хубава, не позволяваше да я целувам. "Нека поне в това да му остана вярна на моичкия" – дъхаше ми в ухото с глезен гласец. После наистина се омъжи за онзи, когото така и не видях, пък и драмата му никак не ме интересуваше.

    – Решил е скъпо да си продаде кожата – подкачаха ме момичетата от курса. А една от тях, с такова странно име: Калудка от Ямболските села, като се пробва да ме целуне, а изненадан се дръпнах и опитът се провали, ми изсъска в тъмното:

    – Ти наяссссно ли сссси какво исссскаш от жените!

    Историята с Лиляна бе и тя странна, но логична. Лиляна беше някога момичето на мой приятел. Лиляна – моята любов разпиляна, бъбреше той за своето момиче. Пътувах няколко пъти на автостоп до Пловдив с нея, настояваше да идва с мене по сбирките на студентския кръжец "Димчо Дебелянов" зад опашката на коня пред Народното събрание, където в
четвъртък вечер се сбираха буйно враждуващи помежду си – основно поети и по-малко автори на проза, запознах я с момците от бедняшката ми компания и постепенно си станахме близки. Но не дотам.

    Спомням си я застанала пред вратата на студентската менза, ярко, чак яростно гримирана, със сплетени на миши плитчици косици, в бонбонено розов шлифер и тъжна, много тъжна; но не отидох тогава при нея. Бяхме се скарали люто предната вечер, беше ми се показала зла, твърде зла и пред себе си, помня, се заклех повече да не се виждаме. Разбира се, че се виждахме, ала в тези тънки взаимоотношения мъж-жена прехвърлиш ли някаква граница на търпимост, сърцето окаменява.

    Имаше моме от първи курс Българска филология, което ходеше цяло в черно, с буйна рижа коса, сплетена на дебела плитка, метната върху раменете. Тази искряща коса, полюляващата се меко походка на млада хищница, плюс косите погледи, с които ме предизвикваше, ми правеха силно впечатление. Около нея вечно кръжаха като улични песове сонм елитни мъжкари: Николай Стоянов – в онова време млад белетрист, последовател на нашумелия прозаик Кольо Николов; поетът… по-късно мастит лит. критик и университетско светило, поклонник на Френските прокълнати поети и съгражданин Владимир Янев, който в мартенска една вечер, ако се не лъжа, дойде пред вратите на университетската менза и тихо, но повелително ми рече:

    – Кирилов
*, едно момиче иска да се запознаете. Ей го там отсреща. До павилиона за вестници.

    – И какво трябва да направя? – попитах.

    – Да не се правиш на марсианец! – изръмжа Владко.

    Тогава прекосих улицата, конвоиран от съгледвача, и стиснах пухкавата длан на Валентина Р. Докато се срещахме с нея винаги надвечер и винаги след вечерята в мензата, за миг не ме напусна усещането, че много внимателно съм наблюдаван от поне дузина явни и три дузини тайни ухажори на червенокоската. В училище дамата активно спортувала Туристическо ориентиране, тъй че увлечението ми по нейния чар се отразяваше преди всичко на подбитите ми от дългото ходене пети. Хвърлях се вечер в леглото, изнемощял от очакване кога...  Боже мой, кога най-после Валя ще ми позволи да я целуна по плътните розови устни. И това, разбира се, стана най-сетне в една, сякаш специално избрана пролетна вечер, докато звездите светеха от радост над нас, а ние седяхме на прясно боядисана пейка в същата онази градска градина срещу Софийския детски куклен театър зад някогашното Посолство на Чехословакия и се преструвахме на романтични натури. Не ми направи кой знае какво впечатление целувката й; може да се заблуждавам, но нещо пресметливо имаше дори в начина й да се целува.


Флоренция, Гуидо Кавалканти (ок.1250...59-1300)

    Играехме често на интелектуална игра, нейно изобретение: опитваме се да открием най-подходящо и най-красиво определение за някой от заобикалящите ни предмети. Например Луната. На какво ми прилича Луната? Ами дъждът? Дъждът с мека човка кълве керемидите по покрива, а Луната напомня прозрачно гроздово зърно. Второто вече бях срещал у Кавафис, но се престорих на... на стреснат, трогнат, очарован. Бяхме почти щастливи. Тя правеше смели проекти за бъдещето ни в общо взето безразличната към нас София. Кой знае от какъв зор, сравняваше се все с младата поетеса Живка Балтаджиева от родния й град, току-що издала първа стихосбирка. Естествено ние двамата с червенокосата Валя точно тогава бяхме най-доброто, което светът е успял да види от кал и Божие дихание сътворено.

    Когато дойде време да се разделим, рекох:

    – Знаеш ли, прекалено си приличаме, за да сме истински, ама истински щастливи заедно.

    И тя веднага се съгласи.

