понеделник, 31 май 2021 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (611.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (611.)

 В онези дни имаше толкова неща, които трябваше да си изясня. – Ърнест Хемингуей (1899-1961)


  10 uni 1967.

АСЯ

Глава І

  На 26 октомври 1971 г. си взех сбогом с поомръзналата ми София, постоях няколко дни при родителите ми, доволен, че най-сетне съм приключил всичко, свързано със следването ми в София, а вечерта на трийсет и първи вече бях в нощния бърз влак закъм Варна. Облегнат на стъклото в полутъмния миризлив коридор, с цигара в ръка, виждах се в позата на готин млад аристократ, тръгнал да завладява непознати земи. Вероятно това чувство е присъщо на млади честолюбци, напуснали снобска София, за да тръгнат да завладяват света, но какво сме виновни ние, младите честолюбиви глупаци, нали! Вината е в столицата, която за някакви си четири-пет години ни вдигна самочувствието до небесата. 

  По пътя се запознах с нисичко черно момче, от което лъхаше на нафта и машинно масло. От Силистра, Амед се казва. Тъй като свършили в техния край рано жътвата, прехвърлили ги с комбайните барабар, да помогнат на селяните от Тракия. Та се прибираше у дома си дребничкият черен Амед, аз пък висях в коридора на вагона, та така, обгърнати от цигарен дим, бъбрехме за това и онова: той – със самочувствието на човек, който на месец си докарва по около 900 лева (десет заплати на баща ми в държавното мебелно предприятие "Напредък"), моя милост – с интелигентска мътна представа, че е пъпът на Вселената. На заранта и подир обяд Варна, в която не бях стъпвал до онзи момент, обходих надлъж и шир; зяпах огромните й здания, които ми напомняха изоставени испански галеони по плитчините на тесните й стръмни улици. 

  Същия ден, т.е. на 1 ноември 1971 г. надвечер, от междуградския автобус, който още вонеше на плажни масла, успях да зърна на един завой мръсно-сивото късно есенно море край курорта Албена; после, през нощта, на втория етаж в опразнения балчишки хотел слушах в леглото си бумтенето на прибоя, който там е на крачка зад улицата с изтеглените върху пясъка рибарски лодки. Бях почти сам в двуетажната сграда.

  Докато ме записваше на рецепцията долу, момичето изведнъж захвърли сухия тон, като разбра, че идвам от София: 

  – Да не бяхте сега вие, вече да съм ударила ключа и да съм си в квартирата. 

  Сврени над мъждящо електрическо котлонче, докато яростният ноемврийски вятър раздрънкваше стъклата на горния етаж, с това към 19-20-годишно момиче, за което си спомням само освен че беше с много сладка муцунка, че била от Шумен и смятала да кандидатства следното лято пак математика, изпушихме по няколко цигари. И после подир нея изкачих стълбището, и тя отключи първата попаднала пред очите ни врата вдясно, с прозорец към брега с изтеглените рибарски лодки, па слезе да донесе още едно-две одеяла, че горе беше не само мразовито, но и влажно. Когато се завърна с одеялата и съгледа транзисторния ми приемник върху нощното шкафче, взе го май за касетофон: "Случайно да имаш песента Je t’aime?" – и хлопна вратата, като казах, че това е радио, тъй че мелодиите не ги поръчвам аз. 

  Бях задрямал вече, когато ми се стори, че откъм съседната стая долита гласчето на регистраторката, омесено с дрезгав, нахакан мъжки глас; стори ми се и че дочувам не мелодията Je t’aime, естествено, ами нещо подобно, но съм бил дотолкова уморен, че вероятно съм се излъгал. Всеки случай, защо ли да крия! – колкото и да ми се спеше, нямаше да съм против момичето от Шумен да лежи голо в моето легло, да се гушкаме и любим под бумтежа и тътена на онзи страховит морски прибой в тъмното. 

  На сутринта казах довиждане на масивното женище, което бе заменило момичето на рецепцията, и с двата си тежки обемисти куфара поех нагоре по стръмната улица към площада, където някога се намираше автогарата на Балчик. Рейсът за Гурково тъкмо бе отпътувал, следващата кола трябваше да потегли късно подир обяд, висеше гъста мъгла, ръмеше ситен дъждец и откъм пристанището долиташе дрезгавото мучене на корабна сирена. Пресметнах си наум париците и седнах в черна таксиметрова волга.

