ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1656.)

 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1656.)

 И предадох сърцето си, за да узная мъдростта, лудостта и безумието. И познах, че и то е гонене на вятър. Защото в много мъдрост има и много досада, а който увеличава знание, увеличава печал. – Еклисиаст*

  27 fev. 1997

БАЙ ГРУЮ МЕЛОДИИТЕ НА ДИНО*

  Ще ви издам една тайна – мелодиите. Те се появяват някъде дълбоко у мен и ме изпълват със светлина като голяма черква. И всичко започва да трепти, да запява, гърлото ми пресъхва, и ако ме срещнете в такъв момент, не ви познавам, нищо не бих казал, защото очите ми са затворени за този свят, за вас и другите тук наоколо.
Когато открай-докрай ме изпълни мелодията, изпитвам най-сладко блаженство, на Седмото небе съм и всички човеци с техните грижи, с техните лични радости са ми чужди... защото – независим от света и себе си, политам нагоре-нагоре, над всички, над всичко тук долу и целият звънтя и пея. А те не могат да се чуват. Чувствам ги у мен и не съм сигурен къде ги чувствам. Появяват се толкова рядко, но живеенето в материалния свят е нещо прекалено заето с личните си загуби, победи и радости.

  Когато умря Дино, поне седмица след смъртта му си наложих да съм добър и мил. Ставах преди всички у дома, измивах се тихо в банята и излизах навън. Опитвах се никого да не безпокоя, светът да не ме забелязва. На тролейбусната спирка си стоях мирно и кротко, обърнат към себе си; и не се взирах в очите на хората, както правех преди, но гледах право напред, като се стараех да мисля безобидни неща, например, как добре му стои папийонката на онзи приятен мъж с кожената чиновническа чанта.

  Всяка сутрин тролеят ме изсипваше на едно и също място – градската Чифте баня, постройка от ХV. Оттук поемах по пътя си през града. А пътят ми не бе сложен: най-напред преминаваше през телефонната кабинка вдясно от Тунела под Трихълмието. Влизам, вдигам телефонната слушалка, набирам напосоки шест цифри, и когато мъж или жена отсреща се обажда: "Ало, кой е на телефона?" – казвам: Смилете се, моля! Дино умря". В най-добрия случай чувах гласа на възрастен човек: "Бог да го прости!" – но аз никога не съм бил набожен, не вярвам, че Господ съществува, и отговорът ме натъжаваше още повече. Такъв отговор е като сламката, за която се лови удавникът в бурния водовъртеж, знаем, че въпреки усилията си, удавникът все пак ще се удави, той затова е удавник; но си е сантиментален онзи момент, когато обреченият посяга обнадежден и възрадван към нещо, което изобщо го няма в света.

   И тъй, хората до един (с изключение на някое старче) ми се дразнеха, заканваха се, обиждаха ме с фрази, които трябваше да ми докажат колко не ги вълнува моята мъка, колко малко се интересуват кой страда в объркания материален свят, проклинаха ме. Така че ругатни и клетви в този непознат за страничен човек град съпровождат моите мелодии от най-ранно детство. Втората сутрин някакъв грубиян ми крещя: "Върви по дяволите с твоя мъртвец! Предстои дербито "Левски-ЦСКА" и не ме интересува нищо друго". На четвъртата утрин много унил женски глас ми рече: "Защо настояваш и ние да страдаме? Имам две дечица. Не ни безпокой, моля ти се. Достатъчно грижи си има всеки от нас, достатъчно болка. Повече не безпокой хората".

  И аз понасях в себе си тъгата по Дино. Вървях по тротоара с надвисналата над него гъста, непрогледна мъгла. И ми беше чоглаво. Чувствах се в плен на болезнена тъга и световна печал. Беше ужасно, понеже мисълта за един мъртвец е нищо в сравнение с мисълта за живите. А те ме заобикаляха от всички страни. Вървяха с мен задъхани по улиците, изпреварваха ме, избутваха ме настрани от пътя си в някоя локва, без да се извинят, без да ме забележат. Толкова съсредоточени в своя мираж, в някоя своя особено важна цел и смахната идея! Сблъскваха се на някой ъгъл, със зъби, с нокти и лакти воюваха помежду си. Случваше се често понякога да ги гледам как се налагат първо с думи, после с ритници, с юмруци и камъни. Повечето опиянени и запъхтени, потни, завладени от своята, според тях съвършена идея, пресичаха срещу червените светлини на светофара. Леките коли, тежките камиони и автобуси със свистене и със занасяне на колелата върху влажния асфалт заковаваха муцуна насреща им. Глупаво си рискуваха живота за фантастична глупост, само понеже фантастичната глупост ще накара съседът да се пука от завист. Да-а, повечето рискуваха мизерния си животец с всяка непредпазлива стъпка, но бяха доверчиви и вярваха, че Бог бди специално над тях, че Ангел Спасител е разперил красивите си могъщи крила, та и не мислеха колко рязко може да приключи това невероятно посредствено шоу животът.

