Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

сряда, 1 февруари 2017 г.

Story – "АСЯ" (11.)

"В онези дни имаше толкоз много неща, които трябваше да си изясня..."

Ърнест Хемингуей, "Безкраен празник"

АСЯ

Глава VІІI 

Епилог

  Лятото на 1972 г. беше необикновено горещо и сухо. Нощем ставах да се поливам под душа в банята, но топлината, която се излъчваше от напечените през дългия летен ден сиенитни хълмове на града, проникваше с едва забележим ветрец през отворените прозорци и тъй до късно след полунощ не можех да заспя. Стаята ми бе на ъгъл; тайнственият нощен свят вън нахлуваше неудържимо тук със забързаното стакато от токчетата на окъсняла жена, с равномерния ритъм на прибиращите се от нощната смяна в близкия пакетажен цех или с мученето и блеенето (опит за песен) на закъсал пияница, или с шепота на влюбени, които на ъгъла под прозореца ми се разделяха и разделяха, и все не успяваха или може би не искаха да се разделят.

   Нарядко двигател на кола изпълва нощта с глухо ръмжене, а въздуха – с дъх на изгорели, отработени газове. Понякога чак тук, в леглото ми, чувах как гръмогласно хърка някой зад широко отворени прозорци на отсрещната ъглова сграда. Славей по едно и също време всяка августовска нощ свиреше като присмехулник в клоните на акацииите – същински часовои около къщата на моите родители.

   Луната – закръглена, бяла и розова като моминско лице, надничаше иззад леко потръпващите листа и клони. Представях си как се наместват по-удобничко между тях гургулици, как всяка тръсва главица и я мушва отново под крилото. Най-накрая нека спомена и яростното бръмчене на комари, които се вдигат в огромни рояци от плитчините на Марица по това време на годината.

   Заспивах в ранните часове на зараждащия се ден, когато от изток високо над камбанарията на черквата "Св. Георги" плахо нахлуваше рехава светлина и лекият нощен ветрец лека-полека започваше да захладнява. Като че ли в по-резките звуци, в трополенето на начеващото утро по-добре се спеше; за разлика от нощта, когато въображението ми може да работи на пълни обороти, а денят, и особено утрините, които най-много обичам, са ясни, прозрачно чисти, бистри като истината, колкото и горчива да е тя.

    Постъпвал бях по съвест; не бях лъжец, не бях крадец на чуждо щастие... А защо съзнанието ми рисуваше все едни и същи картини? Вдигам куфарите си от пода в ергенската си квартира, а тя се хвърля да ме прегръща, плаче, моли да ме изпрати. Или изкачвам стръмното стълбище към бедничката студентска мансарда на сестра й във Варна, току-що съм позволил бръснарят да ме окълца жестоко, подстриган, обезличен, като че ли отчаян, но само външно, инак вътрешно преливащ от упорит, стипчив, нагарчащ и налютяващ оптимизъм, че няма начин да не се измъкна от тази блудкава сантиментална история. Или разделям се с нея пред пловдивския хотел, казвам къде могат да ме намерят с ясното съзнание, че насила никой не може да ме принуди да се оженя, най-малко – скъпите й роднини, и че насила никой и нищо не може да накара човека да се подчини, ако този човек има гордост. 

    Е, и!?

   Би трябвало сега да съм спокоен, доволен от себе си – нали се засилих сам да си докажа нещо! В такъв случай какво има повече да се преживява, нали? C'est la vie, Любов моя! Животът е пред тебе, нима ти преча да бъдеш щастлива с всеки един от останалите три или четири милиарда мъже по света! Защо ме тревожиш! Защо ме притесняваш и си пред очите ми, винаги щом остана сам?

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv. 27 uni 1987 – not edited 2 fev. 2017

ИНТЕРМЕДИЯ 3 (към "АСЯ")

ЗА УГРИЗЕНИЯТА

    Животът е по-фантастичен от литературата; до този чуден извод стигнах преди трийсетина години, почти три години преди местни пловдивски шефове да ми бият шута от редакторското местенце, когато внезапно открих какво всъщност се случва около мене. Докато тези дни преписвах новелата от далечната 1987 година, тук-там пооправяйки някои пасажи, думи, изрази, преживях я наново тази кой знае колко пъти преживявана и премислена ситуация. "Отвратително! Отварително! – крещи всичко у мене. – Това чудовище аз ли съм? Аз ли съм бил това чудовище!" 

