Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

вторник, 28 април 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (126.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (126.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

  26.06.1998. ОБОЖАВАМ РИСКА

  Някои думи с "ф": надут, надменен; който обича да се гизди – фудул; сиромах, а с претенции – фукара; несериозен, вятърничав; бърборко – фарфара; самозванец и суетен, надменен и фукльо – фанфарон. Първите три са заети чрез турския език от арабски. Баща ми вм. фарфара използваше думата "фарфала", сродна на думата от някогашните махали на Пловдив и Пазарджик "фърфалак" (пумпал или дребосъче, хлапенце). Думата, която, мисля си сега, неволно съм произвел, беше "фарфарон", в представите ми съчетаваща френската "хвалипръцко" с турската "вятърничав", но със смислов образ, който се допълва от звуковото й подобие с добре познатата ни дума фараон. Фарфаронът, значи, не е обикновената слаба ракия, а особа, която в обществените дела се е докопала до престижен пост, до роля, която не заслужава.

  Та значи, бъбрим ей така с доста по-възрастния ми приятел Михаил Берберов – известен на публиката автор, един от т.нар. Априлско поколение в родната лирика; все за велики работи си говорим, и между другото, без да се замисля много-много, откършвам: А бе, ний с теб сме само едни фарфарони. След което Мишо захваща да гледа втренчено като разноглед, опитва да ме нагласи на фокус, пет минути даваше заето, па нехайно попита: "И какво ще рече това фарфарон?" Ами-и такъв, дето все голям го вади, все уж с бога вечерял, грандиозни планове му в акъла, а дереджето му фактически мизерно... И понеже, вече усещам – моят велик приятел, който пред сестра си Петя – жена на художника пейзажист от Смолян Любомир Самарджиев, ме беше произвел в сан Духовен брат... та, усещам, леко взе да настръхва, доливам за успокоение малко зехтинец: Ей го на! Ботйов, например, е бил фарфарон. Кого дири навръх Врачанския балкан Ботйов, а? Кажи де! Майка си и баща си ли дирил? Тейко му си пиел кайвето с турския мюдюрин насред Алтън Калофер, а той – синът му на смирения даскал, тръгнал достлука и кефа на пашите да бърка! При сравняването ни с "фарфарона Ботйов", Мишо, милият и досега на сърцето ми приятел, когото ценя повече от роден брат*, дълго ме гледа изпитателно; при моята слънцеобразна обаче непукистка физиономия отказа се от по-нататъшни и подробни пояснения.


  Действително, когато току-що бяха погребали баща му Ангел и двамата със сестра си тръгнаха да поделят в наследственото родителско жилище някакви вещи, Мишо пожела да присъствам на делбата им, която нормално, според мен, би трябвало да стане на четири очи. На мълчаливото, явно зад гърба ми – само с очи, запитване от Петя рече натъртено: "Той ще остане! Той е мой духовен брат". Ето, отливам си две капки карловска "Перлова"** в негова чест – знам, че я ценеше унищожително, и си казвам: Потомствени аристократи (боили, боляри или принцове, графове, маркизи, барони) в България ние си нямаме – избили ги или са се измели другаде да живеят, изпарили се. Дали ний – фарфароните, да не вземем да се броим за благородници? Ама то преустроените бивши доносници, мутрите и циганите вече са ни прередили.

  Познанството ми с Михаил Берберов (1934-1988), жител на София, роден в Стара Загора, поет, ама и партиен секретар на казионния Съюз на българските писатели, но автор на сборниците "Внук на кавалджии", "Луната в една от своите четвърти", "Обожавам риска", "Реквием в червено", "Отдалечен, ще бъдеш близо", "Морето се завръща" и "Пристрастно око" – последната, която знам, може би още дузина книги с поезия, пренебрегваща канона, клишето, тъпото двуличие... е от 1969 г., когато с литературния критик, а днес проф., Иван Сарандев (1934), родом от Ямбол, заемаха квадратно стайче в редакцията на някогашния вестник "Народна култура". Оставил бях на напусналия междувременно редактор и поет Климент Цачев два мои разказа ("Мелодиите на Дино" и "Спомени... спомени за мъжество"), та по този повод стана запознанството ми с тези двама.


                Не позволявай да ти вземат вярата!
                Ако те спрат, върни се и тръгни към себе си. 
                Към свойте небеса тръгни, 
                в които пеят птици...***

  Имал съм поводи да се разочаровам от Мишо – тринадесет години по-възрастен от мен, но чудна работа, отначало, след като и у него открих присъщите за моя нрав слабости, този заралия – един от може би най-храбрите експериментатори в общо взето зализаната, беззъба, безобидна и стандартна възторжена лирика от годините на соца, стана един от постоянните ми вътрешни събеседници, далече преди да си отиде, десетина години преди преждевременната смърт. За тази неособено понятна за мен духовна свързаност съдя и по следния факт: Роден съм на 7 август; в нощта на шести срещу седми август на 1988 г. – нещо изключително рядко при начина ми на живот, не можех да заспя, та цяла нощ, гонен от съклет, се залисвах с две-три стихотворения: писах-брисах-преписвах ги сто пъти, докато стана девет сутринта. Хрумна ми – а то не е бивало тъй често, да завъртя телефона у Мишови. Обажда се Антоанета, жена му: "Мишо тази нощ почина. Моля те, обади се на Емил**** да каже на нашите приятели в Пловдив, Емил ги знае. Погребението утре". Детайл – година или две преди това нито се бях виждал, нито се бях чувал с Мишо. 

