Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

събота, 2 юни 2018 г.

Публицистика – ЧЕРНАТА ОВЦА НА РОДА

Христо Ботйовъ (24 дек.1847– 20 май 1876)
ЧЕРНАТА ОВЦА
НА РОДА

     Литературното творчество, като всяко изкуство, е вид омагьосване. Значимият творец, демиургът играе тъй, че публиката – очарована
, забравя обикновеното човешко същество от кожа, кости, жили, плът, коси, жлъчка, кръв... и вижда материя, излъчваща потоци духовна хармония. Ако в музиката има строги закономерности, художественото рисуване, и в най-значителна степен – писаното слово, особено поезията, по всякакъв начин могат да пренебрегнат канона с цел да омагьосат, да изведат съзнанието на типичния (стандартен) простосмъртен в други, по-високи етажи на битието. Тежко им, ако не успеят! Тогава публиката вижда дебелите шевове, грубите тропоски, сочи с показалец фъндъците слама, които стърчат във всички посоки от неумелия образ, лудо се присмива на артиста, потупва го снизходително по гърба: "Ка-арай нататък! По-нататък може и да успееш да ни замотаеш". Веднъж неочарована обаче, веднъж прогледнала трезво отвъд сърцераздирателните клоунади на нещастника, тя (публиката) упорито се съпротивява, не позволява да бъде омагьосана, т.е. превзета духом. Получава се както с веднъж несполучилата любов – първото разминаване с Голямата Тръпка е край, край и край, вече никога на това място няма да пеят щурци, цветя тук няма да цъфтят, няма да има любов между точно тези две сърца.

  Мисля, по това публицистиката или литературната критика се отличават от изкуството. Там, дето публицистът разчита на обмисленото слово, на разумно отмерената и подредена логична фраза, точно там истинският Артист, Поетът нещо си бъбри нехайно, каканиже или се премята като смахнат по сцената и – как става то, не знам! ала излезеш ли веднъж с негова помощ от всекидневното (реалното), ти ставаш пристрастен, който непрекъснато търси начин да види света наоколо по-многоцветен, изобщо еуфоричен, наситен с ярко действие и безкраен романтически хепиенд. Големият артист е шаманът на племето. Нужна му била логика? Но това е друг тип логика: познанието, което ни предава артистът, докоснатият от Бога талант, има трансцендентален характер, иде от бездните на космоса в божествената човешка душа.


  Как упойващо действа онзи мирис, дето се носи от старите схлупени соби, наблъскани с реликви и битови предмети от Османската епоха! Копривщица и Клисура, Панагюрище и Калофер, Карлово и Сопот, черквата с костите на загиналите опълченци и руски войни на връх Свети Никола край село Шипка, чаршията сред Трявна, единствената улица на Габрово, бедните овчарски колиби по припеците на Троянския балкан, каменният мост над бълбукащата вода в Брацигово и мястото зад лозята край пътя, дето била някогашна Перущица, чаршията на Пазарджик, и пак там – катедралната черква "Света Богородица" до реката, оглозганата от куршуми на налитащите помаци и кюрди на Тосун бей Баташка черквица, шуртящата над позеленели улеи и калдъръми ледена планинска водица, ромолящата кристална струя от извори и от бронзови или поръждавели чучури, мирисът на чимшир и здравец, на напечена от жежкото слънце прогнила, изгризана от дървоядите дограма сред запустели буренясали дворчета, където се мотаят улични песове, котки и съседските кокошки, оградени, в плен на внезапно разлашкани и рушащи се каменни или кирпичени дувари. Ароматът на шаяк и гайтани, просмукани от прахоляк, острият лъх на непрана овча вълна и тръпчивият мирис на оборски тор, примесени със следобедното гугукане на гургуличите семейства или ситното лястовиче цвъртене, жижикане и цицикане, придаващо сладка омая и лепкавост на въздуха наоколо, струйката аромат на угнила шума в яркозлатистия тракийски подиробед...


  Каква палитра от отблясъци, замайвания, шумове, звуци, допирания до ципата на душата, Боже мой! И всичко ти говори, и всичко ти шепне: Това ти е мило и драго, защото е вкусът на майчиното ти мляко, сине на Тракия, Мизия, Македония, сине или дъще на България многострадална, налазена от навлеци и слуги на чуждия интерес – хор на невежеството и алчността.


