Нация, която от малодушие, страхливост или нагаждачество към властния на деня допуска най-светлите й личности да бъдат притискани, унищожавани, докато тарикат без скрупули я манипулира и разпродава на най-отявлените й врагове, не заслужава място в Европа, туптящото сърце на християнската ни цивилизация. – Аноним (1947)
26.04.1998.
КОЙТО ПРОГОВОРИ, ТРЯБВА ДА УМРЕ
В памет на самозапалилата се фото-репортерка Лидия Петрова на метри от Президентството на "чиста и свята", мечтана от Васил Левски република
Встрани от пътуващите люлки и стрелбището със захарния памук една жена, не по-възрастна от четирийсет, лежеше по гръб до пътеката и плачеше със затворени очи, а минаващите я заобикаляха отдалече.* Жената тихо хлипала и когато единственият човек, който спрял при нея, я попитал: "Госпожо, зле ли ви е, нямате ли тук наблизо ваши приятели, да повикам ли лекар?" – тя отвърнала: "Оставете ме, моля ви, искам да умра". И когато този човек дойде при мен и предложи да звъня на "Бърза помощ", да идем да направим нещо, каквото и да било, защото това не е някой пияница, някоя пропаднала истерична кикимора, а същество интелигентно на вид, силно отчаяно, аз, пишещият тези редове, казах: Защо точно пък ние; толкова народ минава оттам, най-малко хиляда са я видели, няма начин поне един вече да не е сторил необходимото; болницата е на две крачки, а ние – какво? – паля колата, ще идем да я уговаряме тази клетница да дойде с нас, а пък тя сигурно ще се дърпа, ще повтаря своето "Оставете ме да умра". И хайде да си представим панаира, който ще се получи. Ще се натрупат сеирджии, ще коментират не само жената, но и нас: какви сме й ние, нали! И ще сме в центъра на вниманието, а ни знаят мнозина от този район на Пловдив и оттук нататък ще ни свързват един с друг и с този неприятен случай. А пък ние, двамата с теб, нали не желаем да ни свързват с когото и да е, още повече – да ни свързват един с друг.
Впрочем, "необикновен случай" ли казах?! И тогава същият човек, на когото много държа и комуто до голяма степен дължа това, което съм, – примирено отпусна ръце: "Добре, никъде няма да ходим". Но обзет от мимолетната слабост на колебаещия се, раздвоен между желанието никъде да не мърдам, а все пак изкушен да се представя в добра светлина поне пред собствените си очи, продължих да се размазвам: Е, ако речеш, да отидем? "Не! – каза решително моят мил човек. – Сега вече аз не желая да ходим." Ама защо, скъпа? Ето, ще сляза, ще изкарам жигулата от гаража; имам малко бензин, колкото да я замъкнем тази нещастница до поликлиниката; обаче тя нали не искала някой да й помага, нали сама ти казала, че иска да умре?! "Да-да!" – разсеяно, като ехо отвърна моят мил готин човек и сплете в скута си ръце, изящни, източени от тоновете минало през тях бебешко и всякакво пране и от умението да се свири умно и романтично красиво на роял или пиано пред изисканата пловдивска публика.
Опитвам да изясня доколко важно е за човек на изкуството как ще го възприеме не само светът и близките му, но преди всичко собствената му съвест. И значи, топката беше хвърлена в моето поле и така пареше въздухът около тази лежаща на влажната пръст четирийсетгодишна нещастница, че решително я отстраних и си казах: О-о-о не! Доста са ми неприятностите в този пощурял от идиотщини свят, че да се товаря с още една. И не толкова със силата на ината, колкото с вродено като у всекиго (очевидно!) жизнеутвърждаващо любопитство, същото онова ведро любопитство, което ни кара с облекчение, с вътрешно задоволство да присъстваме на тъжни погребения или да слушаме за кървави драми, вътрешно отстранени, почти щастливи, че ех! – това, ама пък точно това не се е случило именно с нас, не ни се е стоварило върху собствената кратуна, т.е. продължаваме да живеем, в шоуто сме; за някого съдбата сухо отсякла: Дотук! – ние обаче продължаваме да се суркаме по задник или по корем по-нататък.
