Истинска представа за човека създават не блестящите му славни битки и победи, а моментите от живота му, когато е бил изправен пред краха на щурите си мераци и мечти. – Аноним (1947)
11 uli 1996
БОРИС ДЯВОЛА
Около 40-годишен, дядо ми Борис – бащата на майка ми, имал вече пет деца и две колоездачни ателиета: в Перущица едното, другото – насред чаршията на Пазарджик. Имал и няколко градини, засети с лозя и череши, сред тях – ябълки, зеленчук, ягоди. И понеже се явявам първият му внук, единственият му тогава още внук, към 1951-53 г., вземаше ме със себе си да орем. Помня от 4-5-годишен чардака, на 4-5 метра високо сред лозето, белия жребец на сиви петна красавеца Сивчо, плюс бумтежа на могъщия дизелов мотор за поливане, разпенената вода във вадите и той с мотика в ръце, до колене запретнал крачоли, как гази рядката кал, отваря път на водата ту към една, ту към друга леха, или как двама с него в сянката на талигата с разпрегнатата кобила Лишо, двамата с дядо ми закусваме към 10 часа домашен хляб, сланина, чесън, а една чучулига трепка ли, трепка с крилца в бистрия априлски въздух току високо над нас и простичката й песничка е тъй звънлива и тъй сладка, както вероятно само чучулигите над къра край Пазарджик умеят напролет да пеят.
Едва сега чак си давам сметка, че този мой корав, своенравен предтеча е живял живота си с всичката си сила, обилно гребял от хубавото, но и от лошото, с мазолести длани на стопанин. Как нищо не му е даром дадено! Всичко негово – от иглата, лъжиците, паниците и нататък, е отвоювано с труд, труд и труд, с труда на цялата му челяд, като си е правил най-тънки проекти как и къде да вложи кяра. Започнал 16-годишен от нищото, на 40-години, в най-усилния за България преди, по време на Втората световна война и подир войната период имал пълна къща с челяд върху раменете си. Баба ми Вена (перущенлийката Невена) прала, готвела освен за петте им рожби (четири дъщери и син), за мъж и свекърва, за двамата калфи и за неколцина временно наети аргати. На единия от калфите му, спомням си – казваше се Кръстю, дядо ми му помогна да си купи къща с дворче на съседната улица. Със Стоян, три години по-големия от мен син на същия Кръстю, изкарахме една смяна (14 дни) в летния детски пионерски лагер, т.нар. Панагюрски колонии, изпратени безплатно там от пазарджишкото основно училище "Методи Шаторов". На пъпа на Перущица, родния град на баба ми Вена, дядо отворил вело-ателие, дето предлагал срещу левче на час велосипеди за разходка; насред чаршията в Пазарджик, във второ ателие оставял сина си (вуйчо ми) да движи алъш-вериша. На ателието в Перущица през седмицата дежуряла баба ми, докато в Пазарджик – вуйчо ми Любо. Работеше Борис в делниците по бахчите на пазарджиклии, през неделите отскачал до Перущица, да поправя повредените велосипеди, да лепи спуканите им гуми. И не само това. Търгувал и със стока по договор с немска фирма за части и електроматериали: фенерчета, шевни машини, грамофони, навиващи се с ръчка, и голяма фуния за звука.
Първи в този район на Пазарджик, някогашната Пич-махала, си докарва вода на двора. Първи се сдобива с радиоапарат, всъщност, два апарата: Herz, сглобен в България с части "Made in US", и немски "Lorenz". Нощем развивал гайка някаква си в пломбирания от полицията радиоапарат, за да слуша с неколцина други забранени по Царско време радиостанции. В струпаните камъни за градежа на новата къща на мястото на кирпичената къщурка криел ротативка за печатане на позиви, а вуйчо ми, 14-годишен, ръководителят на антифашистката съпротива в Южна България Методи Шаторов (1897-1944) ползва за куриер. Пак ей тъй, вече през 1953-1956 г., от дядовия радиоприемник "Херц", помня, слушаха със скулптора Спас надвечер Радио БиБиСи и Радио "Гласът на Америка". По Царско време срещу царя, при соца срещу партайците на БКП. Мъж със самочувствие!