  Тук никой не мислеше защо сме на този свят. Може би единствен виждах как цялото това множество с хилядите си уста и бели дробове пъшка в тролея, мърмори, окайва се, гневи се, хленчи. Докато очаква да докарат днешния вестник или чуе последните новини по радиото, бърза да грабне нещо преди всеки друг, ще си строши нозете да препуска, само и само да докопа трошица власт, богатство, слава преди врабците. И тича като внезапно смахнат. И защо тича? Закъде се е забързало това множество! Но тъгата по Дино не ми позволяваше да мисля повече за тези неща; принуждаваше ме да треперя от жал и страх. Времето на живота си разделих на две: Слънчево детство до смъртта на Дино и Ерата на мъглите след като Дино си отиде.

  Когато съм се появил на белия свят, Дино вече бил възмъжал физически и вече го наричали мъж. Вземал ме на ръце, разглеждал ме като твърде крехка и чуплива вещ, опитвал да открие приличаме ли си. До това време успял да преживее една война и да започне втора – войната за моя и неговия живот. От първата – Голямата война, се отървал с някои драскотини по кожата на душата и куп от спомени за любов и страх, които ми разказваше понякога нощем, след настояване и обещания от моя страна да съм послушен син, такъв син, какъвто светът досега не е виждал.

 Та ето една от тези ужасяващи истории.

 Велосипедният лекокартечен взвод на Дино бил изпратен да заеме позиция срещу известна с умението си да воюва безмилостно нацистка част. Късно вечер с двайсет леки картечници нашите посрещали врага край реката Драва и край селца с ей такива имена: Драва Чехи, Драва Соболч, Драва Полконя. Куршумите им светели досущ като поток Коледни фойерверки или като рояк от бързи светулки в дива гора. Докато сам да направи първите си няколко крачки, изскачайки от калния окоп, всеки от взвода се страхувал да не умре; в разгара на сражението обаче, когато наистина били избивани и наранявани от куршумите и снарядите на врага, когато наистина били разкъсвани и телата им разпарцалосвани от шрапнелите, страхът изчезнал. Да се чуди човек как у плахия допреди миг уплашен човек се буди разгневеният хищник, освирепял за кръв, ненаситен да убива всеки човек в немска униформа, оказал се пред очите му.

  Дино дотолкова се увлякъл да се придвижва все напред, че направил онова, което канцеларските плъхове в тила, онези романтични канцеларисти с по една, две и три звездички на пагоните описват с изпъчена гръд чрез израза "постигнахме пробив на локалния фронтови участък". Нямаше да ме има, ако не бил прикладът на леката му картечница "MGМ". Случаен куршум уцелил приклада на оръжието му, пръснал го на късчета, понеже немският куршум "дум-дум"е измислен все пак успешно да троши и раздробява човешки кости. Така започнало продължителното отстъпление на Дино, което никой от околните не усетил. Било си изтрезняване като свежо пролетно утро след нощ на тежко нощно пиянство.

  Малката война се оказала не по-малко опасна. Едва двегодишен, у мен се появило твърдото намерение да се отърва веднъж завинаги от пикливите пеленки и веднъж завинаги да престана да чувам как Дино се горещи, че ще ме изхвърли от прозореца, колко досадно и ревливо нещастно същество съм се оказал. Изживял съм май тогава мимолетния изблик на отчаяние у Дино от моята отлична посредственост, докато той, преболедувал между другото най-обикновена малария. Спасили сме се като по чудо. Впрочем, за миналото с Дино рядко говорехме. И не че сме се страхували! Простичко казано, ние с него твърде силно обичахме живота.

  Когато навърших първите си десет години, Дино ми издаде най-голямата си тайна: мелодиите. Ето как стана това! Той срещна една рядко хубава жена. Жената вероятно също го хареса, и за мен бе необяснимо защо двамата все потъваха в някоя гориста местност да си се любуват един на друг, да се прегръщат и целуват, да се галят сред полянките и песничките на щурците, сред лекия полъх от пеперудени крилца.

  Губеше се с онази жена дни и нощи. Отначало се правех, че нищо не забелязвам, но един ден ми стана непосилно да подтискам самолюбието си и му казах: или нея - или мен! Тогава, като помълча за известно време, за първи път ми спомена за мелодиите. Когато бил с Нея (присъствието й да съм бележел само с голяма буква по настояване на Дино). Та когато той бил с Нея, мелодиите зазвучавали и го изпълвали целия като черква, погледът му се отвръщал от дребните хорски грижи, той се издигал нависоко и все по-високо, като хлапак се радвал на дъжда, на дъгата и на вятъра, който рошел косите му, на облака, който плува в небето, което му се струвало бездънно, любувал се на земята, която му се откривала хем необятна, хем майчински ласкава със своите цветя, треви, храсти, насекоми, птици и влечуги. В такива моменти светел от щастие.
Опитах да го разбера, но когато го виждах с Нея, бягах от двамата и се криех в някой ъгъл на нашата изба, за да изплача пред мишленцата, които изпълзяваха от дупка в стената, личното си нещастие и космическа печал в самота.

