Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

понеделник, 4 февруари 2019 г.

ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД... (продължение IХ)

Животът понякога е по-фантастичен и от най-разюзданата фантазия!* 


ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД ПОЗВОЛЕНОТО (10)

   19.05.2008

  Млади и хубави, изпълнени с луд копнеж и надежди за бъдещето в най-гладните години след войната, когато левът страшно се обезценил, чичо ми Насо обикалял селата да ремонтира шевни машини. Местните хора му плащали с произведеното от тях сирене, брашно, ориз, фасул, мед, та у дома в избата на улица Ниш 4 често се напомняше колко предприемчив бил Бате Наско във вълчите години след Девети. Питал съм баща ми що го наричат Насо Гащара, и той каза: "Ми на бате Наско гащите му все до коленете бяха, затова". Най-големите Митко (1909) и Дончо (1910) заедно навсякъде ходели, най-малките двама Течо (1920) и Киню (1922) – и те все заедно; само с Насо (1912) никой брашно не мели, че от хлапак Насо бил и любвеобилно див, и своенравен. Веднъж, когато ни беше дошъл на гости вече в нашия си дом срещу черквата "Св. Георги" в Мараша, като излапа манджата и със залче изчисти до блясък чинията, обра с длан трохите от масата и ги метна в уста, разтопил се от кеф, сит, очевидно доволен, се обърна към брат си: "Киньо, на Олу-дере посраните ти гащи колко съм ги пляскал (прал ги, демек)! А? Помниш ли, помниш ли?" Прозвуча ми почти като Димчо-Дебеляновото "Помниш ли, помниш ли тихия двор, тихия дом в белоцветните вишни..."

Местността Олу-дере край Харманли...

Отзад на семейна снимка от 1941 г. третият от Господинкините петима сина написал: "На милото ми братче Кинчо, от Атанасъ"


  Още ми е пред очите блестящият му от никел и в основен цвят сребрист металик с тъмночервени ивици мотоциклет, бижу на австрийската фирма "Puch", с който Насо се отнасяше почти любовно. Катастрофирал и лежал в кома три дни, но не съм сигурен от катастрофата или от пердаха, който ял в полицията преди Девети (септ. 1944) и в милицията след Девети, ала докрая на живота остана не съвсем с ума си. Подземаха го братята Митко, Течо, Киню заради грандиозните му планове с ироничната приказка "Хайде, пак се завъртяха перките на Насовите огнени мелници..." У него откривах мерак за бъдещето, какъвто рядко се среща у здраво стъпилия на земята типичен българин.

  Между четиримата – без онзи, когото не съм срещал, понеже едничък от братята не напуща Харманли, Дончо, вторият, роден през 1910 или 1911 г., музикант и волно пиле: оженил се, създал две деца, развел се, после пак се оженил, пак се развел, за трети път се оженил, родил му се син, докато накрая от потрес, че се изтърколил от товарен вагон най-големият тъпан, най-скъпият му на сърце тъпан, толкова яко се притеснил, че се споминал от мъка. Но според мен Насо Гащара ще да е бил най-буен, най-сербез.

  Живееше някога чичо ми Насо със семейството си и с други наематели на пъпа на Пловдив, на втория етаж в силно занемарена сграда с открита тераса над улица Шести септември, точно срещу входа на Районния съд, залепена за легендарната Аптека Марица, онази пищна барокова сграда с орнаментите, с фризовете, нишите с бюстове и статуи на древногръцките богове и лечители, която кой знае за какъв дявол общинарите разрушиха. Нещо, което научавам от братовчед ми, сина му Георги: ядосан на една от обитателките, буйният ми чичо я изхвърля като чувал от балкона долу на тротоара, а дошлите да го озаптят петима милиционери гонил с метална тръба. Връщат се онези шапкари с подкрепление и въоръжени до зъби, и той им се предал. 

  Трудно е да си представя нормален човек в годините подир касапницата на т.нар. Народен съд да си позволи толкова дързост. Истина е – настоява братовчедът, само че когато най-после ни пуснаха при него на свиждане с мама и Нина, не можахме да го познаем, предните му зъби изкъртени, той целият потрошен, подут, обезобразен. И ми минава през ум: дали брат му Стефан, онзи Течо, който заминал за София да служи на Новата власт, не го е отървал от смъртта? Вярно, потрошили му костите на този буен брат, взели му здравето, акъла може би му взели, а по-скоро затвърдили у него вродения му инат, но жив го оставили, баш него – Насо Гащара, смъртния враг на Новата власт.

