ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (245.)
Дали нещо се е случило, ако никой не го помни?
03.02.2001., прод. ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ
Дотук (с.176) действието се развива през 1904 година. Адриан Леверкюн е студент по богословие в Хале (200 хил. ж. по онова време), старо средище на лютеранството в Германия. На тази страница се посочва почеркът на Леверкюн: "с равно подредени, малко старомодни и донякъде претрупани букви, изписани, изглежда, с краснописно перо (…); много сбита и написана сякаш с шифър, изпъстрена със ситни вметвания и поправки – но аз отрано бях добре запознат с тази негова техника на писане и можех винаги да разчитам без затруднение неговия почерк". Тук Леверкюн е 19-20-годишен.
С.180: "отстъпничеството е акт на вяра, всичко е и става в бог, особено отпадането от него". Заменете бог с комунизъм, и ще се получи някакво откритие за отреклите се от комунистическата практика някогашни партийни членове*; променяйки формата – свивайки вляво и дори в крайно дясно: СДС, например, или Гелеменовите фашисти, или националсоциалистите на д-р Иван Георгиев (1941-2012) – син на проф. Емил Г. и племенник на акад. Владимир Георгиев, езиковед от световна класа, нашите отрекли се от своя бог Карл Маркс, Ленин-Сталин партийци не спряха да произвеждат версии на все същата в основата си марксова – колкото идеалистична, толкова и фанатична, човеконенавистна философия. Всяко разсъждение при комунистическия тип етика е като заклеване пред олтара на човеколюбието, а в действителност не познаваме по-перфидна, по-ловка система за манипулиране на огромни множества хора. Значи, отричайки комунизма като форма, отстъпниците са пак в комунизма – своя бог: и са толкова по-опасни, понеже фанатичната идея продължава да се просмуква сред нас, но вече не от едно политбюро, от една Москва, от един вожд, а от нароилите се като гъби след дъжд еднолични партии и партийки, на които се радваме, като доверчиво ги приемаме за демократични образувания. Демократични ли са, само отвътре може да се разбере. Ах, какви боричкания за лидерство, какви печални сцени с подмяната на протоколи, огласяване по масмедиите на срамни тайни за конкурента! И в крайна сметка, оказа се, че повечето от чистак новите политически формации са оглавявани от бивши доносници и офицери на Държавна сигурност или възпитаници на висшата идеологическа школа в Ленинград, в софийските АОНСУ** и във ВИИ "Карл Маркс".
Тези верни синове и щерки на соца под приятни за ухото-окото идейни платформи: Движение за права и свободи, Съюз на демократичните сили, Демократическа партия на Стефан Савов, Евролевица, естествено и обновената Българска социалистическа партия, чието име е крадено (през 1990 г. имаше регистрирана друга формация с това име, докато партайците още се водеха членове на славната БКП). Чуя ли пак някой да се тресе от бяс, гадни фрази да бълва, хищно да напада това или онова – казвам си: този е партаец-комунист, вирусът у него се е вкоренил толкова дълбоко, че горкият не успява да мимикрира: жестовете му, физиономията му плаши, преди да е отворил уста. Вж. илюстрацията по-долу!
Добре, но какво значи понятието "комунизъм" за изскубналите от себе си семената на тази маниакална идея? Според мен, това е всяко подменяне на човеколюбието с фанатизъм; партаецът винаги се бори с нещо и някого, враг му е всеки несъгласен с неговото мнение, винаги се бори "за благото на цялото човечество", демонстрирайки марксистка железобетонна убеденост в мита за т.нар. европейски духовни ценности.