  На Мишовото погребение в софийското гробище в Орландовци изненада ме Любо Левчев, който се появи, когато ковчегът вече бе внесен в ритуалната зала. Измуши се от прашен мерцедес унил, подгърбен, един, стори ми се – ужасно самотен човек сред множеството опечалени, стекли се от цялата страна. В интервю, появило се в изпълнените с плаха надеждица години на Горбачовото управление в СССР, Левчев се беше изразил приблизително със следните думи: "В онези времена (има предвид вероятно 1957-1958) ние с Михаил Берберов, Иван Динков (1932-2005) от Пазарджик и още неколцина на нашите години бяхме някакви хулиганстващи поети, кръжащи покрай Добри Жотев – Бащата". Мен тази реплика ме накара тогава с други очи да погледна властващия Любомир Левчев (1935-2019), дадох си сметка, че – освен мерната система на официалните институции, в България има и друга, по-прецизна мярка за оценяване и че зад фасадата на израза "някакви хулиганстващи поети" се таи нещо по-съществено – то бяха може би неспокойните млади духове на нацията; като не можеха да разчупят по друг начин крепостните зидове на болшевишката структура, вероятно бяха заели поза на до смърт предани наши момчета, и вече от тази линия на поведение воюваха със скудоумието и пошлостта на вихрещата се лъже-идилия.

  Далече съм от мисълта да ги изкарам светци, но това е за мен истината: властта ги коткаше, галеше ги по косъма, лекичко ги шамаросваше като симпатични палета, па ги глезеше любовно, за да се възползва от таланта им да я представят като свое човешко, човеколюбиво изображение пред обикновения българин, и естествено – пред света извън пазената от митичната идеологическа диверсия България. Трудно ми е да обясня, но Джери Марков, за когото Петър Увалиев***** споменава, че се появил в Лондон – гнездо на световното разузнаване, като влюбен глухар в гора, пълна с хищници, същият този Георги Марков****** не ми е симпатичен. Може би е заради подхвърлена от Левски мека задявка към шепа патриоти, които милеели за поробена майка България, замеряйки поробителя с огнени, гневни закани, само че иззад Дунава. "Българското движение трябва да стане извътре, а не отвън" (Иван Унджиев, "В. Левски, биография", С.1980, стр.153.) Има и по-пиперлия приказка на Дякона. От друга страна, не бива да се забравя, че цялата редичка т.нар. Априлски поети харно си поминуваха и всъщност бяха своето рода куртизанки на нашенското Политбюро. Не знам Петър Увалиев доколко е бил обективен в преценката си за Георги Марков (1929-1978), ала истината е, че "Задочни репортажи за България" на мнозина лутащи се наивници, като моя милост, подсказваха иззад заглушителните бръждения в радио-ефира, че – най-малкото! – има и друго, много по-меродавно и категорично становище за случващото се в нашето отечество под управлението на самообявилите се за борци за мир, прогрес, световно щастие, но в действителност добре познати от фолклора селски тарикати и кокошкари, скупчили се във властта със съдействие на болшевишката военна и партийна администрация след края на Втората световна война. 

  Над тридесет години по план разпиляват отечеството ни чудни персони, продукт на внедрена отново отвън система за тиражиране на безнравственост, обучени да разпродават всичко, което все още има материална и духовна стойност. Все някой трябва да им го каже – за толкова слепи ли ни броят българите, които живеем тук?


Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа


Plovdiv, edited by 28 apr. 2020


Илюстрации:
- Хармонията – майка на демокрацията у нас.
- Пловдив, палеж на архитектурни шедьоври.
–––
* На това място в текста Емил Калъчев (1932-2013), докато си пием кафето, отбеляза: Нямаш представа какви проблеми може да ти създаде родният брат. Не си имал брат, затова не знаеш. 
** Карловската перлова ракия бе любимо питие на Михаил Берберов, докато един месец с жигулата ми обикаляхме Пловдив и селищата наоколо, където имаше санаториуми за безнадеждно болни, какъвто беше по онова време неговият баща. 
*** От сборника "Пристрастно око" на М. Берберов.
**** Антоанета споменава Емил Калъчев, с когото имахме дългогодишно приятелство. 
***** Петър Увалиев (1915-1998)дипломат, писател и пр., дългогодишен емигрант на Запад. 
****** Георги Марков – Джери, писателят, убит в Лондон (1929-1978). Бел.м., tisss.