  Мъглата се стелеше и ниско над тесния асфалтиран път; шофьорът попита чий съм, отвърнах, че не, не съм тукашен, и след двайсет минути той пак попита, ама този път попита къде да спре. Казах да спре пред училището, пък той спря не пред училището, а пред сградата на общинската управа. И оттам излезе Пешо Кирилов; само че за мен тогава той още не беше Петър Кирилов – колегата математик с тънък усет за ирония и майтапи, а някакъв си непознат, прекалено захилен мъж с посребрели коси. Жена му работеше нещо си в канцелариите на съвета и ако се не лъжа, тя удари в паспорта ми печата на Гурково, който печат тогава възприех честолюбиво като документ, че оттук, та до свършека на живота си вече тялом принадлежа на този край. Да не повярваш!

  Прекосихме с Пешо разкаляния асфалт с отпечатъците от веригите на трактори и от гумите на камиони и ремаркета, той открехна прясно боядисаната възниска тенекиена вратичка и тя жалостиво изскърца. Горе, в учителската стая, четирима или петима ме посрещнаха угрижени, хем и с издължени физиономии. Сградата бе нова, всичко тук ухаеше на прясно, новичкият паркет в учителската им стая лъщеше от чистота, тъй че калните вади от обемистите ми два куфара чудно се смесваха с калта от обувките ми.

  Напереният мрачен на вид мъж сред дузината млади даскалици се оказа шефът. 

  – Очаквахме ви по-раничко да дойдете! – притвори вратата на кабинета зад гърба си и ме покани да седна на дивана, а сам се монтира зад необятното директорско бюро. 

  В кабинета му бе толкова тихо, че чувах как пламъкът се бунтува в нафтовата печка и вън леденият вихър с поривите си довява от надвисналото мрачно небе печалния крясък на прелитащи високо над селото от север към юг горди ята диви патици. 

  – Важното е, че все пак дойдох! – отвърнах заядливо, макар и със спокоен тон, дори му се усмихнах... колкото приветливо, толкова и предизвикателно.

  Усмихна ми се и той, или по-точно казано: само си оголи зъбите. 

  После из яко разкаляна улица шляпах след дребничък кривокрак мъж с големите му кални галоши. Поприхлупеното небе, ръмящият непрестанно дъждец, който ту спира, току пак захваща да ми се набива в дрехите, приказливата му буля, госпожата на моя хазяин, който се оказа местният Фигаро, бръснарят на Гурково, нарастващата досада, и всичко това вкупом взе да ми идва в повече. Мълчах, а ако ли не мълчах, отвръщах късо и троснато на въпросите. Пред къщица, изникнала като свежа гъба из калта, ято едри бели гъски ни приветства с дрезгави тържествени крясъци. Окачих си балтона в салончето, градските луксозни обувки подпрях да се изцеждат зад вратата и влязох в полутъмна стая с нисък шперплатов таван, легло за двама и бюфет с витринка, която капризно, заядливо звънтеше при всяка моя стъпка върху рехавия дъсчен под. 

  Най-сетне сам в полуздрача зад закритите с бая плътни ленени щори прозорчета, в обкръжение от дълбоко чуждия ми стипчив аромат на селска къща и на просмукваща се буквално в костите ми мразовита влага. 

  Поканиха ме да обядвам с тях; и разбира се, отказах, върнах се в училището; пътем от лавката се заредих с кутия вафли. Сега си мисля, че още същия подиробяд влязох в първия си учебен час; възможно е обаче и да се заблуждавам. Все пак доста вода е изтекла оттогава, доста кал съм изгазил, доста ноемврийски дъждове съм преживял.

  Тогава съм бил на около двайсет и четири, директорът – три или четири години по-възрастен; но не го чувствах по-възрастен: допадаше ми трезвостта и спокойствието му. Дошъл нейде си откъм плевенските села с жена си, и тя математичка, и двама им сина – сдържани, типичните учителски деца момчурляци. Надвечер, след последния звънец училището някак бързо изстиваше, леденият ветрец свири в зле уплътнените врати и прозорци, та всички бързахме да се разотидем. 

  Не кой знае колко често директорът Никола Петков ме канеше у дома си. Наливахме си от слабата добруджанска ракия, и както внимавахме да не задимим с цигарения си пушек тясната кухничка, бъбрим за събитията по света. Жена му беше мълчаливо и тихо същество, не вземаше участие в тези наши мъжки разговори – седи си отстрани, вплела една в друга длани, гледа ни внимателно, мълчи. По някое време разливаше по чиниите вечерята и с лъха на сготвено вкъщи, а и с мекотата, която струеше откъм цялото й присъствие на жена в селския бит, ме връщаше към уюта на майчиния дом. 