Любовта се подменя с Безпределна вярност и отдаденост към Вожда и Партията му, и то се изразява в скандиране на лозунги или бойки речи, громящи врага. "Свобода, братство, равенство!" е любим лозунг именно защото е обтекаем и удобен от всички страни и гледни точки. Истината се затулваше някога с вестник "Работническо дело", който лъжеше безочливо и разбиваше солидарността между работничеството срещу неговите експлоататори в социалистическа България. Партийното бюро, партийният секретар бяха подривна организация срещу правото на отделната личност да взема сама решенията си по съвест, да твори извън стройните редици на фанатизираните и праведните най-достойни. Обзети от амбиция да префасонират естествените правила на живота в общество, да преобръщат с главата надолу дори самата природа***. Това е модерен схематизъм в мисленето, изведен до позициите на водещ принцип спрямо населението на Земята. И всичката тази претенция е пресована в "Комунистическия манифест" от далечната 1848 г. в провинциален немски вестник. Да не забравяме, г-н Маркс проектираше планетата Земя като кокетен концлагер със съответните постове за наблюдение и вишки за охрана на Свободата и Прогреса.
Цялата дивотия продължава пресована в стария невехнещ девиз "Партията никога не греши". Т.нар. люспене в СДС след най-първите еуфорични месеци, например, бе осветено от представата, че партията винаги е права – права е, дори когато греши.
Книгата на Томас Ман "Д-р Фаустус" под формата на роман е пространно по обем философско есе, стои на границата между художествения жанр и философстващата висока публицистика. Тя е разказ и размишление върху ролята и мястото на таланта в пространствата на модерната цивилизация. Писателят призовава чрез внушенията на художествения стил, доколкото разбирам, за следното: Преди да сме си обяснили докрай Средновековието у себе си, стъпката ни в посока на човеколюбиво устроена общност от добронамерени личности си остава чудно, но неосъществимо пожелание. Фанатизмът, фарисейщината, пренебрежението към таланта, подтисничеството над творческото начало, гръмко заявените претенции и самолюбие, че някога си еди кой си бил еди що си, плюс тържествуващата Посредственост и крясъци на заслепената тълпа "Да бъде разпнат!" все още не са докрай разкодирани или осветени от Разума. Ренесансът не е приключен етап. И още не сме прекрачили отвъд Средновековието. Авторът визира Германия в частност, а изобщо – Западна Европа; в покрайнините на вниманието му, с дължимото уважение от негова страна, са Русия и Източна Европа.
Но на мен това не ми е достатъчно! Затова, като чета есето му, постоянно в ума ми е България, плътната прегръдка на българина както с Руското културно великолепие, така и с мракобесието, което с арктически лъх иде откъм болшевишка, сталинистка, а напоследък – и откъм мафиотска Русия на обновената КГБ и бившия партиен апарат. Тези две Русии няма как да не ни интересуват нас, българите. Нека да не забравяме: Българската култура от Х-ХІІ век е първоначало на всичко мощно в духовната сфера, което Руската нация е сътворила до днес.
С.181: "онова крепко простодушие (…), необходимо на артиста", т.е. главното, най-прозорливото непременно е изтеглено отсам показността, то е плътно, тежко, сивее; мислят го за срамежливо, а то е прибрано в себе си, жестоко самостоятелно – един твърде строг свръх-Аз.
С.183. Индуцирано от прозата на Т. Ман… Пародията е жизнено важна съставка на изкуството; в противен случай, при отсъствието й, изкуството губи интелектуалната си енергия, звучи безпомощно, самодоволно, еднопластово, назидателно и скучно.
Значи, пародията, самоиронията е изместване лекичко, едва забележимо на фокуса: непосветената публика в тъмния салон в първия момент по инерция продължава да възприема с цялата подобаваща сериозност сюжета, образа, идеята – докато иззад кулисите с все по-нарастваща сила и грохот долита смях, кискане, хохот, кикот. То е освежителен душ, втурване на игривото като пролетен повей над изкласила нива. То е празник на интелекта: А-а-ха-ааа, дяволе! Досетих се какъв номер си ми погодил! – и следва потупване, побутване, шеговито размахване на показалец, струи светлина помежду ви в преизподнята на мрака какво ли зло ни очаква в най-близкото бъдеще. Че какво друго е изкуството, ако не е игра между светлина и сенки, хаос и хармония!Затова най-съвършените му постижения настойчиво нашепват на детето във всекиго от нас: Животът ли?! Животът е игра. Не се възприемай твърде сериозно. Отпусни си душицата. Стига скованост като у манекена зад витрината! И това точно е обляната от слънце жизнелюбива Флоренция на духа, Ренесансът на нашия съвместен живот.
