Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

събота, 16 декември 2017 г.

Ars Poetica – МОЛЕТЕ СЕ ЗА НАШИТЕ ДУШИ

МОЛЕТЕ СЕ ЗА НАШИТЕ ДУШИ

О вие, дето целите сте в рани
и сълзите ви слънцето суши,
спомнете си, че дълго ще ни няма –
молете се за нашите души!

Животът миг е дяволски чудесен,
но и човек безкрайно да греши,
с по-възрастен да си учтив е лесно –
молете се за нашите души!

И ние бяхме дръзки и сърдити,
а с времето гневът ни се сниши;
затуй докато гледат ни очите –
молете се за нашите души!

Ветрецът докато косите роши
и любовта преградите руши,
нещата, значи, хич не са ни лоши –
молете се за нашите души!

Успехи, почести – суетна радост
щом мярата човешка надвиши,
помнете, дълго няма да сте млади –
молете се за нашите души!

На възгорделия се за награда
съдбата костите му ще троши,
та прошка тук за всяка злост и гадост –
молете се за нашите души!

Лежат без дъх и просякът, и царят
и червей глозга черепа плешив,
щом времето едва око притваря –
молете се за нашите души!

Какъвто и да си е маловажно,
кой си след тебе друг ще го реши;
на младия обесник тук ще кажа –
моли се и за нашите души!

Пловдив – европейска културна столица 2019

                 Plovdiv, 29 sep. 2008 – edited 16 dec. 2017            
_____
По мотив от баладата „Епитафия” (ок. 1461 г.). Горе: Франсоа Вийон (1431-1463…)

Story – ИСУС ОТ ФИЛИПИ

ИСУС ОТ ФИЛИПИ*

     
     И се стече множеството на север от агората, от големия градски площад. Издигнали бяха скеля от прясно одялано кипарисово дърво, та там покачиха Исус, а фарисеите и книжниците седнаха в подножието му и захванаха да го съдят. Изглеждаше от далечината сякаш Исус е самичък над човешкото море, докато съдиите му никакви се не виждат. Прочее...

    Излязоха напред страхливците. Водачът им – възедър, рунтав, брадясал, космясал, с меча осанка, Теодор Христов некой си, взе да се гневи Божидар, което име на местен език ще рече Теодор, че Исус в притча го споменал някъде за нещо си. "Да го осъдим – рече, – че разваля спокойствието на народа. И още. Кой от нас го наближи, омърсен да се смята!"

    "Как разбра, че те споменал?" – рече един измежду съдниците. "Няма как друг да е. Спомена ме в притча за любодейство на дърт мъж с мома глупава, кога изяснявахме тук грозната истина."

    "Каква истина? Каква истина!" – спуснаха се отгоре му книжниците.

    "Изгорили беха тефтеря с данъците в онуй село, ваша чест."

    "Ами ти любодействаше ли воистина?"

    "Не съм я докосвал и с пръст, ваша чест, доде се събличаше и танцуваше гола. Показах й само, ама подир това и не с думи, че я одобрявам като жена."

    "Разкая ли се грешната й душа за стореното с горения тефтер?" – питаха го, и той: "Разкая се грешната, че и твърде щастлива бе подир опрощението".

    "Харно си сторил – поглади рехавата си козя брадица главният фарисей. – Незаслужено те нападнал този. Да отговаря, поради что те споменал."

    "О-о! – хвана се за сърце Теодор. – Има и още, господарю скъпи! – Той писа имената ни върху градските порти, че не склонихме да се изложим на гонение, кога народът се възправи срещу деспота наш достоен. Настояваме тоже, скромний аз и верните мои другари, и за това да бъде съден."

   Зашумя, раздвижи се тълпата. Заприиждаха озлочестени и други. И един през друг наченаха да се жалват, дето си видели името сред имената на страхливци. Забрави народът, че страхливците веднъж го бяха предали и пак ще го предават, докато диша тойзи народ... Ала па що да се лъжем, къса е народната памет.