  Смятали Христо даскал Ботьо Петков за черната овца в рода. Каза ми го старото отче някъде около 1976 г. току край Калоферската черквица над мраморния равен площад, когато тъкмо монтираха микрофоните за Втори юни. Ама че самолюбец бил този синковец! Тщеславието му мери ръст не с кого да е, а с везирите на султана, пък и със самия падишах. Изненадан, възмутен от клокочещите стихии, които съзирал у сина си, благонравният родолюбив даскал Ботьо (1815-1869), родом от Карлово, дето сегиз-тогиз си сърбал кайвето в компания на местния каймакамин, предвидливо отдалечава буйния дангалак чак в Одеса... да учи. И както често се случва, вместо да укроти стихиите му, налива с бащинската си милозливост масло в огъня. Едно говорят онези, дето приживе общували с Христо Ботйов, пък друго четем у самия Ботев; да видим, да съпоставим, па да решим кому повече да вярваме, или и двете страни са прави, понеже описват различни нива от битието у тази
необикновена личност.

  "Ботев се отнасяше с всички приятелски, но много се смееше (...), весел, отворен характер" (Ст. х.Гендов).

     "Добър другар. Весел, красив по външност, приветлив в обръщенията си към всички, той правеше крайно приятно впечатление и бе считан за добър момък (...)никога не предизвикваше другарите си към препирня (...) и когато препирнята вземаше горещ характер, той не само не се забравяше и не говореше резки думи, но с душевната си доброта заставяше спорещите да се смекчат" (Г. Смилов).

     "В интимна среда той беше много весел, шеговит (...), като се развеселеше, декламираше самичък" (Д. Ночев).

     "Отнасяше се много сърдечно към хората. Не бе сребролюбец; когато имаше пари, даваше на всички ни, а когато нямаше, гладувахме всички"(Ст. Блъсков).

      А сега да чуем и самия него.

      "Аз ще направя ръцете си на чукове, кожата си на тъпан и главата си на бомба, пък ще да изляза на борба със стихиите; ако падна, то нека съдиите ми кажат, че настоящето ми писмо е било последньото безсъдържателно писмо, а ако стана аз сам съдия, то ще дам съдържание и на своите глупости" (Из писмо от 12 февруари 1876 г.).

      Питам се: ако я нямаше тази висша степен самовлюбеност – да даде начален тласък към висините на измъчената ни Българска гордост у 28-годишния потомък на даскала, какво би бил сега Алтън Калофер в нашето съзнание? Може би щяхме да го споменаваме заради фината тукашна дантела за дамско модерно бельо и разни покривки, дето биела връх с брюкселския терк дантелени перденца, салфетки, дамски кюлоти. Излиза, най-драстичното отрицание на уседнал, порядъчен живот в онези условия на душната Османска империя усукало, пък запрело, та и източило най-перспективна нишка в бъдещето на цял народ.

      "Каквото и да е написал той, каквото и да е казал, душата му всецяло е участвала в думите му, в плача му, в смеха му" – пише Захарий Стоянов (1850-1889), който лично не го е срещал. Медвенският овчар обаче казва най-същественото за твореца: че тоновете си за публицистика (Ботев е преди всичко публицист – бел.м., tisss) и поезия вади от дълбините на своето его, което не е дива амбиция за лично устройване, а олицетворява самия епицентър на общия ни Български генетичен код и жизненост.

  Колцина измежду нашите артисти не стоят дръпнати настрани от огъня, който изгаря рисуваните от таланта им герои – е, Иван Вазов, например, с всичкото си уважение, което му дължим! А и колцина други. Чуйте го как само говори даскалският син – същински стопанин на България! Е? Къде е самолюбието му, младежкото му грандоманство! Няма ги. Прелели се в нещо качествено ново, отричащо егоизма и противната грандомания във всичките й лъстиви преображения. Каква велика нужда имаме българите точно сега и тук от личности, ценящи своето, а не от персони, бленуващи т.нар. уреден Запад и неговата джендърска представа за кеф и слободия

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 25 avg.2006 – edited 2 uni 2018
_____