С.223: Рюдигер Шилдкнап – "може би над тридесетте", пише "стихове със свободен размер, критични статии, къси разкази в стегната проза, превежда от английски (225) и е извънредно, дори детински весел човек, надарен с чисто англосаксонско чувство за хумор". "Висок, широкоплещест, с тесни бедра и дълги нозе, ръцете му са изящни, с дълги аристократични пръсти (…) и цялата му изобщо осанка беше тъй неоспоримо джентълменска" (226-227). Как личи пристрастието на автора, а! Какво да си помисля?
04.02.2001.
С.234-235: "това едва ли не свещено опиянение, към което – като предупредителен знак за неговата лъжовност, се примесваше твърде много дива бруталност, твърде много безчовечна простащина, твърде много нечистоплътна страст за опозоряване, измъчване, унизяване и което (...) носеше в себе си вече войната"... Пасажът, струва ми се, очертава и кресливостта в днешна България, основния тон на политическите статии, и особено взаимоотношенията между институциите и политическите партии. Томас Ман говори още за: "кощунственото пренебрежение на разума" и "греховното опълчване срещу истината", "просташки разюздания култ на един долнопробен мит", "престъпното подменяне на това, което е било някога си, с отживелици", "мръсната злоупотреба и жалката спекула с всичко старинно и истинско, чистосърдечно честно, първично немско, от което надути глупци и лъжци варяха своето отровно упоително питие". Авторът прави характеристика на немския националсоциализъм, но питам се: Е, драги, не забелязваш ли великолепните качества на невежеството и алчността как се надигат и тук, точно днес в твоето мило отечество?
За репликата на Марин Кадиев (1939), че е време да се захвана да пиша роман... Ето отговор, който толкова ми харесва, все едно съм го писал, на с.236: "Нямам никакво намерение да отричам сериозността на изкуството; но когато работата е дотолкова сериозна, човек пренебрегва изкуството, в такъв случай е неспособен за изкуство".
Външно прозата на Т. Ман ("Вълшебната планина" и "Д-р Фаустус") носи привкуса на Средновековие, когато т.нар. модерно (т.е. асоциативно) мислене едва е прохождало, значи ХІІ-ХІІІ век. Същевременно като че ли няма по-подходяща за стила и чрез стила възможност да се илюстрира раждането на изящната лекокрила проза като следствие от единоборството на средновековното закостеняло с ренесансово игриво. Като като прилежен немец и средновековен наблюдател, Т. Ман сякаш бясно е преследван от желанието в едно изречение да напъха, да натъпче всички обстоятелства, причини и следствия, съпътстващи появата на всяко смислено обобщение. Отвъд грубоватата изчерпателност, която засмуква всичко в себе си, изгазиш ли обстоятелствеността, ти се оказваш, читателю, пред лазурна лагуна със златист пясък и кристални сладостно и романтично полюшващи се води. То е самата Флоренция, Човеколюбието с големи букви, радостта и опиянението, че си жив – греховно, сексуално и разумно същество.
Преди двайсетина години, около 1980 г., поетът Любомир Левчев писа: "Бездарието е фашизъм!" Дойде време постепенно да проумяваме, че не само фашизмът, а всяка претендираща за всеобхватност и защитавана със зъби и нокти, и заядливи крясъци идея, колкото и приятна наглед, е бездарие. Понеже е куха, Посредствеността вири нос, говори грубо, назидателно, раздава безапелационни присъди, тресе се от гняв. Недостижимо е фанатик да проумее Христовото "обичай врага си повече от себе си".