  Колко самотен бях, като се прибирах след тези вечери в квартирата си! Напомняше ми зимните нощи в лъскавата София, когато на път от Университетската читалня към студентската квартира в сутерена на едноетажна къща сред може би най-занемарения район на София – боклучавия квартал Герена, се заглеждах по богаташките осанки на жилищните блокове източно и на север от Паметника Левски. Свил се от студ, докато прекосявах градинката пред софийския Куклен театър, гадаех как ли си живеят онези мъже там, зад белите и розови перденца, покрай хубавите си сластни и знойни жени.

  Заспивах бързо. 

  Моите съседи, хазяите ми, се чудеха как да ми угодят: все ще измислят нещо, което да ме приобщи към техния дом... Само че аз странях, криех се като лалугер, и не че не обичам бумтящата, наблъскана с цепеници селска камина и уханието на селска гозба, тъкмо извадена от фурната, но силно ме отблъскваше склонността им да чепкат или разплитат всяка инак толкова ясна и толкова простичка, според мен, битова история.

  Нощем, когато в прозорците на стайчето ми нахлуваше и свиреше всепроникващият добруджански вятър, слушах как някой ситничко ходи и тропка по тавана с ноктенца. Поне четирийсетина диви гълъба зимуваха над главата ми; та ето, значи, десетина от тях стопанката сервира на масата ни една вечер с вирнати крачета; препечено на жив огън, месото им се оказа доста вкусно. Веднъж Петраки – Петър му бе името, измъкна възстаричка двуцевка, изгуби се за около час, па сетне, както си изтупваше патъците от снега, метна върху масата зад вратата в антренцето окървавен див заек. Изпухтя, че наоколо бъка от зайци, обаче нямало мъже да пообиколят из горските пояси край Гурково. Колко прав е бил се уверявах много пъти след това, когато по-късно тръгнах сам да шетам из селцата наоколо, повечето от които пустеещи, умиращи, занемарени.

  Зимно време обикновено боледувам от сливици и настинка. Залежах се няколко дни в голямото семейно легло за гости у Петраки. При мен бе яко мразовито, та чак щипе; гледам, в полумрака лъщят позлатени с фалшиво злато порцелановите им канички от сервиза в бюфетчето, слушам крясъка на гъските у съседите и булката на Петраки – с цяла глава по-висока от мъжа си яка селянка, как кълне, сърди се на някого. Скръцна портичката на дворчето, чувам, непознат мъжки глас боботи: 

  – Маро ма, даскалът тук ли е? 

  Ставам, намятам балтончето. Насреща ми се хили непознат, кажи-речи, великан; хем с присмехулни очи, и не ми цепи басма, не се усуква, ами кара право през кестермето:

  – Кво става бе, Джорьо! В цяло село момичетата само за теб говорят. Ти кво, криеш ли се? От момичетата ли те е страх?! 

  – Не – казвам, – не се крия. 

  Пеню Охлюва му викат. Млад, буен и веселяк. По-късно отиде да работи в мината на Оброчище, срещу курорта Албена. По някое време, чувам, сменил занаята, оженил се. Но тогава, през кишавата зима в Гурково, Охлюва ергенуваше, търсеше си компания.

  На следния ден ми се появи Плугчиева. Плугчиева, на която не й знаех името, влетя, разтръска паянтовата витринка с решителната твърда стъпка на боец, който е наясно какво желае светът от узрялото да ражда и да върти къща селско моме, дръпна един от столовете, седна до главата ми, положи длан на челото ми и въодушевена рече:

  – Аууу, ама ти наистина гориш! Ама ти наистина имаш температура! 

  Чак после се запознахме; по-точно, официално тя ми се представи, като ми връчи и чисто новичък учебник по френски език за VІІІ клас. Поблагодарих й аз... и естествено тутакси получих покана в най-скоро време да й отида на гости, та да ме видят майка й и татко й. В тяхната компания впоследствие щеше да ме види и господин старият поп на селото – жизнерадостно отче с палави оченца, смукач на вино и ракия и със също тъй палав език, изкушен от налята женска плът, от греяната им добруджанска ракия и препечени на ръжен свински мръвки, наред с масали за любовни беди и авантюри до късно нощем. 

