Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

понеделник, 20 април 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (118.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (118.)

 Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

   06.06.1998. АТЪТ НИВА НЕ ОРЕ

  От шест съм на балкончето с "Българския Великден" на Тончо Жечев. Реч, близка до разговорната, оригинален словоред. Позиция на човек, който не безстрастно, но и не натрапчиво реди внушения, чиято основа е приобщеност към националните ни слабости. Историята, настоява той, не са голи факти, лакирани портрети и пейзажи на умилителна преданост, а противоречиви характери – динамично променящи се, обзети от страст и духовни прозрения подир яки грехове. Ето три негови портрета, както си ги представям!

  Иларион Макариополски – монолитен, та и чак подозрително последователен в привързаността си към българското...

  Драган Цанков – многолик, политически циркаджия. Носят го на ръце като месия и после го анатемосват за безскрупулността му, но ясно определен във всеки момент от лъкатушенията си: ту русофоб – ту русофил, не успял докрай да изведе ни едно свое начинание, но пък разбунил всички, от които зависи решаването на нашата си българска дилема. Издъхнал сам в беднотия, за разлика от тълпата следващи го по пети келепирджии...

  Георги Раковски – от мюсюлмански дервиш в ранната си младост и неволен агент на френската дипломация на Балканите до апологет на някакъв безличен сръбски княз Михаил Обренович и "удивително лоялен към Турция и султана" в началните броеве на своя вестник "Дунавски лебед" – название, подсказващо чистосърдечна простотия, слабост към ковьорчета с лебеди в езеро край тиролски замък. Същият този наивник се изкачва до върха на българското ни самосъзнание и достойнство. В плен на грандоманския си нрав, организира два пъти Българска легия, което име заимства от Наполеон, и бленува да се види цар на Велика България; представям си го как мило се кипри пред огледалото с варакосана корона от хартия или тенеке, наметнат с атлазена покривка за маса в качеството й на хермелинов царски плащ. Какви низини и какъв подем, леле! – в един само живот да издрапаш стръмнината от турски бръснат дервиш до идеолог на Българската ни държавност. Страховито!

  Цитат от книгата, стр. 115 (изд. 1985): "Тези историко-теоретически съчинения... го разкриват може би по-ярко като писател, отколкото поезията и диалозите му; в тях е целият той – с естествен слог и тон, с необхватно богатство от житейски и духовен опит, с тънък хумор и богато въображение, с ярките спомени, с неподражаемата си, възхитителна импровизация, която започва от интимен спомен, за да отлети към философията на българската история". И по-нататък в същия абзац: "Жалко, че не тази традиция в българската историография получи у нас развитие, че историците престанаха да са писатели, а писателите – да са историци и идеолози. В историята на църковната ни борба по-късно победи изцяло немският педантизъм и ученост за сметка на това неповторимо съчетание от писател и историк. И всички романтично-приземени образи са на фона на великолепния, могъщия център за християнството на Ориента, какъвто някога е бил помюсюлманченият Цариград".

  
07.06.1998. 

  Семейство Дянкови*. Все задъхани, неподредени, потни, лъщящи от нечистотия; уж добронамерени, ама пък не можеш да ги обикнеш като приятели. Тъничка, сякаш от целофан, прозрачна преграда има в наглед естествените им жестове и приказки. Може би синът им Дянко ги представя най-пълно като резултат, увенчал потния им трагично скучен живот в хаос. В крайна сметка, то е посредственост, въздигната до героическа човеколюбива поза; а че е поза, най-ясно и единствено само със сърце се разбира. Този позьор Дянко, когато колегата от някогашния ни младежки вестник го молила да си ремонтира тоалетната, от която обратните води капели по гърба й... та този възпитан, представителен, готин мъж отвърнал през рамо: "Нямам време да се занимавам с глупости. Обади ми се другия месец!"

  Детайл от посрещането, което ни устрои силно притеснената бивша моя колежка
. Открила го Re., когато възрастната госпожа В. ни покани в оскъдно подредения си апартамент. От десетилетия там всичко си е на същото място: диванче, разбрицан бюфет с витринка, очукани столове, протритият жакардов килим. Мъжът й, с шапка от вестник, майстореше по току-що отлятата плоча на допълнителната им тераска, а баба В., както сама се нарече, ни въведе двамата с Re. в апартамента си, докато да й надпиша книгата "Кардиф". Та ето го детайла, забелязан с орлово око от Re. Като приседнала върху крайчеца на стола в собствения си дом и заела стойка на малко момиченце, В. скрила босите си, деформирани от лоши обувки нозе под стола. Ех, бабо В., колко партайска злобичка имаше някога в изсъсканите през зъби реплики: "Тук заемаш мястото на някое наше момче!" или "Пък тоя Жоро Б. как не го е страх, че го цитират по Свободна Европа!" Други подобни реплики съм забравил, но живо помня бляскащите от "пролетарска злоба" красиви, искрящи зелени очи, глупостта да ме чукне с нокът по челото, демек: Зелен си, моето момче, виждаме те ние като на длан, че не ти е чист косъмът. Сгрешил е онзи, дето проявил слабост към теб**.

