Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

вторник, 2 октомври 2018 г.

Публицистика – ИЗКУСТВОТО ДА СЕ РАЗМИШЛЯВА

 ИЗКУСТВОТО ДА СЕ РАЗМИШЛЯВА

   Според парадоксална древна хипотеза египетските пирамиди са изградени не с физическо, а с психическото едновременно съсредоточаване на стотици хиляди човешки същества в мястото, откъдето да се вдигне четери-петтонният каменен паралелепипед; и така хиляди базалтови паралелепипеди един по един кротко се възнасяли до полагащото им се в общата пирамида разположение. Действително Космосът е онова нещо, достойно да съзерцава пирамидите. Ала има и неща, по-драматично звучащи, и едно от тях е въображението, в което, подозирам, участва божественото или богът (ако го има).

   Познанието дори само у един човек включва знание върху цялото човечество. Биографията на всеки от нас, взета сама по себе си, е всъщност биография на отрязък от живота на цивилизацията. Нямаме толкова услужлив образ пред очи, който да представи до каква степен сме зависими едни от други, как влюбването, разочарованието или смъртта на някого, за когото не си и подозирал до онзи момент, ти влияе; и после се чудиш: защо днес свят ми се вие и ми е болно!

    Големите послания идат, просмукват се до нас през талазите на стотици отишли си от света на живите... поколения хора. Даже не са и подозирали какъв дар ни пренасят тези някогашни живи. И ние – също като тях, продължаваме пътя на огромните облаци познание, без да проумеем каква ценна за човечеството информация пренасяме на гърба си. Е, проумяваме, успяваме криво-ляво да разкодираме по нещичко, да го добавим към вече разкодираните досега енергии, които просвредляват хаотичния ни, сякаш мравешки, свят.

   Не ми е присърце сляпата Вяра, Аксиомата, дето помагала да разберем самите себе си. Присъствието на свръхразум над главата ми ме изпълва с бунт точно когато искам трезво и смирено себе си да огледам... но с моите си очи, не през очите на Някой, който ни внимателно ни наблюдява откъм космоса. И като зная колко сме беззащитни, настоявам: в уязвимостта ни е духовната ни сила.

    Вижте колко беззащитно е влюбеното сърце! Какви
премеждия, какви неприятности, докато изведеш флотилията си от океански платноходи из фиордите на невежеството в откритите слънчеви простори на познанието. И нищо не те застрахова, не ти се притичва на помощ, и нищо майчински и човеколюбиво не кърши ръце заради тебе! Ти си сам, миличък, и толкова си беден и толкова си щастлив, че устата ти изрича или ръката ти изписва послания, важни за милиард такива самотни души като тебе.

   Наричат това "призвание", "да откриеш бог у себе си" или му казват "откровение", но не е измислена все още точната формула на таланта; всеки, който има малко от малко усет, го усеща, и пак не успяваме да го определим, да го назовем точно, да го оковем в рамка. И това е чудесно като Любовта.

   Как ще почувстваш любов, ако никога не си бил наранен? В кървенето на сърцето блясва Тя в цялото си великолепие. И дали съвършеното не се съдържа във факта, че сме създадени несъвършени, вечно стремящи се? И страховито, и хубаво е, че Вселената няма край, че собственото ни въображение е свободно да моделира образи на непонятното, без да се притеснява от издигнатите за нас дебели крепостни стени и издълбани ровове, пълни с отчаяние от крайното познание на света и живота.

     
За мен християнската ни религия не е нито основа, нито предел; може да ме съпътства, да ме държи за ръчица, докато сам проходя, а после!... После да се завръщам към нея като в майчиния ми дом, да разказвам за подвизите и страданията си. Тогава, питам, защо така силно желаят да ме ограничават с религия! И без техните напътствени и назидаващи погледи съм неин син. Но не, те искат доказателства за вярност. Наивници! Това е най-тъпият начин да започна да ги пренебрегвам.

     
Та ето какво! Любовта и Свободата са сестри; биографията на разума произтича от това съчетание. Моята вяра е в моя скептицизъм. Желая да се обръщам към този дом на Иисус, когато наистина ми е нужно, и не по задължение, не и според черковните празници и ограничения.