  Така изтекоха първите ми два месеца в Добруджа. Нова година изкарах в родния ми Пловдив, а няколко дни по-късно от Университетската канцелария си взех дипломата. Подкарах февруари в нова квартира, вече не в края на селото, ами покрай площада и срещу общината. Между училището и къщурката, където си пренесох куфарите, беше селската черква на Гурково (някогашно Гяуркуюсу, "гяурско свърталище"). Новият ми хазяин бай Тодор и жена му бяха саможиви и кротки хорица на преклонна възраст. Не разбрах само кой бие камбанката на черквицата. Може би бяха тези двамата старци. 

  Веднъж седмично се къпех в банята към училищния стол; пак там се уредих и да се храня, тъй че какво ли още ми липсваше! 

  В училището работеха местни, но и придошли от съседните села млади момичета и жени. Работата сближава. Половината от тези момичета учеха задочно, готвеха се за изпити, тревожеха се; другите живееха в очакване животът да ги изненада. Че с какво ли? Е, с нещо романтично, разбира се. Две от тях вече се бяха опарили; от тях вееше безнадеждност, въпреки че се показваха приветливи, склонни към авантюри. Едната, шепнеха зад гърба й, има двегодишно детенце; близките й го гледат недалеч оттук.

  Драмите на тези селски момичета някак не ме вълнуваха, към усилията им да бъдат забелязани, да заживеят с романтика и страст като във филмите, не откривах капчица жал у себе си. Какво щеше да стане утре и вдругиден с тях? Всеки случай, нямал съм намерение да участвам в личните им женски драми. Разполагах се в чистак новичкия си кабинет по литература, турях да се върти на новия стереограмофон дългосвиреща плоча на Чайковски с неговите Литургии и в опразнената надвечер двуетажна сграда, прикован от тържествената траурна музика, отнесен в други светове, дращех горчиви от самотност стихове. Очаквах и на мен да ми се случи нещо – само не тук обаче, не и сега! Нека да мине зимата, ще се изправя и аз край морето, ще вляза в истинския мой живот с хоризонти, авантюри, двубои, рискове и жертви в името на човешкия род. 

  В началото на февруари ме запознаха с Данко*. Данко се прилепи към учителската ни младежка компания. Беше доста непохватен, отдалече личеше колко му е приятно с момичетата, а се държеше на разстояние. Показа ми у тях, в кухничката на майка му, опърпана тетрадка голям формат с карирани листове веднъж и с преписани на ръка негови стихове; сториха ми се добри наброски. Беше поне искрен – това нямаше как да не усетя. Били сме двамата честни, ама и доста наивни. Като че точно това май ни сближи – обсъждахме света, откривахме грехове у нашите политици; и ако случайно някой ни чуеше как бъбрим в бедняшкото кухне у вдовицата все за велики световни дела, би ни взел за ужасни позьори.

  Гурково неусетно стана за мен част от Добруджанската тера инкогнита – и както зад оскъдния откъм изненади равнинен пейзаж се крие могъща, страховита притегателна сила, така и зад оскъдния откъм външни проявления добруджански характер клокочи първична жизненост. Един от първите ми набези към непознатите до онзи миг за мен хора и ситуации бе интуитивен – присъединих се ей тъй, мимоходом, към погребална процесия. Какво правех сред нажалените добруджанци ли? Ами изучавах, Боже мой! Бих легнал и с мъртвеца в прясно изкопаната яма, само сам да разбера как изглеждат отдолу сълзите на оплаквачките, какво естетично има в хвърлените буци тлъста кал.

  Четвъртък ми бе свободният ден, ден за проверка на писмени работи. В четвъртък бродех по къра наоколо, завирах се из поясите, надничах зад прозорците на отдавна изоставени къщи сред напуснатите, заседнали сякаш в мъртвилото селища наоколо, следвах кръженето на гаргите около някоя мърша под дърветата или вървях подир броеницата от крачета на зайци и лисици върху тънката ледена корица над пухкавия снежец. Веднъж, след като пред мен като пламъче се мерна лисича опашка, поех по следите на лисицата и открих оглозгани кости, козина от сърничка. В полу-ботушки и кожено яке, бях почти щастлив, че откривам свят, преизпълнен с изненади, с изгреви и залези, свят, зареден с всичките възможни оттенъци и багри на живота, откривам и мразовития, щипещ, боцкащ, замайващ дъх на свобода, която всъщност е правото да разполагаш със себе си, необезпокояван от каквито и да било забрани и задължения.