    Плътта ни привличаше, ала самият факт, че сме били толкова умозрителни, подсказва, че в сърцата ни е имало доста неразтопен лед и амбиции, типични за провинциалиста не само от Пловдив или Сливен, както е и навсякъде по света.

    Месец преди да се разделя със София преживях краткотрайно увлечение по щура и нехайна хубавелка от Пазарджик. Славка по цял ден сладичко се излежаваше в неоправената си квартира, между другото четеше за изпити, сервираше ми кафе, чай или даже пържени картофки. Съквартирантката й беше грозна, изключително грозна, но мила по нрав и много умна, искрено ми съчувстваше, че наближава часът, когато ще кажа сбогом на столицата. С добро сърце бе тази Елен, боготвореше фотографа Иво Хаджимишев и опитваше да се прави на аристократка.

    Веднъж в квартирата им нахълта шумна компания: две полупияни момичета и четирима мъжаги. Двамата от мъжете хлътнаха в съседната стая с едното момиче, което бе малко повече пияно и непрекъснато се заливаше от смях; после и третият се присъедини към тях – мушна се в онази стая, откъдето долитаха сочни целувки, шум от борба върху разбрицан креват, неясни прошепнати задъхано възклицания от удоволствие; четвъртият важен кръстоса крак върху крак и върху покрития със старичка протрита дамаска фотьойл ни демонстрираше: на мене и на трите дами край мене, как фино се реже пурата със специална машинка, овлажнява се с език, прокаран ле-е-екичко отдолу, и тогава се пали, като се всмуква, ама не като цигара, не тъй силно.

    В сив мрачен дъждовен ден, зъзнещ, мокър до кости, се простих със също като мене зъзнещо и мокро до кости мило същество с полепнали по бузите влажни коси; просто нищо не се бе случило между нас, нямаше какво повече да си кажем, накъсо, зодиите ни не си схождаха. Измъкнахме се от подлеза откъм езерото Ариана покрай Орлов мост и си помахахме отдалече:

    – Чао, скъпи!

    – Чао, скъпа…

    Колега – Борко май се казваше, фукаше се, че спечелил бил на покер японски часовник "Сейко" (четири и половина месечни заплати на баща ми в пловдивския "Напредък") – завлече ме да играем бридж. Не понасям авантюри от този род, но там, в мизерна студентска квартира зад кръчмата "Грозд" впечатление ми направи тип, чието хищно безразличие и ловкост в играта на покер съответстваше странно на модната кройка на скъпия му светлосив костюм; и изобщо, от него се излъчваше самочувствието на голяма клечка. Към 45-годишен, женен, с две дечица, имал жежка история с 19-годишната лъчезарна Татяна от курса, моме от влиятелната фамилия Беличовски. И тъй темата за прелюбодеянието влезе и в моето съзнание. Татяна стоеше като теменуга в саксия до своя любим, топеше се от нежност, докато онзи тип с каменно лице ни обираше парите. Изгоря и на Борко японският "Сейко".

    Стоях понякога по час и повече на спирката за автобус 72 срещу Орлов мост. Хладният есенен софийски вятър гонеше сухите листа по тротоара, пръскаше ги, събираше ги пак на купчини. Вдигах яката на възширочкия костюм, и пъхнал ръце дълбоко в джобовете, поемах пеш към следващата спирка, към другия ъгъл на някогашния булевард "Клемент Готвалд", там, дето каналът се пъха под моста, по който дрънчат и громолят трамваи, свистят тролейбуси, обслужващи Подуенската жп-гара. Отсреща, зад канала, по всяко време бе отворена евтина шкембеджийница. Влизах, поръчвах двойна супа, добавях повече люто и ху-у-убавичко си похапвах.

    Ама някакви омърлявени физиономии гълчат от съседните маси: мъж с дебело омазнено с машинно масло карирано сако и вид на каруцар думка с юмрук пред възпълничка чистачка в униформа на комуналната служба; суха като чироз бабка брои в шепа стотинки и смърка със сополиво носле… Това хич, ама съвсем не ме притесняваше, тези хора не ги чувствах чужди, сред тях се чувствах уютно, можех да си мисля мои си неща, като разсеяно гледам движението зад стъклото.

    После вземах автобус 72 и той ме изкачваше над Подуяне, в квартал "Слатински редут". Там някога било военно укрепление, но времето беше заличило траншеите, окопите, насипите, проходите между тях… Вмъквах се в стаичката си на ул. "Петър Митов" 8, преобличах се в стар удобен анцуг и се пъхвах под завивките с някоя яко скучна книга, да речем – "Д-р Фаустус" или "Вълшебната планина" на Томас Ман. По този начин пестях от парите за отопление. Да паля печката не си позволявах, скъпо щеше да ми излезе. Имах си котлонче, на което сутрин варях чай, препичах филийки и ги мажех с мас или греех премръзналите си пръсти.