С.257. Обяснявайки изобретената от самия него дванайсеттонна серийна техника на композиране, Т. Ман чрез героя си гениалния Адриан Леверкюн говори за това, което бих нарекъл "интервали в изкуството", за ауф-такта, когато музиката – без да звучи в буквалния смисъл, мелодията звучи в съзнанието ни, а ако е писан художествен или публицистичен текст, читателят минава над пропуснати, но подразбиращи се според логиката и ритъма на изобразяваното пасажи. Тези пропуснати места правят тъканта на творбата по-рехава, по-прозирна, изкушават публиката да посегне и пожелае сама да досътворява. Изкушеният веднъж, като истински любовник почва да мечтае, да се тревожи от... какво ли! – от нещо, което идва за него вече не отвън, а от дълбините на собствената му душа. Сред Атанас-Далчевите забележки за литературата има и такъв пасаж: "Вдъхновяват ни за работа (...) несъвършените творчески проявления, които като че търсят да бъдат завършени чрез нас".****
Чудно се получава. Както вчера, като се поразходихме по двата бряга на рекичката Дерменка току над Първенец с Емил***** и жена му Весна. Джапаме в калта по високия стръмен бряг, търсим брод да минем отсреща, почвам да се притеснявам, че не ни е съдено да минем. Идиотско усещане! Две или три висящи мостчета кротката наглед речица бе скъсала, беше ги разхвърляла из камънака и единият от тях, или по-точно останките му, лежеше сгърчен като труп на убит след сражение с невидима стихия. Та шетайки край кротичко ромолящата като излегнала се сластно знойна жена Дерменка, помислих – не, усетих подсъзнателно как, само да пожелаем силно, ама много силно! – без да има мост, като по невидима опъната над водата нишка за миг само, и ще сме се озовали на отсрещния бряг. Този род интервали в тъканта на сюжета са заредени с призив за съучастие и сътворение, стига авторът да е спрял умело точно на крайчеца над ромолящата под нозете му бездна. Читателят или слушателят, продължавайки да доработва (унесен, по инерция) прочетеното или чутото, минава по невидимата връв и влиза в пространство, населено вече с неговите съвсем лични фантазии и чувства.
Фаустовски, призрачен, шутовски образ... Представям си го този читател: върви си умислен, вглъбен по... въздуха. Изкуството го омагьосало, той вече сам твори, макар точно в онзи миг още да не съзнава какво върши. Ами тъй де, как може да се ходи по въздуха! Нали логиката строго забранява тези детинщини, измишльотини, лудории? А гравитацията пренебрежима величина ли е! Материалното не обгръща ли всякога и плътно духовното като орехова черупка?
С.270: Описание (откъси) на типичен женкар, някой си Швертфегер... "Облечен като селски момък или във флорентински костюм от ХІІІ столетие (NB!), който много добре подчертаваше хубавите му крака (...), отдаден на празнично настроение и съвършено забравил за нуждата духовно да се издига – идваше да покани "по симпатичен начин" за танц някоя от девойките (...). Той държеше всичко да бъде симпатично и всякакви несимпатични прояви да се избягват". Следва разкошната ирония: "Той имаше много задължения и неотложни флиртове из цялата зала". Типичен Фигаро тук-Фигаро там, пародия на мъжкаря в любовните блянове на женския пол. Същият този женски пол призивно кудкудяка реплики, като: "Боже мой, Рудолф, ако поне не правехте такава сияеща физиономия на спасител, когато идвате! Уверявам ви, ние се натанцувахме достатъчно и вие съвсем не сте ни нужен".
В крайна сметка, оказва се, кокошчицата не е против да си потанцува с настойчивия фавн ей тъй, за да й завидят останалите глупачки, които в онзи момент също ловуват чрез плътта си по горделиви, самовлюбени, но заслепени от похот смешни мъжкари. Този тип досадни нахакани мъжлета са като винената мушица: има ги и там, дето най не очакваш; при условие да е налице сладострастна женска плът, винаги в готовност да се втурнат, стига да има коя да им подсвирне, да завърти фустата си, да разлюшка бедра и гърди, да тропне с краче сърдито, да им хвърли лъстив премрежен поглед, да се изкиска или да примре като кокошчица пред герестия петльо. Срещал съм у Лев Толстой (1828-1910) в романа "Ана Каренина" подобно горестно-иронично мнение за момците, които по балните салони ветрецът довява на талази-на талази да побъбрят празни приказчици, да подкачат пухкавите госпожички, да кръжат, натрапвайки се на всички други с раболепниченето, с тъпите си шегички и жестове на здраво ухажване.
