Бил съм доверчив и разсеян, бил съм глупав и наивен, бил съм жесток с тарикати и малодушни навлеци, дето не заслужавали да се дразня, но чувство за справедливост, наследство от майчиния джинс, два чорбаджийски рода: перущенски и калугеровски, клани през паметния Април 1876, ми е ориентир да преценя човека. – Аноним (1947)
26 dec. 2000
Предпочитам градивната лъжа пред унищожителната истина. Някой ден човешката цивилизация ще приключи, както са приключили и динозаврите преди нас. Вероятно последният представител на човешкото семе ще знае цялата Истина за всичко, което ние не знаем и ни вълнува. И не мога да си представя по-нещастен от този всезнайко; който заради докрай узнатата Истина ще е изгубил докрай и завинаги илюзиите си и в онзи сюблимен миг ще му е невъзможно вече да бъде човек в образцовия ад на една стройна математическа космогония*. Движението към познание е както стремежа към мечтата: постигнеш ли я докрай, губиш я.
Достоевски е обременен от стреса, преживян в младостта – извеждан от килията уж за да го екзекутират; мога да разбера силно пристрастното му отношение към канона в ортодоксията**. Само който някога ще да е бил сериозно изкушен от Сатаната, може така съдбовно трескаво да се стреми към Бог... Господ не играе кой знае каква роля у праведниците; християнска философия е съсредоточена изключително и единствено за влияние върху грешника. И тъй като мнозинството сме в редки случаи праведни, а в повечето случаи сме наивни и грешни, Господ ни се явява само когато сме в ужасно противоречие със съвестта си.
"...И Ханс Касторп дълбоко вдъхна с любопитство за проверка чуждия му въздух. Той беше свеж – нищо повече... В него нямаше ухание, нито съдържание, нито влага; леко се поема, но на душата нищо не казва. – Великолепен – забеляза той учтиво."*** Този пасаж чудно пасва за отзив върху стихове, прилично и римувани, и ритмувани, с метафора, образ, идейка, пейзаж и прочие тънкости, но оставящи те безучастен; нищо не трепва у теб, казваш си: "Е, може и така, но какво от това! Подобни хубости пълнят антологиите или представителните сборници на известните писатели и поети. Когато обаче свършиш четенето, нищо не остава за изясняване, за работа на любопитството върху ума... Всичко там си е както трябва, а може би затова че всичко е отмерено като с аптекарски везни, затова стои като редник, дошъл в домашен отпуск в родното село с фалшиви ефрейторски нашивки, за да очарова роднините и момите за женене.Изплащаме грехове на цялата ни нация за овчедушието, мижитурството, смахнатия партиен ентусиазъм на философи агитпропчици и секретари, които с пламенни речи вдъхновяват надъханата младеж по села и градове да замеря с гнилоч, буци пръст и ругатни не кого да е, а именно трудолюбиви, предприемчиви стопани, титулувайки ги с прозвището "кулак" (юмрук по руски) или "Враг на народа". За илюстрация на такъв род партиен ентусиазъм на омразата, може да послужат и такива нахакани стиховце:
От днес заебавам държавата,тя от мен не изпитва нужда.
Ще си метна кура на рамото,
твоята я вземи под мишница
и да отпрашим отново двамата
към някоя солунска митница.
Ти – безразсъдница и безсрамница,
аз – да не говорим за мене
и да преминем онази граница
на безглаголното ни търпение.
Нека оная, трицветната, хленчи
като смачкан априлски олук…
Как от болка и честолюбие се ражда този тип лирически герой, защо толкова жлъч, Боже мой! Не е ли именно това назлобяване цел на всяко мракобесие – да ни уподоби на себе си, на своя хъшлашки, див цинизъм?! При цялото ми уважение към автора на въпросните редове не смятам, че тук има нещо за възхита, колкото и да ме изкушава същият гняв****. В подобен стил и с подобен тип яко нахакано отношение към света, в някогашна Добруджа през месеците на т.нар. колективизация са разкарвали по селата истински добруджанци стопани – неколцина в каца, в каруца, с лица омазани в катран и фъшкии, и всеки: с табелка на врата "Аз съм кулак – народен враг!" Спира каруцата на мегдана срещу кръчмата, излиза Философът на Партията, произнася слово против световния капитализъм, в чест на световното щастие и прогреса. И младежта, начело с местните михлюзи и пияндета, обзета от кикот и веселяшко презрение замеря врага със запъртъци, пръст и всякаква гнилоч. И това е другото лице, непознатото лице на нашата мила България, която руският академик Дмитрий Лихачов назовал "държава на духа", за което озлобено лице дошлия отвън едва ли е задължително да знае, ала самите ние не можем да се правим, че не знаем. Оттам до чалга-културата, до гаврата с национални духовни ценности, надживели хилядолетия, пътят ни е добре утъпкан.