    И яви се тогава женица на възраст, взе да си скубе косите, дрехата си да къса. Виеше на умряло пред съдиите, пронизително виеше, та хленчовете се чуеха чак извън градските стени, Куна Михайлова некоя си: "Господарю милостиви и вий сънародници мои, този пред нас е или Сатана, или на Дявола внук. Страшно се възгордя. Презира ни. Споменава ни и ни кепази с притчи. Кога на сборището зад Дома на младоженците срещу Четвъртък-пазара търсехме всинца ний правата си на даскали и хора, тоз смъмри старец, немощен колкото моя баща, па го повлече да го води при ромейските стражи."

    "Истина? – чудят се. – Виж ти! А се прави на хрисим. И онез що сториха?"

    "Притесниха стареца, всеблаги, че ни бил хулил и че ни дърпаше дрехите, крещеше как не виждал кърпено и прогнило, та да имаме право да си търсим правото на даскали.

    "Лошо! – смръщиха се фарисеите. – Не бивало да пипа стареца. Старец е все пак, заслужава уважение. Спокойно, жено, Исус и затуй ще го съдим."

    "Има и друго – рече клетницата, и не преставаше да маже сълзи и сополи по лице и коси. – В онези негови притчи ме показал сплетница и лъжкиня."

    "Ай! Отде разбра, жено, че за теб говори? Името ли ти спомена или рода?"

    "Няма друга, уважаеми" – проплака жената и народът взе усърдно да клати глава, демек, нямаме друга такава като онази, описваната от Исус. Що като не й споменал името, нали всички ний се досетихме за нея.


    "Много лошо! – обърна се Главният фарисей към книжниците и търговците, които насядали върху земята под скелето, затаили бяха дъх и длан зад ухо бяха подложили, че по-харно да чуват. При последните думи начена роптание против Исус. Като леден ветрец над млада ръж мина ропотът из тълпата.

    Оттам излезе късокрака една с повяхнало личице, г-жа Цвета Иванова некоя си, вдигна ръце към облака в небето: "В притчите на Тогоз прехвърлена е всяка мяра. Видях върху пергамент от него писано, и да ви обадя, мен потресающе впечатление ми предизвика, та изгубих сън, отслабнах, поболях се. – Пое си дъх, поозърна се, тъжно рече: – Тоз тук ни напада тъй, че светът да се отвърне от всички нас. Смятам, да го принудим да ни се извини. Тутакси".

    Викове на възмущение заглушиха думите й. Народът вдигаше юмрук с вирнат палец и обръщаше палеца към земята. Най-шумна беше дружината на страхливците. Оттам хубав мъжествен глас долетя: "Стойте! Исус да каже кой му е дал нему право да поучава. Нямаме нужда от поученията му ний. Добре знаем и кой е той. Синът на прост дърводелец, срам за баща си и за целия му род. И не желаем да ни мъти ума. Кой пръв заговори за достойнство?... Той. Къде са деянията ти, Исусе? Къде! Кого ти защити! Изричаш тежки думи, ала себе си не виждаш. Ако да има кой да ни казва истината, редно е деспотът да реши".

    Тъй свърши словото си достолепният, па хвърли влажен умолителен взор към Фарисея на фарисеите и онзи, от своя страна, като се усмихна тънко, окуражително кимна. Рунтавият Теодор с мечешката осанка се изстъпи пред трибуната: "Притчите на тогова са си клевети. Откривам мисли, които правят народа неспокоен. Да решим кои истини да ни се казват и от кого. Ред трябва, законност и справедливост. Ами че кой по-харно от деспота наш ще знае що е справедливост!"

    Неколцина здрави мъжаги се бореха кой да е по-близо до господаря. Не личеше твърде в общия хор, но бая внимателно следеше пренията дама с вид на нявгашна хубавица. Кога поутихна шумотевицата, госпожата поповдигна лице към слънцето и рече: "Две от притчите на тогоз цапат честта на негово светейшество нашия деспот чрез неща недоказани. Това тук, като си го извадил на видело, е осъдително, драги. Тоже омърсена е честна търговка, че ходи по пазарищата да продава, па се и крила от некви клиенти на лотарията Джак-пот. А не е доказано, че лъгала. Документите й са в ред, сама проверих".