  За бъдещето не говорехме. Дино никога не каза: "Това ще направя". Предпочиташе да върши нещо вместо да мечтае. Спомням си как веднъж ходихме на лов. Тръгнахме да трепем зайци, но край пенлив ручей съзряхме вълк и тогава Дино ми рече: "Убием ли вълка, ще сторим нещо добро за целия свят". Никой не ни беше учил как се убива вълк. Тръгвам си аз към вълка, като си придавам безразличен вид. Бях примамката и треперех от страх, Дино трябваше да стори по-лесното: да стреля, но трепереше като в пристъп на маларична треска. Противно на очакванията ни, вълкът подви опашка и избяга. "Не бил вълк, а куче" – усмихваше ми се Дино. Лицето му в онзи миг бе рязко очертано, мъжествено лице на храбър мъж. Това няма как да забравя.

  Той имаше и ловно куче. Двуцевката си държеше окачена над миндера в кухнята, а кучето му дремеше пред вратата върху проскубана ярешка кожа. Към това куче Дино беше милостив: носеше му храна от работническия им стол край Стария нов мост над Марица в Пловдив, с кокален гребен чат-пат му решеше козината и го наричаше Джон. Джон беше нормален сетер на големи бели и черни петна, аристократ сред глутница помияри. Единствената му слабост, предполагам – достойнство в очите на Дино, бе, че не лаеше, не джафкаше по крадците, по циганите зад оградата, лаеше много рядко с дебел дрезгав кучешки лай и обикновено дремеше умислен като елински философ.

  И така, един слънчев ден в разгара на лятото Дино реши да умре. Почти всичките ни познати и близки деликатно го подсещаха, че му е време да си ходи, така да се каже, да освободи място за друг някой с кървава силно сбръчкана кожа, току изскочил из майчината утроба утрешен юнак над юнаците, най-малкото герой с нагла усмивчица. И Дино стори това отпътуване нехайно и кротко, както бе направено всичко, от което се състоеше животът му. Събраха се неколцина приятели и близки. Настояваха да го погребем колкото се може по-бързо, за да не се вмирише трупът. Скръбта си е скръб, обаче има си природни закони, които не се съобразяват с нашите чувства! Ей това си говореха хората, но като негов син, не желаех така бързо да се разделя с Дино. Седях край трупа му и го гледах със синовна обич и тъга.

  Мина седмица. Мина месец, минаха два месеца. Трупът посивя и подпухна. Тогава се уплаших от него и казах на онези там, че е дошло времето да го погребем. И те го вдигнаха на ръце от сандъка, угасиха свещите, почистиха восъка от пода и отидоха да го погребват. А пък аз всеки път при излизане от цветните сънища тръгвах подир скромната катафалка самичък да го изпращам до Старото пловдивско гробище край булеварда, който води към Цариград. Вървях си в мъгливите предпролетни утрини, като се вслушвах в мелодиите, които ме изпълваха. Това обаче с всеки изминал ден, с всяка отшумяла седмица, с всеки отлитнал месец, с всяка отлитнала във вечността година вършех все по-рядко и по-рядко. Докато една утрин се разделих с мисълта да приличам на Дино.

  Започваха моите Малки войни.

Пловдив – столица на културата в Европа

Plovdiv, edIted on 17 oct. 2024

 Илюстрации:

- Балчик. Февруари 1972. Балчик. Пристанището.

- Ходенето по стари гробища не е здравословно.

____

* Под това заглавие в многотиражката (5 хил. екз. по 0,05 лв. броя) "Софийски университет" през 1969 г., когато главен редактор на вестника бе тогавашният доц. Симеон Хаджикосев, този текст е отпечатан при изричното условие авторът да избегне внушението, че сюжетът се отнася за социалистическа България. И се принудих да нарисувам графика, представяща млад мъж как говори от улична телефонна кабинка, над която се мъдри надпис на латиница "Теlephone". "Разказът ти е в стила на италианския кинематографичен неореализъм" – беше коментарът на Хаджикосев, който все пак намери начин такъв тип четиво да измами строгата цензура, бдяща за прояви на т.нар. идеологическа диверсия. 

Проф. Симеон Хаджикосев (1941-2020)

Вж. https://www.google.bg/search?q=%D1%81%D0%B8%D0%BC%D0%B5%D0%BE%D0%BD+%D1%85%D0%B0%D0%B4%D0%B6%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D1%81%D0%B5%D0%B2&oq=%D1%81%D0%B8%D0%BC%D0%B5%D0%BE%D0%BD+%D1%85%D0%B0&aqs=chrome.1.69i57j0l5.4892j0j7&sourceid=chrome&ie=UTF-8 Бел.м., tisss.