И тъй, направих кафе, изпихме си кафето, бъбрихме после за какво ли не – и в тези разпилени приказки жената, която желаела да умре, изчезна, стопи се, престана да ме тревожи. Ала на другата утрин, като едва се събуждах, преди да съм се още разсънил съвсем, онази нещастница пак се яви пред мен. Спомних си незначителна подробност от снощното описание: косата й била чуплива и леко къдрава, личало, че някога била боядисвана и поддържана, а занемарена вече коса. И с цялата си тежест върху мен се стовари този ужасен, абсурден въпрос: Защо я осъдих на смърт? Защо сам не усетих състрадание, нито основание да помогна, да й подам ръка – дори просто да се появя пред разплаканите й отчаяни очи с красноречивото си великодушие, с великолепната си жизнена вяра и оптимизъм за България?
Всеки ден, не, всяка секунда, скъпи мои, ние сме на изпит пред Онова велико нещо, което неясно назоваваме ту Живота, ту Бог или Собствената си съвест. И забелязвам нещо страшно, което неусетно се е случило с нас, с целия Български народ, изпаднал в драмата на оцеляването – ние привикнахме с безразличието, ние почваме да губим имунната си енергия: да се съпротивяваме на Злото. Представям си гузно, че не съм само аз, че десетки и стотици хиляди сме заобикалящите – какво ти безразличие, ние сме съучастници на гаврата, която се извършва над самите нас, бедните, унижените и оскърбените осем милиона** българи, цигани, арменци, власи, евреи, гагаузи, гърци и прочие. Не за филанкишиите, които мародерстват и живеят на чужд гръб в безделие... За всички, които чувстват България свое отечество, а не дойна крава, за тази част от света говоря. Защото тази древна държава не ни е само родина, тя е наш имот и наше наследство – парче пръст и камъни, прорязано от реки и ручеи, преизпълнено днес с лепкава кал и вонящо безразличие. Някой се е появил в този исторически момент на хоризонта във вътрешния пейзаж на душите ни – катедрално строг, висок и мрачен, и ни заповядва: Стой там, където си! Въпросът не опира вече до романтични жестове, а до нещо много по-рязко: ти трябва да оцелееш на всякаква цена, следователно – да не пилееш себе си. В крайна сметка, онази женица там сама пожелала: "Оставете ме, аз искам да умра". Да върви по дяволите, нека върви при своя ангел, това си е нейно право, и следователно: не се намесвай там, където не са те викали! Тук вече място за съчувствие няма.
Това, скъпи мои, става на 1 март надвечер, три години преди дружно да нахълтаме в двайсет и първото столетие след Христа. Днес Пловдив е един окаян град, живеем като бежанци в отечеството си. Наоколо светът се тресе от катаклизми – катастрофи, бунтове, революции, земетресения, потоп, суша, пандемии, глад, генно инженерство, самовзривили се фанатици. А тук е слънчево, тихо наглед, еднообразно, пусто като в пустиня. По телевизията снощи ни въртяха документален запис на масова екзекуция някъде си в Африка, може би в Уганда или Руанда; добре изглеждащи мъже с големи тояги блъскаха трудолюбиво по някакви вързопи от дрехи. И постепенно, с помощта на варио-оптиката, операторът ни приближава на някакви си два-три-четири метра от вързопите. Но това са хора, Боже мой! – мъже, жени, дечица с разбити черепи, с лица, захлупени върху земята, и кръвта, и разхвърчалият се там човешки мозък показваха какво точно се случи току-що, докато ние вечеряхме или се изтягахме сънливо върху вехтичкия диван. Единият още помръдва пръстите на босите си нозе – полумъртъв, недоубит, разтърсван от предсмъртни конвулсии, а ризата му – бяла, изскочила над колана на панталоните, леко захабена, опръскана с кръв около яката и по гърба.