  Но пък и в редакцията на младежкия пловдивски седмичник "Комсомолска искра" многоликият Голям вълшебник Животът ме разбива на пух и прах. Същата В., дето и далеч преминала отвъд шейсетте, не е изгубила някогашния си чар, сега, искрено притеснена от появата на Re. – Re. в зенита на великолепието си като знойна жена! – същата тази изпълнена някога с партайска злобичка В. днес не мога да я погледна равнодушно, както общо взето гледам към потното семейство Дянкови. Понеже В. предизвиква у мен тръпката на стипчивото, бодливото, истинското независещо от мрънканиците на устата й, окайваща се поради нещо си, което разбирам и без думи. Питам, написала ли си е вече книгите, а пък тя разпери ръце и се отказа да изтъква причини защо не е написала, а простичко рече:
"Смятам да напиша за Искрата, има толкова хора, дето не бива да бъдат забравени!"***

  Каквото тук да кажа, Наташа е от онези образи в живота ми, които са ми пример за рицарски жест, поднасян в критични за мен обстоятелства. Макар че още не мога да съм великодушен към нея, за мен тя си остава образ на партиен праведник, влязъл в противоречие с вродената си човещина. Когато напуснахме с Ася и дъщеричката ни, която бе едва шестмесечно бебче, ъгловата стая на улица Янко Сакъзов 28 след скандално изпълнение на майка ми пазарджиклийката и се понесохме по улиците с жена ми – двайсетгодишно женче, чужденка в този византийски в лицемерието си град, и двумесечното ни бебче Вера с единственото ни имущество – очукана, стара детска количка трета употреба, студентския ми куфар и пазарска чанта с пеленките, моите добри приятели и колеги от редакцията на вестника ме окайваха, а Върба се разтича да ми помогне, и като й отказвали отвсякъде, въпреки влиянието, което тук и там тя имала, прие ни в маломерното си жилище в жилищен блок. И тримата ние – аз, жена ми и бебчето, преспивахме седмица в едно от трите стайчета, вероятно в най-уютно нареденото. 


  Имам ли право да се дразня на В. за комунистическите й илюзии? Нима по-малко от останалите българи страдат днес редниците сред бившите "най-достойни чеда на народа", винаги сочени за образец, крачещи винаги в челните редици с вперен в трибуната с официалните лица взор, предпазени от неприятности зад зидовете на партийната си крепост, която, уж невидимо, ги отделяше от нас – простосмъртните безпартийни граждани на Народната република? 

  Не мога да съм злопаметен към хора от типа В. Да, унижавани бяхме и от тях, но силно ми се ще да повярвам, че под просташката грандомания и отмъстителност това са били порядъчни хора. Който ги дели от нас, греши; все повече оредяваме българите по род и вяра, че пак да се цепим на наши и ваши. Как, обаче, да простя греховете на онзи един милион бивши партайци, чрез чието мълчаливо съгласие след Десети ноември изпъплиха езуити като Луканов, Виденов, Премянов, Клара Маринова, Велко Вълканов и цялата им монолитна дружина от висшите етажи на Тодор-Живковото ЦеКа, Политбюро и Държавна сигурност?

  Бившите партайци във всеки случай са ми ясни, много по-ясни от онези пръкнали се за една нощ "дисиденти, християни, царисти, яростни демократи, борци за права и свободи", дето пъргаво обсадиха опразнените наужким коридори на властта. Тези залетели се към висините университетски тарикати и селски шмекери позволиха на печените висши управленци от бившия режим да се притаят сред многохилядната маса новопокръстени привърженици на Българската социалистическа партия след 1990 г., и така "най-достойните" избягнаха публичното порицание, строгия отчет за предателствата спрямо Българската нация от далечното минало до наши дни. Дали размиването на отговорността не е Цената, която и правнуците ни ще изплащат, ако дотогава според плановете си новият Биг Брадър отвъд Голямата вода позволи да я има България, или не ни превърне в територия за разселени по резервати местни индиански племена със своите племенни вождове?

 Пловдив – най-древното жизнено селища в Европа

Plovdiv, edited by 20 apr. 2020

Илюстрации:
 - Юни 1966 г., сватбата на Сийка в Мечкюр, днес кв. Прослав
- Юни 1968 г., гост в бащиния дом на приятеля Тодор Ряпов.
__
* Не са истинските им имена.
** Който трябва, ще се познае. 
*** В. наистина е написала по-късно възторжени спомени за местния младежки вестник и управата на многотиражен всекидневник издаде книгата, след което авторката бе обявена за доайен на пловдивската журналистика. Получих по човек книгата с посвещение: "На Георги Б. за приятелството ни – с уважение, 14.04.2011. Пловдив: (подпис) В." Вж. https://plovdivnow.bg/obshtina-syedinenie/emblematichna-plovdivska-zhurnalistka-navarshi-90-godini-14051
Николай Галов (1943-1993)
 След като в течение на повече от десет години съм живял и работил в атмосферата на същия вестник, делили сме със самата В. една и съща редакционна стая, направила ми е голям жест – на четири реда ме споменала с добро, воала: "Отдел Средношколска младеж оглави Георги Б. и работи немалко време. Тих и вечно тревожен за нещо. Журналистическата робия не му допадна и стана учител". Пловдивската библиотека "Иван Вазов" съхранява пълни годишните издания на вестника, където още от 1963 г. и особено от 1972 до 1981 г. вкл. най-активно пишещите вестникари в "Искрата" сме двамата с известния спортен коментатор Николай Галов (1943-1993). А и книгата "Търсим те, Альоша", с която В. толкова се гордее, е писана по идея, продължение на моето есе от пролетта на 1976 г. "Войниците, които не умират" за 43-ма души от Съветската армия, издъхнали в Пловдив от раните си на фронта, между тях – и трима разстреляни от своите за мародерство, и затова труповете им са заровени без надпис, без име. Тук, вдясно от централния вход на старото общинско гробище! Тези 43 надгробни плочи бяха изоставени, занемарени, не се виждаха под купчините боклук, който циганките метачки по бул. Цариградско шосе трупаха отгоре им, Според стария лаф за манипулациите – което не е писано в Историята, то не е било!Бел.м., tisss.