ФЕВРУАРСКИ СЛЕДОБЕД
Здрависването, като нещо ритуално. Работили сме заедно, вярно, минали са доста години, известен отрязък от живота сме били под един покрив, служили сме на една мечта, всеки по своему. Няколко пъти съм търсел брод към него, вече след като се разлетя на късове старата редакция на младежкия пловдивски вестник. Явявал съм му се и силно притеснен, и по-слабо притеснен, и в ролята на наивник, без тогава да съзнавам, че влизам в образ, понеже този вид познати са ми вътрешно чужди с едва прикритата си надменност на началник... Явявал съм му се и тържествуващ лекичко поради моя си някоя лична победа над мизерията, в която общо взето се движа... На него не случайно подарих книгата си със стихотворения "Кардиф" – един от тримата, на които я дарих тогава, 5 януари 1999 г., и не защото са ми приятели, а като знак за помирение. Но не! Не успях ни веднъж да усетя този човек поне мъничко освободил душата си, престанал да ме гледа недружелюбно. Думата "недружелюбно" не е точна тук; той всъщност е любезен, прекалено любезен даже – и в това е недружелюбието.
Нищо не искам от него; всичко при него е затаяване, несъгласие по нещо основно, което или го дразни, или го притеснява. Вероятно е добър човек; чувам, харесват го, уважават го; по-младите между журналистите в местния вестник "Марица" го имат за кумир, за еталон на съвестен журналист – може би заради неговата уравновесеност, стабилност в променящото се главоломно перпетуум мобиле на политическия цирк. Ценят у него нещо, което го няма у него, затова е на показ, изнесено на повърхността.
Срещаме се случайно на двайсетина километра от Пловдив – общия ни роден град, на огряна от косите лъчи на февруарското слънце камениста площадка пред селския ресторант в Храбрино. Ресторантът по това време на деня вече не работи. Разхождал е кученцето – игрив пальок с клепнали ушенца и едри лапки. Тъкмо си тръгва. Вижда спътниците ми, здрависва се с Емил и съпругата му Весна, обикаля колата, от която тъкмо се измъквам, за да ми подаде ръка. Защо обаче беше онова приклякане, почти приятелския, почти дружелюбен вид, простил ли ми е, че съм нещо различно от него?
Интересен ми е заради скритата си драма. Но и да пожелая, не бих могъл да помогна: яко си е захлопнал сърцето, и тъкмо това ми казва подчертаната му любезност в онзи мразовит февруарски следобед. Толкова слабо ли е това, което е общото помежду ни като българи и връстници от бедняшките махалици на Пловдив, пък макар и от двете враждуващи страни на барикада, която ужасно кофти хора са издигнали помежду ни?
Следва
* Т.нар. дисиденти, което ще рече: отклонили се от правата вяра.
** Академия за обществени науки и социално управление (АОНСУ), Висш икономически институт (ВИИ).
*** По време на Сталин в СССР са разработвани планове да се обърне течението на Волга, народности са прехвърляни да заселят безлюдни области на Сибир (татари, евреи, някои от кавказките племена).
**** Атанас Далчев, "Фрагменти", изд.1967 г., с.22.
***** Емил Калъчев (1932-2013).
Към д-р Иван Георгиев, вж. https://m.offnews.bg/news/Balgariia_1/Pochina-liderat-na-BNRP-d-r-Ivan-Georgiev_33808.html. Братята Владимир (1908-1986) и Емил (1910-1982) Георгиеви са ми преподавали и съм държал изпити в Софийския университет: по Езикознание – при акад. Владимир Георгиев, и Руска съветска класика – при проф. Емил Георгиев. Отличаваха се с висока ерудиция, бяха добронамерено със студентите и наред с повече от преподавателите ни през 1967-1971 г. благодарение и на тях тук владееше родолюбие и свободен дух, въпреки доносниците и партийните натегачи. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
