Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

понеделник, 15 февруари 2016 г.

Story - ТРЕТИ И ПОСЛЕДЕН ИЗЛЕТ С ВИКТОР

Из книгата „Историйките на ученика Ламски”

ТРЕТИ И ПОСЛЕДЕН ИЗЛЕТ С ВИКТОР

    Любовта ще спаси света. Полицията трябва да се уважава, но и да се... обича. Зарадвани, че Виктор е отново между нас, като в легендата за блудния син, която Гица ни чeте снощи на глас от Библията, в неделя рано с леген и кофа се курдисахме на слънчице пред блока да дразним съседите. Една работа – ако няма кому да лазиш по нервите, не спори. 

    Надухме транзисторчето с тиролски напеви, че наоколо българите само състав "Гумени кратуни" и Сашка Васева слушат. Ако не Гумените кратуни и цицорестата Сашка, слушаме Ванко Едно, симпатягата с врътнатия каскет, дето праща яки биячи в Италия да трошат костите на проституиращи български момичета, че немарливо работили за личната му банкова сметка. Съседите яко обичат и Милко Калайджиев. Голямо сърце е мустакатият Милко: Я, елате, пиленца на батко, да ви го подам сладко! На почит се радва и мъженственият Азис, наред с ръмжащите славеи от бандата на Мано Карамболата.

    
     Тиролски мотивчета не обичали... А трябва. Та слушаме тиролски тири-ли-ли, тири-ли-лю, ойла-рипий, лари-ли-лю. Тиролската музика поне не съдържа намеци за чукане, шибане, клецане, пуцане, лашкане, пръсване на анус, цепване на дънки, нокаутиране, изпадане в безпомощно състояние вследствие любовна драма или прекаляване с вино, наркотици и ракия. За разлика от нас, които врим и кипим в гърнето с лютия боб на Балканския полуостров, швейцарците са бледи, безобидни. Личи по песните им. При нас тирилюкането им става май само за детските ни ясли.

    От детската ясла насетне българчето го учат на висшия пилотаж в сложния български нрав: хем да се кълнеш в баща и майка колко си праведен и честен, хем да лъжеш като влашки копанарин; като партиен секретар, да бленуваш ред, пък да твориш хаос; да си зъл грубиян като баща си и натрапчиво любознателен като майка си. Та... слушахме тиролски напеви. Липсват ми само шапка с гъше перо, кожени къси запретнати гащи с жълти тиранти и ален пискюл.

    Девет часът е. Тате помпи спадащите на два дена гуми. Мама, грабнала парцал, напоен с оцет, чисти стъклата. Леля блъска с тупалка постелките. С гвоздей Юлия чопли дупка в изгнилия тенекиен задник на Виктор, но тате не я вижда. Една дупка в повече сред толкоз ръжда и пробойни едва се забелязва. Нашият тъмносин мустанг е бит с артилерия сякаш. Изкривен ле-е-еко наляво. Едината му пружина омекнала. Таванът – къдрав от сопите на бахчеванджиите от Коматево. (Впрочем, препоръчаното писмо до мама пратила Людмила, която разлюбила Гарабед Шпионина.)

    Над лявото задно колело зее вдлъбнатина с формата на подкова. Кон ще да го е ритнал. Десният фар е без стъкло. И понеже задните му гуми са от трактор, видът на Виктор говори, че е машина, в състояние да премине и оттам, дето всъдеход би забоксувал. Алените петолъчки върху двете му врати са надрани с пирон – дело на храбър демократ, който по тоз начин доказвал, че е антикомунист.




     Милият тенекиен мустанг! Нима тоя очукан стар пехотинец сред хергелето блестящи нови-новенички скъпи возила не заслужава обич и съчувствие?

    Изкъпахме го, подсушихме го. Гица домъкна пакет гранясала лой и лъсна той под слънчевите лъчи от свинската мас като селски пехливанин... Като свършихме, Националната радиостанция "Христо Ботев" тъкмо отбеляза точно дванайсет часа и авторитетен мъжки глас взе да чете осведомителния бюлетин на Българското национално радио. Съобщиха ни какво се случило в другия край на света, а това, което става под носа ни, премълчаха. Нищо не чухме за стачкуващите пети месец кожухари от приватизираната лани фабрика, която е на километър от нашия блок, но подробно ни осведомиха за стачката на испански фермери, която продължила, представете си!... цели пет часа. Дрогиран осмокласник в нашето училище скочи от двайсетия етаж и тълпа деца гледаше в потрес как го заравяха в нашето общинско гробище, а не открих ни един учител, ни един журналист наоколо. У съседите болен дядо се обеси, че парите не му стигали лекарствата да си купува – радиото дума не обели. Ала виж, милионер футболист си навехнал големия пръст на левия крак, тая трагична вест радиото и всички телевизии я разказват осми път последните дни.

    За успокоение след разтърсващата новина, че футболиста го болял кракът, от студиото на националната радиостанция ни пуснаха да чуем "Облаче ле бяло, де си ми летяло". Предвид цялата тая драма измъкнах от килера прояденото от молци Българско знаме, с градинарска тел го привързах към окастрен кол за домати и саръка мушнах в дупка на зазката. Ей, че напет стана Виктор с огромните си две петолъчки, изрисувани с крив пирон върху вратите! Същинско автомобилче от панаирджийска въртележка.