      
Затвориха птицата в позлатена клетка и се чудят, че забравила да лети. Всеки, правещ откритие, се е сблъсквал с необходимостта, с драмата да разчупва канони, ограждения и окопи да прескача, гранични стълбове да отмества с пот на чело.

     И то не е от тщеславие; надменен ли да наречем запретналия ръкави да оре и сее в невежествената угар! Не отчитат, правят се, че не забелязват очевидното: той откривателства не заради себе си; иначе не би търпял да му се подиграват, злостни присъди да му отправят, да понася оскъдицата на собствения си простичък стил на живеене. Ами вижте посредственото, убогото, кекавото в какъв разкош ни се представя – то са накити, знаци на власт и известност, хермелинови кралски наметки, златни и диамантени скиптри. Ровнеш ли под лъскавичката повърхност обаче, няма никой там освен тракаща със зъбки притеснена мизерна душица.

   Не мисля, че Иисус такива ни има предвид, когато поемал към Голгота. Над богочовека виждам звездно небе, не купола на богато изографисана черква. Какво значение,че си пренебрегван, ако си силен и в съгласие със себе си! Същественото е да изнесеш Нещото от себе си, от личния си опит и наблюдения; пък ще дойде часът и за прочит, ако е важно написаното. Защо да дебна момента, когато ритъмът ми е в по-пространни периоди от време! Чувствам около масата си Сократ като жив – ами че той дори не си е правил труд да записва, а говорел, подреждал в разговорна реч онова, което виждал отвъд хоризонта на видимите повърхности.

   Дали го приемали или отхвърляли с възмущение, не ми е ясно, но го наказали жестоко заради пренебрежението му към уюта на материалните стойности. Убили го... И си преставям как самодоволно потривали длани екзекуторите, а народът, по-точно изречено – простодушната тълпа, пеел дитирамби на местния сатрап: "Ола-ола, няма го вече Смутителя, светът пак е двуизмерен и плосък като долната кора на хляба наш насъщен".  

   Триста години шепнешком се предавало изреченото от Сократ. Триста години креяло и християнството подир разпването на Иисус... Ето в какви тактове, в какви отрязъци от време кълни великото! Струва ми се, триста години след смъртта на Омир са записани и онези негови 27 хиляди стиха на "Илиада".

   Триста години са нужни да се открие заровеното съкровище; това са дванайсет поколения; заслужава да се спомене факта пред обвиняващите в тщеславие, на които творецът непрекъснато разбърква представите и ги кара да подскачат от нерви в плюшените си кресла.
  
   Огюст Роден, създавайки поръчана от общинската управа на френския град Тулон групова скулптура на отговорността и достойнството да си не мекере, ами гражданин – първо извайвал детайлно голите тела, а после ги загръщал в дрехи с прецизността на творец. Напразни усилия, ще кажете, защо да се трудиш над форми, които накрая ще скриеш!... Замислим ли се обаче, няма как да отречем – за да е вярно на повърхността, преди всичко маскираното под нея трябва да отговаря на истината за живота.

    Епигоните не проумяват таланта, наподобяват го, но не го проумяват: и в резултат няма я магията, внушението липсва. Колко самотен е човекът, пожелае ли да чуе посланията на тревата, ромона на дъжда към ствола и клоните да пришие, да насели със стрелкащи се албатроси хоризонта над разбушувалото се море!

     
Елементарното, посредствеността винаги се движат дисциплинирано и маршово, в стегнат строй веят знамена, скандират лозунги и чинно носят плакати с огромни червени букви: АЗ СЕ БОРЯ, АЗ СЪМ НОВОТО. Но то не е празник на разума, а заместител на откровеното вдъхновение, форма на тържество за стоящия над тях. И няма как да не съзреш онези, изнурените под бича, унижените да демонстрират привързаността си към глутница самовлюбени властници.

    Уморително е тъй да се живее.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 13 okt. 2004 – edited by 3 oct. 2018