    Цялото лято и есента онази година баща ми няколко пъти ме води със себе си до София, дето работеше като консултант по рекламациите към "Явор", мебелния магазин "Явор" срещу ЦУМ. Там, в магазина с мостри от всички мебелни заводи на някогашната моя България, бяха му отделили ниша и всеки ден до обяд приемаше рекламации от недоволните клиенти, изписваше единични бройки от детайлите за подмяна, които идваха пакетирани от съответния завод или мебелно предприятие, и после подир обяд ходеше по адреси из цяла София да ги монтира. 

    Все по този повод се бе запознал, дори сприятелил с такива известни личности от артистичния свят, като актьорите Наум Шопов и Тодор Колев, писателя Димитър Осинин (или Димитър Остоич, кой от двамата не съм сигурен). Последният проявил интерес да се запознае лично с мене – със сина на дърводелеца, демек, но навирил нос, категорично отказах каквито и да са намеци за протекция. Както между другото, с високомерие отказвах и опитите на наивния мой баща да ме запознае с открито от него в многолюдната София заможно семейство лекари, които имали, както ми рече с ентусиазъм, присъщ на доверчив човек, решил да хитрува, да хване птичката на щастието за своя син. Та открил моя мил дърводелец семейство софиянци, чиято дъщеря студентка била, както се изрази: "момиче като капка, красиво като сълза".

    Други сълзи ми се бяха насъбрали. От нерви и от притеснение, от угризения на съвестта бях започнал да се превивам от адски болки в кръста: влачех си единия крак като сакат, все едно 30-сантиметров касапски нож ми бяха захакали от кръста до коляното, последица от стара травма, получена при скокове с парашут от 800 м над някогашното пловдивско летище, бленуващ кариера на пилот от бойната авиация, една от щурите ми мечти.

    Снимката, приложена по-горе към текста, е правена в местността Юндола сред Родопите. И там ме беше отвел с мотоциклета си NSU – 500 куб. см, с кош от BMW Romel виделият се в чудо мой баща, с когото, докато бе жив, се разминавахме по всички линии, простичко казано, тотално не се разбирахме.

    Погледна ли сега тази черно-бяла фотография на 25-годишния Jores, обзема ме особено съчетание от възхита и омерзение пред този така амбициозен и дотолкова разтерзан, но и дръзко вперил очи в бъдещето млад грешник. Колкото и години да са изминали от лятото на 1972 година, това е може би моят най-истински, привидно най-непоколебим за света образ, неизменното и ужасното мое Аз, в чиято чест са всичките тези стихове, разкази, есета, статии и прочие, накъсо: купища книжнина, писана в разстояние на повече от половин век. Първото си стихотворение измътих във ІІ клас, деветгодишен, и бе посветено на Васил Левски, кой ме знае защо. 

    Може би защото тъй си и останах с мечтата да имам син. Мисля си понякога, че Отгоре, от Небето, от Отвъдното този ненаименуван мой син внимателно ме гледа, и дори след толкова години единственото, което мога да сторя, е да го помоля да бъде снизходителен към своя непохватен, отвратителен и дързък в глупавите си проекти баща, който не го допусна да влезе в живота тук долу, на земята.


ИЗ РАЗГОВОР ВЪВ ФЕЙСБУК 

     – Защо е това самолинчуване, Жоро? Аз поне го усещам така. Ти на нея ясно, че си простил; а на себе си?

    – Нещо, което трябва да уточня, но ще стане само когато отида пак до Тригорци да поговоря със сестрата на Ася. От Ася съм чувал, че с Данко (поета от Добруджа Йордан Кръчмаров, 1948-1986) са рода, братовчеди някакви се явяват. У Ася, сега си давам сметка, имаше неистова жажда да бъде харесвана и обичана, презглава да се впуска в какви ли не любовни авантюри – нещо, което го имаше у Данко, доколкото разбирам от спомени на приятелите му. Иначе, докато сме били заедно с него, беше притеснителен кротък саможивец. Това обаче е част от магията на добруджанския характер. По въпроса ти… Нямам прошка към себе си за тези мои изпълнения.