    Откъм придворните летописци се зачу сипкав глас: "Молим за протокола да речете как проумяхте за коя измамница иде реч? Споменал ли е името й или името на рода й?" И онази, по име Катя Крушковенска, присви устни: "Не, уважаеми, не го е споменал. Но всички се досещаме. И децата се досещат. Друга не може да бъде".

    Из множеството се измуши една с миловидна муцунка на маймунка с печални очета. "Искам думата – рече. – Нека този пред всички тук открие сам ли съчинява притчите, или Сатаната му ги диктува? Да знаем в кого между нас се е вселил, та да се пазим. Наричаме ги притчи, но то са клевети."

    Не един и двама пожелаха да се оплачат. Настана време главният измежду книжниците да покаже власт и благочестие. "Ние, разбира се, веднага можем да качим тогова на кръста – отправи лъчезарен взор към самотния Исус, – но това достатъчно ли е? Вместо немедлено да го разпнем, нека дружно тук да решим, че повече притчи не са ни нужни. Колкото до истината и мъдростта, позволете на моята скромна особа..." – И посочи себе си.

    "Алилуя! – изхълца обнадеждена матрона на средна възраст. – Не желая да си слагам грях на душата. Деца имам, а децата ни в нас са се вперили."

    "Търпение, търпение, търпение и пак търпение – намеси се мъж приятен по вънкашност, хем представителен, който дотук кимаше на всяко обвинение. – Някои наистина имат основание да ти се сърдят, Исусе – рече приятният мъж, по име Дон Пеньо Куков, и се обърна към множеството: – Езикът на Исус е остър, бих казал, хем доста остър. Но той, уважаеми братя и сестри, не е посочил с пръст и по име, нали! Приемете задевките му за майтап, и няма що да ви е гневно. То не касае нас."

    Понеже говорят по стъгдите, че вече сме демокрация и всеки има право да си бъбри какво му дойде на ум, но все пак има си некой граници, дето трябва да се спазват, та позволиха на Исус да слезе от скелето. Неколцина тайничко дадоха знак, че му съчувстват, и си тръгнаха. Гласовете им се отдалечаваха и отдалечаваха, и отдалечаваха в припадащия полумрак над Филипи. Тази нощ прилежни слуги ще сковат кръста, резбари ще изваят по него изображения за по-харно естетическо въздействие. Предстоеше пир непосредствено подир мероприятието, та шоумени и чалгаджии се завтекоха към Гетсиманската градина да репетират за последно преди концерта и веселбата.

    От небето прилетя ангел небесен с огромни снежнобели криле и пламтящи очи и тихо приседна край кръста. "Що ти трябваше?" – рече на самотника, обграден от стражата на деспота. Плененият загледа ангела: "Ще се научат – рече. – Рано им е, че не са узрели още, но ще се научат, че тъй повече не бива да се живее. Крехки и слабички духом са, ала тепърва ще крепнат. Семето е посято".

    "Исусе! – изплака жена с детенце на ръце. – Смири гордостта си. Свикнали сме, претръпнали сме, та и не ни боли. Ти трябва да се промениш!" А той като да не я чу: "Каквото трябваше, сторено е – рече и се прилепи към кръста.

    Дадоха му чаша отрова, да се не мъчи, кога го коват за кръста, па и те да не си развалят настроението за запивката, като го гледат как се мъчи, той пък очи към Небесата обърна: "Татко мой, дето си на небеси, нека ме отмине таз горчива чаша!"

    По арамейски прозвуча тъй: Лама, лама! Лама сабахтани! Ала ония наоколо не разбираха арамейски.




Пловдив – европейска културна столица 2019


 Plovdiv, 6 fev. 1993 – edited 16 dec. 2017
–––
* Ако някому текстът се стори изсмукан из пръсти, нека да се знае: основата е действителен случай... от педагогически съвет в едно българско училище през еуфоричните първи години на .лъже-демокрация. Сюжетът и персонажите (без Исус, разбира се) са от реалността в пловдивско училище, където по онова време педагозите бяха 120, а учеха общо 2 400 деца от първи до последния клас на гимназията. Бел.м., tisss.