Ако жените управляваха света, изобщо нямаше да водим войни, а само интензивни преговори. – Робин Уилямс (1951-2014)
04.07.1989.
КОЖА ОТ ДРАНИ МЪЖЕ
Дамата – пищна, около 45-годишна, с обилно нанесен по лицето й грим и виолетови или морави сенки, които вероятно трябваше да личат от поне стотина метра, се беше отпуснала в живописна артистична поза, по-точно казано, беше се пльоснала неглиже върху дебело тапицираното едно-едничко кресло в неугледното мизерно бижутерско ателие и барабанеше с трите си пръста на дясната си ръка по масичката: Тупу-ту-туп, тупу-ту-туп, тупу-ту-туп. Като масивно преживно животно лениво следеше бижутерът как човърка платинена халка с миниатюрните си инструменти. Беше й жежко и скучно. Бе й омръзнал раболепно приведеният му гръб на трийсетинагодишен фавн – добре гледан, с късо подстригана брадица като при любимия на масовата паплач популярен телевизионен водещ Ники Кънчев, тип катинарче, когато звънчето над входната врата се разлюля и мелодично в сенчестия сумрак отекна едно: цън-цън-цън-цън... и вътре на верев, с едното рамо напред в теснотията нахълтаха две особи, ама мно-о-ого по-семпло, по-мизерно от мадам облечени в евтини бутикови модни парцалки.
– Недко, здравей! – с прибрани пети като новобранец, с ръце, вкопчени една в друга пред сякаш тъкмо напъпили гърди, издекламира трийсетинагодишната новодошла. – Ко стаа с мойто пръстенче?
Вместо отговор, фавнът направи с ръка плавно движение настрани, само с китката, демек: "Разполагайте се, коя къде намери". Хич не я и погледна, та тя – леко смутена, посмести охлузените табуретки покрай стената, и докато юнашки намигна на другата, която почти се беше гипсирала, подгъна пола под колене, па седна. Онази – с все още ученическото изражение на шестнайсетгодишно маце, което още си гризе ноктите, се тръсна като посечена върху нещастната разбрицана табуретка.
С ледено самообладание на английска дама аристократка четирийсетинагодишната изтърпя процеса около настаняването на двечките, пое си издълбоко дъх, продължи несъмнено прекъснат по средата разговор:
– Синът ще ме чака в шест. Обещах да му купя кадифен джинс. Той обаче си харесал два. Викам: "Мами, щом два си си харесал, няма как... ще ги купим и двата".
Фавнът изцвили възторжено нещо нечленоразделно в ответ, спомена нещо за пари.
– Пари имам – рече дамата. – Ето! – И разтвори дамско портмоне колкото дисаги, та всички да видят покрай доларовите банкноти вътре и няколкото родни петдесетачки. Настъпи неловко мълчание.
– Рени ми е аверче – рече трийсетинагодишната към майстора Недко. – Мерак й е да си поръча пръстенче с диамант... А! Кво ши кайш?
Той пак врътна китка; този път жестът му трябваше да каже нещо от рода на: "Бе, не ми досаждате, ще ви обърна внимание, но бъди така добра да ме поизчакаш". Двете – трийсетинагодишната и четирийсетинагодишната, кръстосаха погледи, искрящи като бенгалски огън от ненавист, остри и тънки като мускетарска шпага. Леле-е, как хич не си допаднаха!
Новодошлите заровиха муцунки в няколкото цветни списания с рекламки на модни обущенца, бельо, боклуци на баснословни цени от козметичната чужда манифактура, и връхни дрешки на световни супер-дизайнери. По някое време трийсетинагодишната – оперено миньонче с бръснещ поглед, покачило се върху поне двайсетсантиметрови токове, извади бележниче да скицира отровно зелена рокля с огромна розова джувка под кръста, баш върху задника.
Шушу-мушу, шушу-мушу носи се откъм техния ъгъл и кара четирийсетинагодишната да хвърля нататък погледи, преливащи от отегчение. Около шест и десет миньончето вдигна очи към мъжа в бяло, който все тъй стържеше с бормашинка колкото писалка, и понеже той не даваше признаци на живот, обърна се към госпожа аристократката:
– Очевидно, мила, синът ви е твърде възпитано дете.
– Щом мъж ще става, нека се учи да чака! – процеди през зъби мадам.
След минута все пак вдигна задник от трона. Бижутерът пъргаво скочи, с отривисти жестове мина пред нея, съпроводи я до вратата, отвори й вратата, сякаш имаше нещо съдбовно да й сподели, ала дамата го заобиколи както ескадра на Нейно Величество Кралицата на Великобритания би минала край остров Тамбукту, и... цън-цън отзвънтя звънчето.
Шестнайсетгодишната бе очарована от маниерите на онази, която спокойно можеше да й бъде мамче, но в този сюблимен миг й се явяваше съперница в мъглявата сфера на флирта, където Евините щерки са толкова изобретателни и толкова отмъстителни! Фавнът разкопча двете най-горни копчета на бялата си манта, завъртя се на работния стол два оборота, стопира с крак, обърна се към двете сияещи млади дами.
– E, кучки! – ухилен до уши, сякаш друг човек, не досегашното мекотело, а същински мъжкар. – Какво ви води насам по нашите географски ширини?
Цън-цън... Люшна се звънчето, лъхна лятната пловдивска жега с аромат на акация, в ателието се понесоха бледорозови телеса: мадам се върна на трона:
– Отишъл си... Ще види той кадифен джинс!
Шестнайсетгодишната изгаряше от мерак да докосне с пръстче скъпото й палто.
– Извинете – рече, – мантото ви от кви кожички е?
Подобен въпрос ще да е бил вече задаван на мадам не един път, понеже отговорът й, професионално отработен, тутакси долетя. С вирнат нос:
– От какви кожи ли, мило момиче?! От кожи на драни мъже.
Миньонът с двайсетсантиметровите токове обаче бе известна местна адвокатка, та ответният удар бе поразяващ. Към отново спихналия се над бормашинката фавн:
– Недко! Недко, бе!... Що изведнъж тук засмърдя на умряла катеричка?
Фавнът вдигна длани над раменете си като египетски жрец в ритуална поза.
– Скъпи! – изхълца мадам. – Това е от френския парфюм, дето ми подари.
– По-луксозен, по-скъп нямаше – рече той.
– Утре го връщаш на онeзи лешояди! – тропна с копито, и като затръшна вратата на ателието, отплава в неизвестна посока по жежката като фурна пловдивска Главна*.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 28 fev. 2021
___ * Главната търговска улица в центъра на Пловдив. Текстът е по действителен случай, дори името на фавна е същото като в реалността. Миньончето се казва Тони – от първата вълна проспериращи при настъпилата т.нар. "демокрация" (планиран отвън хаос за разграждането на Българската държава) пловдивски юристи, сред които е и екс-президентът Бате Пешо Петолевката, местен адвокат по бракоразводните дела. Бел.м., tisss.
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (492.)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)