    – Ако не си простиш, как ще си обективен разказвач? Абсолютно всеки на този свят прави каквото може. Тази вътрешна претенция към тебе си убива магията, ти защитаваш всички освен героя си – няма баланс. Ако имаш двете прекрасни щерки, простено ти е, време е и ти да си простиш.

    – Не знам какво да ти кажа. Мъжете сме по-резки, но силата на слабостта у вас, както се изразяват, винаги ме е възхищавала. Тъй че не е само присъда този текст. Не успях да вдъхна обич у дъщерите си към Ася, майка им. Това ми е проблемът.

    – Само Бог умее да вдъхва любов. Инак тя блика от своя извор. Децата винаги обичат родителите, независимо какво говорят; достатъчно е да не им пречиш. Тъй че и тук не виждам да имаш вина, а текста отдавна съм го оценила.

    – Пристрастна си. Има теория в психологията, според която – когато ти се ражда син, то е изпит за майката, когато се ражда дъщеря – изпит за бащата. Пиша "изпит", но ти разбирай "изпитание".

    – Има стара теория (вж. "Атинянката Таис" на Иван Ефремов), полът подсказва кой от двамата родители всъщност е обичал повече. 

    – Минавало ми е през ум и това, но не съм сигурен да е вярно.

    – Обичащият повече сам материализира обекта на любовта си – стара елинска теория, вж. в тази книга.

    – Красиво звучи, за да е истина.

    – Добруджанецът не е българин – извънземен е, бди над земята, опазена от ген. Колев. Тук наблизо няма бетонни кютуци, пълни с олинклузивни олигофрени – дано си остане така! Вж. http://www.faktor.bg/mnenia/lacheni-carvuli/52590-dobrudzhanetzat-ne-e-balgarin-izvanzemen-e-bdi-nad-zemyata-opazena-ot-gen-kolev.html

Monreal, Canada – Plovdiv, Bulgaria, 22/26 uni 2016

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 19 oct. 2006 – edited 1 fev. 2017

Ars Poetica – ЖЕНА ПО ПРИРОДА

ЖЕНА ПО ПРИРОДА

Всички казват: Освести се, този трябва да е луд.
Може ли едно момиче да обича мъж прочут?

И с какво прочут е, Боже!... Три развода
пет жени.
С него брак е невъзможен
, просто с друг го замени.

Припкат под небето ясно толкоз уредни момц
и,
хем капризна, хем ужасна, писна ни от твоя цирк!

Съвземи се
, хей момиче! Истината осъзнай –
няма как да те обича, то
зи с тебе си играй.

Слуша ги горката Фани. Да, бе... прави са, уви!
Цяла
та е в рани Фани и сърцето й кърви,

та склони на онзи весел момък глупав и напет,
дето й досажда вечер
седем месеца наред.

В неговия дом пристигна с глъч и врява на хлапе,
бях на сватбата им
, вдигнах три наздравици поне.

Грееше във бяло Фани
, пукаха с пищови там,
та си тръгнах цял във рани и убит от срам.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, edited 1 fev. 2017

Story - АСЯ (10.)

"В онези дни имаше толкоз много неща, които трябваше да си изясня..."

Ърнест Хемингуей, "Безкраен празник"

АСЯ


   Глава VII 

   Два месеца по късно, на 6 юли, пак четвъртък, захванах да си събирам багажа. Извадих изпод леглото потъналите в прах два куфара, изтупах ги, застлах ги с вестници и тя ми помогна да подредя всичко свое вътре. Не каза и дума. Когато се обърнах да се сбогуваме, помоли да ме изпрати поне до автобусната спирка. Хълца и се моли. Гледам я окаменял:

    – Не! По-добре да останеш тук, а утре или още тая вечер иди у вашите и всичко им разкажи.

   В крайна сметка склоних да ме изпрати до спирката, само до спирката пред селската кръчма. В полупразния автобус до Балчик се качи с мене. Към Варна продължихме заедно. Дойде и на железопътната гара, дето си купих билет за нощния експрес до Пловдив. Имах на разположение целия следобед; предложи да се отбием в квартирата на сестра й, две или три години по-голяма, студентка по медицина във Варна. Понесохме куфарите по стръмните улици на Варна. Подир час седим един до друг върху ръба на легло в тесничка оскъдно обзаведена мансарда с прясно лепени, все още влажни тапети. Възпълничък тип с меки женствени маниери и крина колкото тенджера вместо глава разтяга устни във фалшива усмивка:

    – Ей, семейство, какво ви води насам! Имате ли къде да спите?

