За кратко сме тук – колкото да усетим Вселената, Космоса (хубостта) покрай нас и вътре в нас. Безстрастно погледнат, животът е печал, и краят винаги един и същ, но пък толкова хубаво е да съзнаваш, че си грешен, и въпреки това, да ламтиш за още и още, и още, докато шепа пръст засити окото човешко, ненаситно. – Аноним (1947)
В друга светлина виждам вече наперения някогашен съперник в битката за готината Re, победителя в несъстоялия се двубой за сърцето на Re., строг немски възпитаник, подредения и галантен хер Шперплатоф (толкова ясен ми бе милият, че ми замяза на шперплат), не му помня българската фамилия. Тъй де, след някакви си десет години интимно съжителство, имам известни основания да се подразня тихичко, нали?
28 mar. 2005
Тъкмо говорих по телефона със синчето на печатаря от с. Рогош. "Две страници има сбъркани, чакам баща ми да ми ги даде оправени. Инак, каквото ми е дал, отпечатано е. И мен ми пречи тая книга, от година ми виси на главата, имам си и друга работа. Ще му кажа да си направи поправките, и книгата ти е готова." Това рече по-големият син Стоян на великия поет, печатар, член на Радикал-демократическата партия, врид-кмет на Стария Пловдив, зарзаватчия, пиянде и откровен самозванец Тодор Чонов (1945).
Отбил се бях преди това при Божидар Чапъров (1941). Взех две кафета от близкото павилионче и ги пийваме двама с Чапъра, седнали върху две табуретки пред входа на миниатюрната му книжарничка току срещу парадния вход на Синдикалния дом на културата "Борис Христов". Имахме уговорка да ми харчи книгата, накъсо – планове кроях как да изправя анекдотичните образи на смахнатите герои от книгата "Ламски" пред моята бедна и яко унижена от разживелите си думбази и мутри България.– Твоето е проява на мекушавост – подхвана ме Божо, сякаш пробваше да надникне в душата ми; дотам изпитателно се взираше как възприемам казаното. – Трябва да си настоятелен. Ти си в правото си, а се оказва, че и сам себе си не можеш да защитиш... Виждам, че си се предал, приятелю. Чонов не е вчерашен. Усетил те, че си мекушав, и няма да си видиш книгата отпечатана, докато не поемеш нещата в свои ръце. И ще му се обаждаш, постоянно ще го търсиш. Няма да се предаваш! – приключи с тържествен адвокатски тон пледоарията си Божидар Чапъров, обръгнал на калпави номера сред нашенци, зарязал археологическите разкопки по тракийските могили, бивш идеалист, неведнъж дотук губил сума ти пара, по думите му, три пъти по-едра от моята мижава сума от 1500 лв. И още помня как бе разстроен, когато преди време ме питаше как бих го посъветвал да постъпи, и съвсем сериозен, го посъветвах приятелски тогава да си поръча чаша добре изстудена михалковска газирана, да я изпие до дъно, па да гледа бистро напред и да не се занимава повече с тариката, дето го бе изнудил и завлякъл.
Да, бе! Лесно се дават акъли, колко му е! Акъл само да искаш от такъв като нашего брата! Споглеждаме се ние двамата с масивния натежал и побелял от годините Божо, както сме седнали насред Пловдив върху неговите охлузени табуретчици с кафенце в ръка, па прихнахме да се смеем. Група млади михлюзи отсреща, целите татуирани, в бради и синджири, с педерастки кожени облекла, с любимите лъскави дрънкулки за травестита, снизходително ни зяпат от срещния тротоар край мощните си мотоцикли. Тръгвам към Жълтото Ленче (старичката ми 26-годишна жигула, паркирана току край тротоара с травеститите).
3 apr. 2005
5 apr. 2005
Все по-остро ми липсва общността, заради която пиша и която би обсъждала моята работа. Тази самоизолация, макар подходяща за писането, напоследък ме безпокои, взе да ми дотяга. Хем се оказвам въвлечен в събития, хем съм на разстояние, удобно да оценявам; но това не е най-доброто предвид личното ми участие в дискусията кои сме и как така ние, българите, посрещаме културното превъзходство и подреденост в западния стил живеене. Пиша нови епизоди към "Ламски", които вероятно ще включа в следващото издание на книгата. В промеждутъците между писането на два епизода, чета студия на някой си доц. Живко Иванов от Пловдивския университет "Бай Ганьо: между Европа и Отечеството" – издание от 1999 г. Студията на преподавателя Иванов от местния университет ми помага сюжети и образи от "Ламски" да премисля вече не като автор, а като простодушен българин, евентуален читател на книгата си.
За разлика от бай Алеко Константинов, подходът ми към нашенския тип простотия е по-уравновесен, мисля. Моят Тотю Ламски* и женската му версия Гица Ламска носят и състрадание зад присмеха върху им. Има ги там и обновилите се вече байганьовци... Подобно на вонлива пяна и днес, в книгата ми те се носят по повърхността на случки и събития било като нафукани депутати или министри: да кажем, Гошо Тъпото, Камен Влахов, Жорж Ганчев, Александър Божков, Нейчо Неев и прочие, било като герои от пошло тв-шоу, като свадливи участници в "Биг Брадър" и т.н. Заявени първообрази на Ганьо Балкански са низ дейци и от някогашната наша т.нар. революционна младеж през целия ХІХ век; между тях са и неколцина попове, подвизавали се като хайдуци сред людете, заели роля на Назидаващи невежия простодушен народ. Освободеният роб с манталитет на тарикат е криворазбраната нашенска представа за Свободата на Наглостта, готова и през трупове да мине, само да стигне набелязаната въображаема цел – Нов световен ред, Глобална държава, Световна революция или накъсо казано, щастие за 1 процент лихвари и кръг обслужващи ги политици и тарикати по медиите.
___
.jpg)
.jpg)
.jpg)