  Данко живееше сам с майка си. Бил момчурляк, когато баща му издъхнал. Сестра му Дора тъкмо приключваше гимназия в Толбухин или Варна, така че той се явяваше и един вид опора за майка си. Как па не я видях ни веднъж инак майка му, освен цялата облечена в траурно! А в онази година още млада ще да е била майка му леля Керанка, към 45-годишна. Чакаше го вечер до късно да вечерят, но видеше ли ни двамата, като сянка принасяше вечерята и после се отправяше към съседната стая.

  Израснал в обичайната си среда, в същата атмосфера, която мен ме задушаваше от скука, Данко плуваше в селския бит като риба във вода. Стихия по онова време са ми били авантюристичните набези – така че да тръгнем към Златните пясъци, да наемем стая в може би най-луксозния по онова време хотел – "Амбасадор", и после цяла нощ да не спим заради жежки приказки за красиви сладки момичета, стихове и политика, а на утрото да се втурнем през целия мъглив зимен ден да скачаме по огромните обли камъни от пясъчния бряг срещу "Амбасадор" чак до курорта Албена беше моя идея.

  Надвечер се озовахме пред три-четири метра широка вада, която се провира и шуми из високите изсъхнали, ала влажни от мъглата тръстики. Рекичката Батова. Спряхме прибиращо се от Варна балчишко такси. Едва бяхме минали и двеста-триста метра по нанагорнището, див заек се замята между фаровете. Тръпка си е да гледаш задницата на див заек как подскача пред муцуната на колата. Усетих тъп удар; и в светлината на фаровете зад телце с потръпващи спазматично лапички Данко вдигна от пясъка край шосето нещо пулсиращо: сърцето на заека, летял красиво като стрела само допреди миг. Нямаше да повярвам, че – даже и отделено от тялото, сърцето може да пулсира самичко, но това съм го видял с очите си. И ние тъй, както заешкото сърце, опитваме понякога да пулсираме извън себе си. За колко време обаче?**

  Следва


Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 31 maj 2021 

Илюстрацията долу:

В Балчик с осмокласници от Гурково***, 1972 г.
___
* Добруджанският поет Йордан Кръчмаров – Данко (1948-1986). Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%99%D0%BE%D1%80%D0%B4%D0%B0%D0%BD_%D0%9A%D1%80%D1%8A%D1%87%D0%BC%D0%B0%D1%80%D0%BE%D0%B2_(%D0%BF%D0%BE%D0%B5%D1%82)
** Години по-късно, след смъртта на Данко от разрив на сърцето сред Толбухин (дн. Добрич), видях епизода от февруари 1972 г. с ударения заек като предзнаменование. 
*** Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D1%83%D1%80%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D0%BE_(%D0%BE%D0%B1%D0%BB%D0%B0%D1%81%D1%82_%D0%94%D0%BE%D0%B1%D1%80%D0%B8%D1%87) Бел.м.,tisss. 

неделя, 30 май 2021 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (610.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (610.)

  Всичко наше е временно, прекрасна моя, и всички ние сме временно в тъй хубавия свят; а от всичко нетрайно най-завладяваща е може би плътската любов помежду ни.


  20 dec. 1991.

ИНТЕНЗИВНО ИЗЛЪЧВАНЕ


Какво вълнуващо преживяване,
каква
изящна рамка са косите за твоето лице, любима.
И не зная захласът откъде ли иде то
зи ден.

Товарът непосилен на Четвъртък,
Петък, Събота и на Неделя стягам,
изкачвам се по хълбока 

на вечерта във Сряда –
смирен и хитър,
подъл като индианец,
който се преструва на заспал.

И защо ли са това хитруване и тези
преструвки,
като сам себе си не успявам да опазя от себе си.
И очите – ах, очите ми,
слизащи бавно по тялото ти, надолу,
бъбриво всичко ти казват.

Каква нежна приказка си, любима!
Посегна ли, страх ме е да не те разруша,
да не съсипя то
зи нежен образ.
И тогава дали всичко
не ще се разсипе
на делнична пепел,
дали грак от смехове н
е ще ме затрупва
цяла нощ
и Вторникът ще ми се види черен.

Как ненужно е да знаем всичко 
един за друг!