    – Той си заминава – каза Ася. – Взе си билет за влака.

   – Как така заминава! – сепна се сестра й, копие на Ася, но с по-сурови, мъжествени някак черти. – Защо си заминава?

    – Ами така. Отива си... и край. Няма да се връща повече.

   – Бяга, значи – проумя шишко. Измъкна иззад вратата дебел синджир и си го уви около дланта. – Това виждаш ли! – обръща се заплашително.

    – Заслужава жив да не излезе оттук – взе да се настървява жена му.

   – Поет. Пфу! Смята, че като е поет, всичко му е позволено – реди той.

   – Ей сега ще му издера очите!

   Гледам ги изпод вежди, откривам, че всичко това е сцена от Театър на абсурда. Театър!? Тези трима насреща ми като да са с маска на лице. Това не са познатите ми човешки лица, а маски на ненавистта. Сам съм си виновен. Но не мога да отстъпвам при такива обстоятелства. Станах.

   – Никъде няма да мърдаш! – Шишко раздрънка синджира.

   – Остави го – рече сестра й, да ходи където ще. Куфарите са му тук!

   Слязох пипнешком по стръмното стълбище, тръгвам по тротоара под разлистени млади дървета, в които кротичко се утаява вечерната дрезгавина с лекия тръпчив лют мирис на море. Някъде около триста метра по-нагоре свети квартална бръснарничка. Седнах пред олющено по краищата вехто огледало и помолих среброкосия и сух, същинска кибритена клечица Фигаро да ме подстриже по-късичко, ама колкото е възможно по-късичко. След цялата процедура не мога да се позная – придобил съм завършения вид на току-що амнистиран затворник, само дето амнистираният затворник няма как да е с тези печални очи. Винаги съм ненавиждал подстригването, а и откакто си се помня, освен лекари и зъболекари, най-яростно ненавиждам бръснарите. И в трите случая става дума, мисля, за професионални касапи по природа.

  Завръщам се при моята приятна компания. Съпрузите ме посрещат радушно, изпълнени с оптимизъм и решителност.

   – И ние идваме в Пловдив – тържествен, обяви Шишко.

  Пътуваме в сладки разговори цялата нощ. Мълча и дремя. До мене мълчи, вгледана пред себе си, Ася. Отсреща кака й и нейният дебеланко приказват и приказват, и приказват, и приказват, не снемат очи от мене, най-вероятно преизпълнени с опасения внезапно да не се изпаря, да не се дематериализирам. 

   От пловдивската Централна жп-гара до жилищего на родителите ми наемаме такси. Шишко великодушно плати за таксито.

   – После ще хапнем и по едно пиленце на грил – бъбри ми свойски разнежен. – На Ася баща й плаща, не се тревожи! Грижи да нямаш.

   Майка ми и сестра ми вяло ни посрещнат. Насядали сме около масата във всекидневната. Слушам как обсъждат нещо, което в този момент единствено от мене зависино с какво да помогна на тези хора! Гади ми се от бъбрежа и от този низ обстоятелства и пояснения за всичко, което може да се изрече с две думи. Чувствам се ужасно слаб не от тях, а от присъствието на тази, която не мога да престана да обичам. 

    Сестра ми ме гледа със съчувствие.


   Минаваме по пловдивската Главна* край пъстро гъмжило и лъскави витрини. Съпрузите решават да наемат стая за трима в полумрачния силно занемарен хотел "Родопи" на пъпа Главната. После хлътваме в блестяща от стъклария, никел и фаянс закусвалня, дето ни предлагат толкова любимите на Шишко печени на грил пилета. Шишко ме държи под око, опитва да е непринуден, мил, остроумен: пуска плоски шегички и сам си се хили под суровия войнствен поглед на жена си. Жена му седи върху стола вдървена от ханша нагоре като индиански воин. Пера от диво пиле, вплетени в косата, мисля си, само й липсват. Моя милост замествам сякаш Конника без глава. На хилещия се ведро отсреща като вече да му омръзна да се преструва на общителен; намуси се, щом се нахрани и ни поведе към местното окръжно МеВеРе за лична справка по свои си дела уж. 