    Нали знаете оня стар лаф Пейм фалшиво, ама пейм с чувство? Ей това беше накиченият с байрака на България Виктор. Оставихме нагиздения хубавец на шарена сянка, па отърчахме да хапнем надве-натри. И сетне се втурнахме да не пропуснем разкошния февруарски ден, да се погреем на слънчице. Беше ни писнало от митинги, шествия, мъгли, стачки, глад, самоубийства, крадци, цигани, паразити, данъчни чиновници, подкупни полицаи, инкасаторки за ток и вода, кисели мрачни продавачки по магазините, заядливи контрольори по автобусите, барикади от изкъртени павета, гладни и стъпаловидни стачки, стачкуващи затворници, партии с примамливи имена и лозунги, от градове на Истината (направени о
т парцаля) и дворци на Лъжата (градени от мрамор и гранит), от политолози, които всичко ще ти обяснят – дори и това, защо нищичко досега не са познали, продажни журналисти, които се представят за апостоли на истината, учени историци от някоя хамериканска злостна фондация, политици с лъчезарна усмивка на зъл хищник от телевизионния екран, мародери от най-различен калибър, лицемери – хора с две, три и четири лица, паплач от банкери и охранени кредитни милионери със спортна фигура, кресливи просяци по улиците, побойници и лентяи, живеещи на наш гръб, тарикати, парламентарни цаци и едър рогат добитък от пръкналите се нови партии, животни в секса и чалгата, устати невежи с титла професор и академик, джудже-шоумен в ролята на двуметров колос на Българския дух, политическа балерина и статист от Парламента на Нова България, мародерстваща сган по градските улици, невръстни проститутки по магистралите, банда изнудвачи на немощните старци по селата, покровителствана от най-високо място в държавата.


    Бягахме, бягахме и… бягахме от таз гад, която всичко е облазила. И къде да отидем!... Забихме из Балкана роден наш, към Бачковския манастир – място злачно, спокойно, отдадено на радостта да живееш в съгласие с природата и Бог. Поне тоя манастир не е направен от мутри, преустроили се в бизнесмени, граден е половин хилядолетие преди комунистите и духовните техни събратя седесари от пъкъла да изпъплят върху многострадалната Българска земя.

     Пред обкованата от шестнайсти век манастирска порта ни срещат стачкуващи... попове. Хората в черно са обсадили манастира досущ като ислямска орда. Надигат тенекиени канчета с греяна ракия, очичките им святкат като да са вълча глутница. Закрещяха насрещу ни:


    – Не щем комуниста Максим! Максим е агент на ДеСе. Искаме си Пимен! – крещи глутницата на хората в черно.


    – Ами вий?... За кого от двата синода сте, господа? – надвеси се над хъхрещия Виктор розовобузо старче с козя брадица, па ни прекръсти.

    – Ний ли?... – Поне минута тате го гледа със зинала уста. Без дума да рече, изфорсира газта, завъртя с ярост волана, та чернокапецът отскочи като да го бе треснал Божият гняв; с пукот и все тъй посред облак сажда се заспускахме по павирания стръмен скат под манастира.

     
– Само безбожниците псуват и ругаят – обади се леля ми, щом зад нас остана и Бачковският манастир, и селцето Бачково, докато се мятаме ха наляво, ха надясно по завоите край планинска речица.


     
Тръскаме се по пътя за Асеновград: трима на задната седалка – аз, леля и мама, а тате и Юлия – отпред, барабар с големия сандък за резервни части и песът Ричо с любимата парцалена кукла на рано напусналия ни Мики. Ако е жив, какво ли прави котаракът Мики, край коя ли чужда кухня пришива ситни котешки тегелчета и се усуква като опитен политик?

    
– Що кълнеш, бе! – обади се пак леля. – Що кълнеш? Не бива да се кълне, да се псува, мръсотии да се казват. Нали сме кротки християни, честни хора!

    – Не псувам бе, Гичке, не кълна. Пея си.
.

    – Яд те е, че не палнахме свещ пред манастирските икони, не виждам ли аз!

        
Кой знае какво му се върти в ума. Пъплим сред сажда и пукотевица по пътя към Тракийското равно поле. Следва да се напъхаме в тунел, когато тате рязко намали, сви наляво и за всеобща радост внезапно се озоваваме насред поляна в дъното на дере. Речица безименна уж сънливо се провира с приспивно клокочене, а канари колкото къща дотъркаляла кой знае кога и как... 

    Паркираме сред мочурище.

    – Излизай, весела команда-а! – бодро извика тате.

    Разтъпкваме се назад-напред из боклука, който водите са довлекли: вехти милиционерски куртки, подковани войнишки патъца от социализма, хотелски одеала, жълтясали болнични чаршафи, изтърбушени дюшеци, възглавници и цели юргани просмукани от мазут, пот и урина, сплескани цинкови тенджери, пробити стоманени каски, куци столове без един и без два крака, прогнили пружини за легла, парчета керемиди, хоросан, поломени дървени рамки от врати и прозорци. И всичко това – минирано, ако разбирате какво казвам.