Какво унижение, а! Не да ти трошат костите насаме или да те принуждават сам да си копаеш гроба край село, а издевателство над съвестния стопанин, това е най-жестока гавра, защото е пред ухилените до уши ратаи, щастливи да се видят "гробокопачи на Старий свет", както редят още Димчо Дебелянов и Христо Смирненски, пък и – да се не надяваш, по женствено нежен тих лирик като Николай Лилиев. Аргатите на селския мегдан, изскочили подквасени от кръчмата, щастливи изверги над стародавния ред и традиции на България. Имаме да плащаме! И не ни е виновна ни чуждоземната армия, нито са ни виновни патетичните речи на новооглашените цинични лидери и вождове, колкото е неприятна вината на онези интелигентни люде, които имали влияние върху общественото съзнание, страхливо си мълчали, а най-кресливи между мекеретата на всяка управа успели да се наредят в стройните редици под партийните знамена. Има мълчание и… мълчание. За втория тип разумно и удобно мълчание говори примерът на поета Атанас Далчев (1904-1978), десетилетия забранил си да публикува изящната си поезия.
Изродили ли сме се вече двете поколения българи? България не е губила толкова много разумен народ в най-плодната си възраст, вероятно през всичките катаклизми и войни от последните осемстотин години след краха на Второто българско царство. Продажна и мизерна, навирила нос интелигенция! Имал основание Захарий Стоянов (1850-1889) с явно подозрение и изпод вежди да гледа сладкогласни многознайковци, дезертирали от собствения си народ – с амбиция да се възгордеят в суетна слава и в името на онова умозрително "всенародно щастие". И подгизна българската ни реч от аргатски манталитет. Моите приятели пенсионери не казват: "Наближава време да си вземем пенсията", ами "Иде времето да ни дадат…" По села и градове все това: "Кога ще ни дават еди що си?" или "Що още не са ни отпуснали еди какво си?" Вече дори за синоптичната прогноза казват: "По телевизията времето утре ни го дават дъждовно".
Някъде в началото на възхождението си като вожд и баща на народите, и гениален ръководител, знаме на световния пролетариат и проч. Йосиф Джугашвили (1878-1953) ей тъй умно говори на съратниците си – предавам по смисъл; на руски език вероятно звучи още по-паметно: "Виждали сте как пилците наобикалят мужика гладни, вперили предано оченца в крината с жито. Е, политиката ни ще е успешна, когато този народ го научим като пилците да се върти все край ботуша на управника. Дадеш ли му повече, ще вирне глава. Важно е да му даваш по толкова, че да е винаги гладен, да те гледат в ръцете, да те слуша, да е предан, благодарен, че се грижиш за него". Странно ми е как заклет индивидуалист, буден разум, каквито сме българите, дотам чинно масово сме усвоили кокошия рефлекс от урока на великия осетинец. И ще продължим да живеем в очакване някой отнякъде нещо да ни даде, да ни почете с троха сухоежбина, докато не проумеем, че в този мил наш живот, който незаслужено нещо ти дава, те заробва, а за честно изработеното с пот на чело отиваш не да ти дадат, а да вземеш своето*****.
.jpg)
** Източното православие - следващо с достойнство и уважение към човека Учението на Иисус сред многообразните версии на християнството (католицизъм, протестантство, лютеранство и пр. , без да говорим за тъй модните напоследък ереси).
*** Т. Ман, "Вълшебната планина", изд. 1972 г., с. 40.
**** Възраженията ми срещу автора: https://liternet.bg/publish31/todor-chonov/kym-poeziata.htm, на този вид помийна лирика не касаят естетиката, а са от етичната сфера, която касае предателства и прекрачването на неписаните традиционни за българина хилядолетни духовни правила.
***** Из послание на ап. Павел до римляни, гл.ІV, ст. 4: "На оногова, който работи, заплатата се вменява не по милост, а по дълг". Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