Своите не жалел, държал се е с тях по-сурово отколкото с аргатите си. Докато бъдещата ми майка, любимката му, е в последен курс студентка в Пловдивския учителски институт, а бъдещият ми баща – чирак, по-късно калфа и майстор в мебелната работилница на пухкавия като великденски козунак тарикат мизерник Иван Радичев, разменили си фотографиите по тогавашния адет на влюбените да флиртуват. На снимката бъдещата ми майка е в бяла рокля сред алея в Цар-Симеоновата градина на Пловдив, а отдолу се мъдри Ботевото*: "Млада бях, но младост не помня... На 17 г." След като първородната Вяра от уплах издъхнала скоропостижно още като ученичка в пазарджишкото стопанско училище, майка ми – втората дъщеря на Борис Дявола – за нея са ми разказвали по-малките й сестри Василка и Виолета, че му е копие и любимка. Родена навръх Гергьовден 1925 г. и като най-голяма сред останалата челяд, курдисал я при мотора за поливане, че освен всичко друго наемаше се дядо да полива лозовите градини и бахчите на пазарджиклии. Мъкнели на гръб щерките му чували оборски тор, да го разхвърлят из градините му. В разгара на касапницата през Втората световна война рушнал кирпичената къщурка и вдига къща на кат и половина. Вода от чешмата му в двора си наливали комшиите му от махалата. Канара от сиенит за корито дотъркалял, върху коритото при чешмата, оставял скъпия си сребърен часовник, един вид – доверие към комшиите. Ала един ден часовникът му изчезва. Без дума да рече, без да мрънка, без да се вайка, поръчва десет каруци тухли – материал колкото за още една къща, огражда имота си със зид, повече от два метра висок и с турски керемиди отгоре. Двете й крила на тежката дървена порта към двора залостваше отвътре с яка талпа, на която висеше катинар, дето се отключваше с пъпчива пластина.
Нарочно ли го е сторил или наистина някой му отмъкнал часовника? Не мога да кажа, но като помня що за човечище беше, не го виждам в ролята на шмекер. Беше от онзи сорт корави българи, които заради едната чест могат и да ти светят маслото, усетят ли, че мамиш или дори само си им засегнал доверието, достойнството им на стопани по род, по ген. Правил е страхотни жестове. На манго един, на ратая му Хасан къща построи, кон и каруца купи. За благодарност или заради нещо друго в двора на същия Хасан пребиха го от бой циганите. Нямаше обаче хленч, нямаше закани за отмъщение, нямаше нищо; полежа Борис, дядо ми, около месец, баба ми Вена го повиваше като детенце с компреси стар лук, налагаше оттоците и синините с прясно одрана ярешка кожа. И му мина като на куче. Любовна история като да е била, това ми иде наум, като знам що за мъжкар беше; не съм се сетил да питам лелите и майка ми приживе, щерките му, демек.Двора съм го рисувал по памет в бележничето с тези записки. Не беше кой знае колко голям двор, но всяко нещо там си знаеше мястото. А пък къщата... Към горния й етаж водеше външна стълба от дялан камък. Три стаи имаше горе. Между двете странични – по-големите, имаше дървена тераса. По стряхата над терасата – редица от поне две дузини лястовичи гнезда. Лястовиците бяха от онези с дългите тънки опашки. И цяло лято се носи над двора сипкавото им цвъртене. Долитаха гургулици, току-виж, тежко-тежко една по една кацнат при кокошките, патиците и мисирките да кълват или се мушнат в голямата лозница на сянка, ако не префюфюкват ниско над двора, обора на коня, кочината за прасето и навеса за слама.
До обора на Лишо – керемидена на цвят кобила с дългата й светлоруса грива и руса опашка (смени я по-късно с катранено-чер тънкокрак пайтак Дорчо) беше кочината. По едно и две прасета угояваше за Коледа всяка година дядо ми. От най-ранното ми детство е тази драматична и кървава картина. Клане на прасе! Сбират се мъжете от рода. Идват и сваковците. Тук е вуйчо Любо, тук е на дядо единственият приятел Спас, самотник и, доколкото знам, заклетият ерген скулпторът Спас. Отварят вратичката на кочината, сащисаното прасе с ужасено квичене хуква по двора. Баба вече е наклала огъня, в петдесетлитровия казан водата ври, бълбука. На снега до обора мъжете хвърлят излъскана от употреба, от предишните кланета дървена тарга, редят наоколо й наръчи суха слама. Касапинът вече точи дългия си касапския нож, пробва острието с върха на пръстите, мъжете наоколо пийват от греяната ракия. Всички са силно възбудени, очите им лъщят. Спускат се да уловят прасето. Пък то се хвърля насам и натам по двора, летят буци пръст изпод копитцата му, докато петима-шестима го приклещят в изровеното, а животното ужасено квичи ли, квичи. И тогава касапинът с дълга до пети гумена престилка го възсяда, забива ножа си отстрани в гушата му, до дръжката го забива и върти ли върти... Блъвва кръв. Обезумяло, животното се мята наляво-надясно; калта от копитцата му се лепи по дрехите и по лицата на мъжете наоколо, докато от гърлото му с все по-дълбоки мазни хрипове бълва върху снежеца кървава пяна...