Предпочитам да те виждам как минаваш горда
покрай мен
и шията източена да знам, че знак е,
и – вирната, брадичката с полуотворените устни,
носът 
незабележимо като въздишка скършен...
да ми говорят:
Спри! Недей разваляй Илюзията! 
Днес, грешнико, е твоят
Свети Понеделник!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited 31 maj 2021

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (609.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (609.)

  Всичко наше е временно, прекрасна моя, и всички ние сме временно в тъй хубавия свят; а от всичко нетрайно най-завладяваща е може би плътската любов помежду ни.


  26 noe. 2012.

КВАРТАЛНОТО КАФЕНЕ

 
На уличка тиха в едно кафене
момиче свари ми кафенце горчиво;
кафето обичам по-сладко, но нe –
тя беше така лъчезарна и жива,

че щом ме простреля с блестящи очи,
дъхът си усетих внезапно как спира
и Ангелски хор чух над мен да звучи
три нощи в самотната моя квартира.

Дал Бог кафенета за лев или два,
че вече и доста кафе-автомати,
които през процеп ти пускат вода,
кафенце и захар съвсем по вкуса ти.

С цигара в ръка и с приятел на крак
ти щерките Евини зяпай на воля
прави се на мъж или на глупак,
заел от Сократ назидателна роля

на древен мъдрец и на кух философ,
в утайката който с трепет занича
да търси неземната своя любов
в силует на едно екзотично момиче,

любов да мечтае по чужди земи,
по острови нейде в далечни морета,
а тя покрай него делнично шета
и казва с очета: Ела ме вземи!

Дните ми вече са доста мъгливи,
изобщо неясни, та сам се не трая
и върти се в ума ми идеята дива
дали сам Адам не побягнал от Рая.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 30 maj 2021

събота, 29 май 2021 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (608.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (608.)

Всичко наше е временно, прекрасна моя, и всички ние сме временно в тъй хубавия свят; а от всичко нетрайно най-завладяваща е може би плътската любов помежду ни.


  05 oct. 2012.

МУЦУНАТА ОСТАРЯВА, МЕРАЦИТЕ НЕ

Сутрин, когато посягам да се обръсна,
един тип от огледалото ме гледа все по-навъсен.
И какво съм му сторил, Боже мой!
Какво иска? Защо ми е сърдит той?

Муцуната остарява, мераците не!
Над мен е все същото недостижимо Небе
и все същите ветрове между ушите
карат хората да са ми люто сърдити.
А момичетата са все тъй изкусително привлекателни,
та съм спокоен – не се е сгърчила още душата ми
и онези луди пламъчета, които излъчват насреща,
ме хвърлят в океана от познатите страсти горещи.

Муцуната остарява, мераците не!
И съм все още хлапак и своенравно дете
на мимолетни чувства и грехове изкусителни,
въпреки на опита знаците предупредителни.
И разбирам: докато все още съм в техния плен,
има си смисъл да ме има и мен.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 30 maj 2021

Илюстрации:
Картини на Жан-Огюст-Доминик Енгр (1780-1867)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (607.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (607.)

Всичко наше е временно, прекрасна моя, и всички ние сме временно в тъй хубавия свят; а от всичко нетрайно най-завладяваща е може би плътската любов помежду ни.


  29 maj 2011.

LOVE ITSELF*

Много имам да ти разкажа!
Колко много е, нямаш представа.
Цвят поникнал напук от паважа –
може би Любовта е такава.

Цял живот сам звездите си гася
или може би сам си внушавам,
но те виждам трижди по-ясно –
може би Любовта е такава.

Днес на длан си ми разстояние,
ала знам, не те заслужавам,
че са грях всичките ни желания –
може би Любовта е такава. 
 

Може би... Може би през полето
коловоза съм сбъркал изцяло,
затова нямам право, което
значи – Любовта е раздяла.

С теб сме странна история:
уж юздите си дърпаме здраво,
а напразно: светът ни говори –
може би Любовта е такава.
 

Понякога мисля за тебе

как полекичка остаряваш; 
може би това ни е жребият –
може би Любовта е такава.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 29 maj 2021

Илюстрации:
Картини на Жан-Огюст-Доминик Енгр (1780-1867)

–––

* Love Itself – Самата Любов, композитор, автор на текста и изпълнител – Ленард Коен (1934-2016), 
бел.м. tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1547.)

    ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1547.)   28 апр.1997 СЛЕД КОНЦЕРТА   Мина й представлението на Re. Излъчваха го по националната ни телев...