Нас ни манипулират с кадри от избиването на племето тутси. Нас ни манипулират с това несекващо документиране на насилствена смърт, експлоатирайки естественото ни човешко любопитство към страданието и ужаса. Какво ли не са видели вече тези наши очи! Дерайлирала влакова композиция, висящите наоколо й човешки крайници, разпарцалосани трупове в локви кръв. Грамада от срутил се огромен хотел и прашни, сплескани човешки същества, вече мъртви, които извличат с носилка или ги събират като смет в черни найлонови чували. Заледена магистрала, блестяща в сребристата светлина на прожекторите, и стенещи още живи хора, които измъкват из нагърчените ламарини. Автобусна спирка в Сараево и пълзящи из кървищата по разбития тротоар осакатени човешки тела, без ръка, без крак, след сполучливо изстрелян от "храбрата" сръбска артилерия ракетен снаряд по многолюдна опашка пред магазина за хляб.
Това не са необикновени работи, нашепва телевизията, това си е част от живота ти. Длъжен си да видиш този сериал от шоуто, да узнаеш и да си правиш сметките за по-нататък как ще я караш. Трупове, трупове, много трупове... Обгореното детско личице в едър план – с прехапаното езиче извън щръкналите зъбки от разбита с кол главица, не е просто епизод от избиването на някакво си "диво" африканско племе; това нещо става част от домашния ни интериор, ние свикваме с него; и нашите деца неслучайно гледат все по-равнодушно филмовите екшъни. Защото жестокостта в действителния живот е по-развихрена и от най-развинтената фантазия на холивудските, на всякакви там западни бизнесмени в изкуството, които от тези работи правят пари, много пари.
И не е въпросът на посоченото по-горе да противопоставяме излъсканите образци охолен и разумно подреден бит. Въпросът опира до нас, простосмъртните, които се люшкаме между двата полюса на човешката природа, за нас, който продължаваме да живеем с остатъците си от храброст в това блато на духовна мизерия, каквото е днес благопристойната и сдържана в чувствата си заможна Европа – чудесният модел на съвременната цивилизация. Децата виждат това. Децата свикват с издевателствата – ето кое е страшно! Нямаме си черква, няма бог над нас, няма ги простичките правила, върху които се е крепяло човечеството в делниците на около две хиляди години. Има компютри, мениджмънт, стокови борси, лъскави лимузини, супер-модни и педерастки дефилета, автомати калашников и автомати за сода, междупланетни сонди, сателитна телевизия, интернет, CNN, Al Djazira, състезания за някоя там Голяма награда, пошли приказчици по българските частни и национални радиостанции и рекламки-рекламки-рекламки, които носят парички-парички-парички. Реклама за "страст на кристали", за дамски превръзки с крилца и реклама за почистване на тоалетни чинии – реклама за превъзходни изобретения и за какво ли още не. Ала това не е вопъл срещу модата и техническия прогрес, да не си помислите, скъпи мои! еЗащото техниката си е техника, шаренията – шарения, но дали не забравихме вече, че точно ние: аз, ти, той, тя или то, точно човекът е най-чудното, най-чудесното постижение на тази планета, залутана по законите на небесната механика в необятната вселенска пустош?