  Помня изречени от баща ми лакърдии, в които е вплетена и частица от атмосферата между баща и синове. Когато обявих, че смятам да се женя за момиче от Добруджа, баща ми нищо не рече, само изсумтя към майка ми: "Дяд Гьоргище! На другия край на България отиде да се разпищоли".

  Чешит беше Насо Гащара. Слушал съм ги независимо един от друг да се заричат с Бате Митко: "Може да пукна от глад, но на тази държава няма да й работя!" Което ще рече: аргатин на чужд имот за нищо на света няма да стана, защото съм се родил стопанин. И наистина, до края на живота си ни един от тези двамата не заряза великата своя мечта да има работилничка, дето сам на себе си и на занаята си да е господар. Неуморим мухабетчия, появява се изневиделица у дома, гладен, изпосталял, а в изрядно огладен костюм, с риза от най-скъп плат, копринена вратовръзка, лъснат-бръснат, овонян на одеколон, а в кецове. Сваля си кецовете в антренцето, а пък от нозете му смърди. Отвратителен чистник: косъмчета и трохи от реверите си чисти. Четири-петгодишно хлапе, криех се, щом чуех, че иде – плашеше ме неистовата му любвеобилност. Вече в последния клас на гимназията, окръжен шампион сред младите местни състезатели по каяк, вървя си аз към Гребната база, виждам го този мой чичо, метнал през рамо две чанти, пълни с ябълки капушки, които сбирал край пътя, бъбри с войничетата от някогашното десантно поделение в района на сегашната Братска могила, черпи ги. Същински Божи човек! Такъв остава в паметта ми. Две или три години го държаха в психиатрична клиника, всъщност бил концлагерист заради вицове и приказки против властта нейде в Югоизточна България.

  В барака на хълм над психиатрията, живял сам-самичък; сбирал около себе си лагеристите да им посвири на китара, да попее, да им поприказва. Откриват го три дни, след като в самотията си издъхнал. Десетина години най-близките му – синът, дъщерята, внуците, за които може да не е знаел, не са наясно трупът му къде е заровен. Текстът "По траверсите" е за този супер-рядък образ от бащиния ми род, трети между петимата мъжкари на Господинка и бедния бирник дядо ми Георги.
Бил съм бая наивен, търсел съм си със свещ белята, когато отнесох стихотворението в пловдивския партиен всекидневник "Отечествен глас" и Александър Бандеров взе, че го пусна за печат този текст барабар с посвещението "На чичо ми Насо". Да е било - да е било през 1978 или 1979 г. Като са ми се дразнели за нещо, баща ми и майка ми току като клетва повтаряха: "Син да му беше на Насо Гащара, нямаше толкова да му мязаш". Между другото, като съм се родил, единствен той в онези години на ужасна оскъдица открил влог на мое име в пловдивския клон на банката, който влог, като навърших моите двайсет години, открих, че е натрупал като лихви зашеметяващата сума от 8 (осем) лева. Може би пък затова ми е специално отношението към този, за когото писах ей това:

ПО ТРАВЕРСИТЕ

                По-горе билото, майстори! Иде женихът –
                Арес същински – вижте, стърчи над всички мъже.
** 

                     И както си вървя към къщи,
                     подскачайки от крак на крак, и леко
                     отмествам между релсите тревата
                     да гледа по на юг, а не на север...

                     И както ходя все по-сръчно
                     по тази черна,
                     грапава,
                     плешива,
                     олющена,
                     изкаляна Земя...

                     И виждам – моят чичо се завръща.
                     Нарамил две торби, чувал и чанта,
                     пресякъл много пътища потайни,
                     изкачвал триста склонове опасни
                     и множество ужасни върхове...
                     На гола пръст умирал до насита,
                     от всякакви реки вода отпивал,
                     на всякакви случайности приятел
                     и смъртен враг на своите врагове...

                     Той иде
                     и петите му отпяват,
                     така че двете стари гуменетки
                     и възелът на сухата му шия
                     ми казват:
                     – Хей!
                           Каквото и да става,
                           не виждаш по-красив,
                           по-горд от него
                           и по-достоен в целия ви род!

  Жена му, на снимката по-горе, е леля на актрисата Аня Пенчева от Троян. Майката на Аня и чинка Кети (Катерина) са две сестри от Устово, Смолян. 

      Следва
Пловдив – столица на културата, Европа 2019


Plovdiv, edited by 4 fev. 2019
–––
* Моя си сентенция.
** Сафо (630-580 пр.Хр.),"Епиталама" (сватбена песен), фрагмент 100. Бел.м. tisss.