    "Минирано" у нас наричаме онова, което е оплескано с лайна. Да речеш, милион задници месеци наред яко се трудили да съсипят всяка тревица, която успяла да си отвори път към светлината, да се измуши над гнусотиите на тоя многострадален народ, сред който всеки втори гори от желание да те измами – точно тебе, слабия, да те унижи, да ти се изсмее в очите и зад гърба ти да се фука как ловко те измамил, сред тоя народ от груби хора, които престъпника славят като герой и му завиждат за богатството, а честния наричат ахмак и будала.

    – Татенце, що не зарежем Виктор сред разбрицаните столове и осраните дюшеци? – рекох, без да се замисля.

    Хлебарят ме загледа, като че слизах по тънък сребърен лъч от марсиански кораб в небесата над Родопите, като да ме вижда за пръв път. Пресъхна ми гърлото. Щеше ми се да го отхапя тоя мой език и никога вече да не ям с него.

    – Невъзможно! – рече незлобливо хлебарят, па ме погали. – Виктор и таз хубава полянка, сине... – С жест на същински стопанин открай-докрай посочи сметището, в което бяхме нагазили като щъркели в лайняно блато, – това е животът, сине, нашият мил живот е това.

    – Ами виолетовите крави, тате... върху хубавия швейцарския шоколад... те в Рая ли са, в Рая ли пасат?... Пък са си най-обикновени говеда!

    Но той или не ме чу, или се направи, че не ме чува. И тогава си помислих за Онова момиче от сънищата... Някакъв купон. Щастливи хора на щастливо място. И всички в чисти, нови дрехи облечени, лъхащи на свежо, учтиви, благонамерени един към друг, състрадателни, следващи не показно Десетте Божи заповеди... И си казах: Ами да! Оная, дето не е на купона, вероятно е единственото момиче, заради което съм си мил главата и съм дошъл с мерак. Обаче момичето ми го няма, не го е имало, няма и да дойде. Пресекли са му пътя за насам. Нейде в ледената мъгла с аромат на екарисаж зли типове са го отклонили в друга посока. И сега аз какво да правя! Изобщо, струва ли си да се живее? Дали да не се откажа от купона? Поне да не гледам самодоволни просташки физиономии на народни любимци. Стана ми душно и страшно, и адски студено.



    Наистина, приятелчета, доплака ми се.

    Това бе последното ни пътуване с Виктор. Малко преди да влезем в нашия запуснат краен квартал, като прекосявахме обширна колкото Панчаревското езеро локва от помия (някой си беше прал чергите), хлътнахме в триметрова шахта. Засмърдя на изгоряла смазка, двигателят тежко въздъхна, разтърси се в конвулсия, изхлипа и замря. После дойде автокран. Изкараха каквото бе останало от тенекиения мустанг  и го захвърлиха пред блока.

    – Е, беше тя! – рече мама вечерта. – Навозихме се.

    – Навозихме се – рече тате.

    – За толкова парици толкова, Тотко! – усмихва се леля. – Макар че малко те поизвозиха, де... Ама следващия път...

    – Следващия път няма да е запорожец, ами ще е мерцедес, в краен случай сребристо порше карера – огледа ни Тотю, сякаш ангел му шепти в ухото.


    Какво се случи по-нататък?

    Около месец от грохналия заз изчезваше ту едно, ту друго. Първо местните апаши от циганското гето му отмъкнаха седалките, после отскубнаха вратите, колелетата му отнесоха, по дребните части от двигателя, сетне – по-едрите, а като заваляха есенните тракийски дъждове, в ръждясалата коруба се засели кьорава кучка (камък й уцелил окото) с три игриви пальока.

    Мародерите от близкото гето станаха толкова нагли, че взеха да псуват тате що позволил друг да отмъкне това или онова от Виктор. Завъртяха се тия пришълци като хиени край труп на агонизиращо животно. Като остана единствено ръждивият му добре оглозган скелет на тъмносиния мустанг, появиха се трима яки манговци с магарешка каручка, и без да се церемонят, помъчиха трупа му да метнат върху дъските. Като се измъчиха и не успяха, домъкнаха секира, търнокоп и каменарски чук и го разсякоха на части. Това бе краят на тенекиения му живот.

    Междувременно някой отрови кучката и около месец носехме остатъци от ядене на трите поотрасли пальока, докато два от тях поеха към съседните махали. Остана последният – рошав и неугледен, ала весел, игрив. И тоя Рошко стана улично псе за чудо и приказ, докато едно утро през хубавия месец май Митю Чомпала – тартор на местните пияндета, не му тегли ножа, одра кожата, вътрешностите му хвърли на котките, напълни с ориз и лук телцето и в тавичка отнесе Рошко на фурна. После цяла нощ пияндетата се наливаха с вино и ракия, а с тях всички българи от блоковете наоколо слушахме как чалга-певачките страдат за Вечната любов.


Plovdiv, apr. 1994 – redact. 15 fev. 2016