Какво ли ни казват политиците, тези толкова заети с благото на народа възпитани и културни мъже, жени, дъртаци от сой! Казват разни работи, от които разбираме колко важно е обществото ни да е добре устроено, подредено, законите да са закони, всяко престъпление срещу човека и природата да е последвано от възмездие, всяка висока проява на човешкия дух и мускули да е достойно отличена. Да, това е много хубаво! Но къде сме ние сред този порой от престъпления, успехи, митове, демонстрации на самочувствие, ум, благородство! Ние, скъпи мои, сме си все тук: на земята, при хляба и солта, ние – хляб и сол за идещите подире ни на този свят. Човекът продължава да зъзне в тъничката си човешка кожа с този усукан възел от нерви, с несекващия свой сърдечен пулс в дребните нещица. Искам да кажа, моите надежди за оцеляване нямат нищо общо нито с политиката, нито с Международния валутен фонд или участието на Българската войска в убийствени кървави мисии на Щатите или НАТО в акции, които уреждат частния интерес, егоизъм и лакомия на шепа свръх-заможни лицемери.
Като гледам онези добре поддържани лица с добре подредените коси и бръчици на угрижеността върху им, като се възхищавам – от една страна, на новите ни политици от типа и с реакциите на достолепния ни министър-председател – от друга страна, се питам: А дали Злото не ни се явява точно иззад разкошните рекламни табели? Дали и това не е само спектакъл, прекрасно организирано представление, шоу за наивници? Защото, ако някой тип с противна, нагла физиономия посяга към хляба на рожбата ти, много по-лесно ще ти е да го удариш през крадливите лапи, отколкото ако тези, които посягат към живота ти, са елегантни, образовани, дори изглеждат човешки на екрана!
Предпочитам г-жа Държавата да не се занимава с моите лични работи. Нека госпожа Държавата си гледа своите лични работи, за да й имам доверие! Моят договор с тази госпожа е сключен, когато дори не съм разбирал за какво иде реч. От първата глътка въздух, от първия ми писък на този свят искам да имам свободата да съм това, което не пречи на другите, но и другите да не ми пречат да съм. Ала ето че прекрасната ни Държава завира пипала в гърлото ми, за да измъкне оттам сухите залъци хляб, да ги преброи и да ми остави толкова, колкото да не умра от глад и отчаяние.
Защо ми е такъв договор! Той мен не устройва. Устройва някого, но това не съм аз. А ето не мога да се отрека от Държавата, да я отрежа с едно рязко "Върви на майната си!" Защото тази държава е обсебила моето минало, не само настоящето ми, и моите близки и мъртви мили предци са работили за тази България по същия договор с нея. Заради тях не мога да се наредя сред отчаяните мечтатели, бленуващи Зелена карта за гражданин на Съединените американски щати, и живея със съмнението, че всичко, което имам, е втора употреба, животът ми ухае на магазин за стоки втора употреба, а заради сантиментални някакви спомени от ранното детство не успявам да се отлепя от родната смрад, населена от самозабравили се парвенюта (архонти, царе, лордове, дентита, фльорци) или накъсо: от позьори циници, любители на дебелашкия хумор).
Е, добре, Държаво, не аз... а ти, Държаво, си открила тази черна сметка и я рисуваш върху ребрата ми. Ти, Държаво, стори всичко възможно, и невъзможното дори, за да те намразя. Ти постоянно предизвикваш будния човек у мен, като въздигаш отрепки по върховете си, а справедливостта си поверила в ръцете на страхливци и на хора с интелектуална недостатъчност. Натискаш ме с лапите си по раменете, почукваш ме с костелив нокът по мозъка, самодоволна и самовлюбена. Та питам се: Не изпитваш ли страх, не ти ли минава през ум, че такива като мен ставаме все повече и повече. Не в действията, о, не в действията! В мислите и мечтите, присъщи на всеки добър човек, ние, унижените и оскърбените, леко с досада те отдалечаваме от себе си. Договорът си е договор, но рано или късно ще ти се наложи да платиш за стореното срещу нас.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа___
* По действителен случай, но и години по-късно по повод самоубийство чрез самозапалване, за което така и не се откри причината, пък дори и сред журналистите очевидно не се откри кой внимателно да разнищи вдъхновителите, вж. https://www.standartnews.com/balgariya-obshtestvo/zhiva_fakla_pred_prezidentstvoto_obzor-260795.html.
.jpg)
.jpg)