Над масичката в кухничката на приземния кат на дядовата къща висят двете му ловни двуцевки: по-старата, с хоризонтално разположени цеви, новата – английската, е надцевка. На същия гвоздей е и патрондашът му. Отвън пред вратата върху стара ярешка кожа лежи вечното дядово куче. Всъщност, дядо ми да е сменил – да е сменил по време на моето детство поне три или четири пeса, но едно, че бяха все от една порода: английски сетер за пилци: бяло на едри черни петна, клепнали уши и дълга рунтава опашка, всеки негов пес носеше все едно и също име – Джон. Зиме Спас Скулптора, песът Джон и дядо ми се губеха по три-четири дни в дебнене на прелитащите над Тракия диви патици. Имаше си дядо ми гюме някъде в песъчливия стръмен бряг на Марица и от вкопаното на метър или два в земята гюме дебнеха със Спас високо прелитащите от североизток над Пазарджик ята от угоени диви патици. Не е било да се приберат с празни ръце. Идваше си дядо с окървавени птици, увесени на колана му. И сега, докато пиша, пред очите ми са увесени на колана на дядо клюмнали шии умъртвени гордо и красиво летящите преди часове волни диви патици.
При кокошките и мисирките в оградено с тел до обора и кочината място край чешмата посред двора се разхождаха и десетина мюрета. Патиците-мюрета се завръзват пред гюмето, с глупавите си крясъци да привличат прелитащите волно над равнината ята от диви патици. И тук ми иде наум Радичковият разказ "Нежната спирала" за кощунството да убиеш птица.
Пред вратата закъм стаята под каменното стълбище и вдясно на входа откъм двора беше огромният сандък за брашно. Вечер баба ми омесваше тестото в дървените нощви, загръщаше го като бебче-сукалче в платно и черги, за да втаса и рано на следния ден омесваше четири, винаги четири самуна, ни повече, ни по-малко. Подрежда самуните на широка две педи дъска, загръща ги в светлосиня ленена кърпа (месал) и отиваме двамата с нея на близката фурна. По обяд донасяме печения, парлив дъхав хляб.
Бил съм не повече от 4-5-годишен. На Васильовден (по онова време се празнуваше на 14 януари) лелите ми подариха сурвачка, качиха ме върху стол, и цял изгарящ от притеснение, ама и от тръпката, че съм център на внимание, сурваках дядо ми Борис. Тогава той бръкна дълбоко в джоба на омърляния си изтумбен на коленете му стар панталон и изръмжа като мечок: "Колкото хвана в шепата, Джоре, твои са!" Груба бе любовта му.
Пак 4-5-годишен. Побутва да се пъхна под масата му, докато облакътен пуши сякаш вечната, залепена за устата му цигара. Да не ни видят жените – баба, майка ми, лелите, каква щуротия ме учи, подава ми тайно фаса си под масата да си шмръкна. Кашлям, давя се, а пък той се наведе, сграбчи ме, измъкне ме като лисиче от дупката, ръмжи, стисне ме в мечешките си лапи и ми разтърка в лицето острата си като шкурка четиридневна брада. Пищя, ритам с ръце и крака. Дотърчават жените. Перущенлийката Невена го кълне: "Щур човек! Акъл нямаш за пет пари!" – па се обърне към мен: "А ти, бре! Толкова ли си будала, та му стоиш?" Не знаеш ли, че това му е на дядо ти галата (галенето, демек)?" Изскубват ме женурята от лапите на мечока. Лицето ми гори като нажулено с коприва. Чувам как дядо се смее гръмогласно в кухнето, докато ме отнасят по-далеч от него, към чешмата на двора. А то и смехът му – не смях, ами си е баш мечешко ръмжене.Борис Дявола издъхна сабахлен в пет часа на 26 август 1972 г. Можех и да отида, ала не отидох на погребението – нарочно, съзнателно. Не исках да го виждам мъртъв. Събудил се, както обикновено – преди пет, когато първите слънчеви лъчи на август плъзват по фасадата на къщата. Стоял прав, подпрял се с длан върху рамката на вратата за приземния етаж, зад която врата бе хамбарът с брашното, и внезапно – от раз, като покосен се строполява по очи. Така, като любовница посреща Смъртта с уста, пълна с пяна и пръст, разкривена, кой знае защо – в неговата дяволска усмивка на лют човек, мразен от всичките му деца и внуци.
ПОСЛЕСЛОВ
* Млад съм аз, но младост не помня от Ботевото "На прощаване".
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)