    Мръсното бельо подреждах в стари кашони и веднъж месечно го изпращах в Пловдив; получавах го подир седмица с кратичко писъмце от майка ми: "Ние сме добре. Платихме първите вноски за апартамента. Как вървят изпитите?"

    Животът ми всъщност преминаваше четири-пет часа дневно в аудиториите на университета, още толкова – в някоя читалня, най-често в голямата Университетска библиотека. Там, в тишината и полумрака, зад високите до тавана прозорци, покрай плътно запълнените с книги лавици, вслушвайки се на моменти във воя на ледения софийски вятър, който разлюшкваше клоните на дивите кестени по бул. "Руски", можех на воля да си мисля за бъдещето, да се пренасям в облените от слънце речни долини на Италия и Франция, да изкачвам острите зъбери на Алпите, да се дивя на кристалните езера на Швейцария, Италия, Австрия, да страдам с героите на Достоевски, да се възторгвам от спокойната, но и наситена с тревожно очакване атмосфера на Тургеневите повести, да бродя подир влюбчивите Бокачо и Петрарка, да слизам в Дантевия "Ад", да споря с Гьотевия Фауст за живота и морала.

    В тази читалня зачетох първата книга на Йордан Радичков и ме учуди колко е бездарно написана, колко оскъдна представа дава за могъщия талант на автора. Пак там с нетърпение разгръщах стиховете на Сен-Джон Перс и нищо не разбрах, отблъскващ ми се стори претенциозният му стил, да не говоря за така любимия на мнозина Томас С. Елиът – триж по-скучен, да не кажа противен: избръщолевени с апломб безсмислици с претенция за възвишена философска поезия.

    За всичко това тъгувах като някой заточеник през първите седмици и месеци след пристигането ми в Добруджа, която не познавах и от която се смущавах. Лятото си беше отишл
о, а есента бе струпала купища погрознели, окаляни мъртви листа в занемарената градина край селското читалище, където след училище вечер момета от осми клас ходеха да се целуват с грубоватите местни ергени. Минавах по опустялата улица, бутвах вратата на кръчмата и край вечно с вода заления тезгях си поръчвах водка; отнасях чашата си на маса до прозореца и зяпах навън в бързо падащия добруджански здрач. Към шест надвечер от Варна, Балчик или Албена се дотътряше автобусът, обслужващ селата наоколо; на тумби-на тумби, зачервени от студа, от него се изсипваха оживени, вечно заети в приказки хора, които бързо се разпиляваха.

    Не всякога обаче беше приятно да се седи в кръчмата. Там вонеше на старо ядене, на евтино кръчмарско вино и ракия, разговорите неизменно се водеха на висок глас, а и усещах, че присъствието ми сковава родителите на моите ученици, прекалено любезно се държаха тези доста по-възрастни от мене мъже. Тъй че обикновено заобикалях кръчмата, отивах да погледам как момчетата играят тенис в салона на селския клуб "Славия". Но там пък не всяка вечер се играеше.

    – Кого чакате? – попитах момичето, което от половин час бавничко се разхожда или умислено стои под ситно ръмящия дъжд край спирката и от време на време поглежда часовничето си.

    – Автобусът закъснява, чакам братовчед ми да се върне от Балчик – каза тя, но не ми се стори притеснена.

    Качихме се в сладкарничката на втория етаж над кръчмата и храбро пих сок с вкус на тиква под неодобрителните погледи на пълничко момче с едва-що покарала брадица и във ватенка, което топлеше задник около мъждящата печка. Дамата на масата ми не се докосна до чашата с тиквената чорба, учтиво изчака да приключа с пиенето и веднага обяви, че бърза да си ходи.

    След седмица моят приятел Данко пред входа на същата тази сладкарница, на площадката пред стълбището за към втория етаж, ми представи две нафунели от студа момичета в палта до петите с еднакъв десен и кройка:

    – Тази е Таня! – Здрависваме се. – А тази е Асито! – Навежда се ухилен, тъй че и приятелката й Таня да чуе: – Много е лесна, горката.

    Ася беше момичето с очилата с голям диоптър, с което имах чест да разговарям на спирката и да изпия чаша нектар с вкус на тиква: слабичка, грозничка, просто едно от хилядите скучни момичета и невзрачни млади жени, с които е населен светът.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

    Следва 
Plovdiv, 10 uni 1987  edited 22 dec. 2016
–––––
* Георги Кирилов се подписвах като коректор и стилов редактор в някогашния студентски вестник "Софийски университет", понеже смятах, че фамилното ми име Бояджиев отвсякъде смърди като отпечатък от турското ислямско присъствие по Българските християнски земи и ме унижава.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)   Роденият във Врабево, селце нейде сред Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колег...