    Настояваше да говори с най-големия от началниците тук. Сержантът на пропуска умно изслуша историята за зле прелъстеното и изоставено момиче и обмени няколко приказки с някого по вътрешния им телефон. В мраморна стая с огромен фикус до тавана ни прие мил шкембелия с домошарския изглед на главен готвач. Всички изслушахме още веднъж и с подробности историята за прелъстеното и изоставено момиче, след което и подполковникът-готвач неприятно се втренчва в мене, докато Шишко ме топи в казана с врелия катран.

   – Не ще да се ожени и ни разиграва – обобщи накрая.

   – Я го виж ти! Ще оправим ний таз работа – рече подполковникът, па ни в клин, ни в ръкав, тихо добави: И аз у дома имам щерка за женене. – Вглъби се, завря тройна брадичка в яката на куртката си и додаде: Хем три ги имам у дома. – Вирна показалец, заклати го към въображаем враг в пространството, който враг единствено той виждаше. – Имаме си начин да го вразумим.

   Държа кратко слово и ни отпрати да си вървим по живо, по здраво. Шишко и жена му ме съзерцават умилени, решили като че най-сетне да не обсъждат каквото и да било повече. Доволни, успокоени, завтекоха се към хотела.

    Тази нощ Ася преспа у дома.

    Късно вечерта си дойде от работа баща ми. Ядосва се, че не си бил вкъщи да прогони натрапниците. Срещу Ася дума не рече. 

   Сутринта тя спа до късно. Станах, облякох се, влизам в съседната стая при майка ми; баща ми рано е отишъл на работа и вече можем да си поговорим както майка и син. Съветва ме да съм прям и решителен, обвинява ме в мекошавост: допуснал съм бил да ме водят за носа. Лицето й се гърчи:

   – Досега ти беше нашата гордост. Ох, как сме се гордеели с теб!

   От очите й сълза се търколи върху вкопчените й една в друга длани.

   – Батко, тя е посредствена. Тя дори не е хубава! изхлипа сестра ми.

   На вратата плахо се почука. Сестрицата ми стана да отвори. Чувам тихия смутен глас на Ася:

    – Жоро тук ли е?

   Канят я да влезе. Докато направи тези няколко стъпки, за да дойде до мене, да ме докосне по ръката, в стаята надвисна тягостна тишина...

   Изпратих я до хотела. Искаше да се поизмие и преоблече. Помоли да я чакам във фоайето, на протрития диван срещу рецепцията. Казах, че няма да седя, ще ме намери у нашите, да дойде с онези двамата. Нали искат да говорят с баща ми! 

   Сякаш нещо зависи от баща ми и двамата смешници...

   На два пъти подир обяд звънили от входа пред дома на родителите ми. Първия път били тримата. Никой не им отворил. Втория път Шишко проверил и открил: светело в онази стая, чийто прозорец не се вижда откъм улицата. Позвънил, и светлината веднага угаснала. Повъртели се, повъртели се тримата, пък си тръгнали.

   На втората вечер поради липса на легла хотелската администрация отделила за Ася кушетка в стаята за прислугата в "Родопи", там, където държат парцалите, кофите, метлите, мръсните чаршафи, препаратите за дезинфекция. На третия ден рано сутринта помолила млад момък от служителите да й каже как да стигне до дома на родителите ми. Пуснала в процепа на външната врата бележка в пощенски плик: "Жоро!Търсих те два пъти. Ако още желаеш да се срещнем, обади се в хотела. Аси".

   Вечерта към седем администраторката на хотела хладно ме изгледа:

    – Лицата освободили по обяд... Чувате ли какво казвам? Напуснали.

    Хукнах нагоре по стълбите. 

   Двете стаи бяха заети от други хора. Затичах се към железопътната гара. Директно до Варна влак ще има едва късно през нощта, казаха ми от гишето за информация, но заради многобройните курортисти за и от морето понякога по обяд пускат допълнителна композиция, която след едночасов престой и смяна на машината в Карнобат...

    Повече не можех да слушам. 

     Следва

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година
Plovdiv, uni 1987 – edited 1 fev. 2017
––––
* Търговска улица насред града.