понеделник, 28 януари 2019 г.

ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД... (продължение I)

Любовта не е само чувство – чувствата рано или късно умират; тя е действие, изкуство, което повечето хора си въобразяваме, че владеем.* 

ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД ПОЗВОЛЕНОТО (3)

    XI-XII.1999.

 
Познанието дори само на един човек включва познание върху цялото човечество. Биографията на всеки от нас, сама по себе си, е биография на отрязък от живота на цивилизацията. Нямаме дотолкова услужлив образ пред очи, който да ни представи колко силно сме зависими едни от други, как влюбването, разочарованието или смъртта на някого, за когото дори не си подозирал до последния момент, ти влияе, и после се чудиш: защо днес нямам апетит, свят ми се вие и ми е болно! 

  Според парадоксална хипотеза, египетските пирамиди са изградени не с физическо, а... с психическото едновременно съсредоточаване на стотици хиляди човешки същества в мястото, откъдето да се повдигне 4-5-тонният каменен паралелепипед; и тъй хиляди базалтови паралелепипеди един по един се възнасяли до полагащото им се в пирамидата разположение, като космически обект. Действително Космосът е онова велико нещо, достойно да съзерцава пирамидите. Но има неща, по-сърцераздирателно звучащи – и едно от тях е собственото ни въображение, в което, подозирам, участва Божественото, Богът (ако го има).

  Големите послания идат, просмукват се до нас през талазите на стотици отишли си от света на живите поколения. Даже не са и подозирали какъв дар ни пренасят тези някогашни живи. И ние като тях продължаваме пътя на огромните облаци познание, без изобщо да проумеем каква ценностна за човечеството информация пренасяме върху гърба си. Да, проумяваме, успяваме криво-ляво да разкодираме по нещичко, да го добавим към вече разкодираните енергии, които просвредляват нашия хаотичен мравешки, свят.

  Не ми е присърце сляпата вяра, Аксиомата, която уж помага да разберем самите себе си. Присъствието на Свръхразум над главата ми ме изпълва с бунт точно когато реша смирено, трезво себе си да огледам, ала с моите си очи, не през очите на някой Друг, който ни гледа откъм космоса. И като си давам сметка колко сме беззащитни, отбелязвам си:
в уязвимостта ни е духовната ни сила. Вижте колко беззащитно е влюбеното сърце! Ах, какви страдания и какви премеждия, докато изведеш флотилията си от океански платноходи из фиордите на Невежеството в откритите слънчеви простори на познанието. Нищо не те застрахова, нищо не ти се притичва на помощ и нищо човеколюбиво, майчински не кърши ръце за теб! Ти си сам, толкова беден и толкова щастлив, че устата ти може да изрича послания, важни за шест или осем милиарда такива самотни души като теб. 

  Наричат това "призвание", "да откриеш бог у себе си" или "откровение", но не е измислена все още точната формула на таланта; всеки, който има малко от малко усет, го усеща, ала пак не успяваме да го определим, да го назовем, да го оковем в златна рамка; и това е чудесно като любовта. 

  Как ще почувстваш Любов, ако не си бил наранен! В прокървяването на сърцето блясва тя в цялото си великолепие. И дали пък съвършеното не е във факта, че сме създадени несъвършени, т.е. вечно стремящи се? 

  Ужасно и хубаво е, че Вселената няма край, че собственото ни човешко въображение е свободно да моделира образи на непонятното, без да се притеснява, че има издигнати навред около нас дебели крепостни стени и ровове, пълни с отчаяние от крайното познание на света и живота. 

  За мен християнската религия не е нито основа, нито предел; тя може да ме съпътства, да ме държи за ръчица, докато проходя, а после...? После да се завръщам към нея като в майчин дом, за да й разкажа за подвизите и страданията си. Тогава защо така несдържано желаят да ме ограничават с религия! 

  Та аз и без техните напътствени тревожни и назидаващи погледи съм си неин син. Но не! Те искат доказателства за вярност. Наивници! Това е най-сигурният начин да започна да ги пренебрегвам. 

  Та ето какво! – Любовта и Свободата са сестри; биографията на разума произтича от това съчетание. Моята вяра е в моя скептицизъм. Желая да се обръщам към този храм на Исус Спасителя, когато наистина това ми е нужно, не по задължение, не и според календара на черковните празници и ограничения. 

  Поставиха птицата в изящна клетка и се чудят, че е забравила да лети. Всеки, правещ откритие, се е сблъсквал с необходимостта, с драмата да разчупва канони, ограждения и окопи да прескача, гранични стълбове да отмества с пот на чело. Не, това не е от тщеславие, нима самовлюбен ще наречете запретналия ръкави да оре нивата?! Не отчитат, правят се, че не забелязват очевидното – ами той откривателства не за себе си; иначе не би търпял да му се подиграват, тежки присъди да му отправят, да понася оскъдицата на собствения си простодушен стил на живеене. 

  Та вижте посредственото, убогото в какъв разкош ни се представя!... То са накити, знаци на власт и слава, хермелинови кралски наметки, златни и диамантени скиптри... Ровнеш ли под лъскавата повърхност обаче, няма друг освен зъзнеща, тракаща зъби притеснена и гола мизерна душица. 

  И не мисля, че Исус точно такива ни има предвид, когато е поемал пътя към Голгота. Над Богочовека виждам звездното небе, не купола на богато изографисана черква. 

  Какво значение, че си пренебрегван, ако си силен и си в съгласие със себе си! Същественото, основното е да изнесеш Нещото от себе си, от личния си опит и наблюдения; а ще дойде часът за прочит, ако е важно написаното. Защо да дебна момента, когато ритъмът ми е в значително по-пространни периоди от време! Чувствам около масата си Сократ като жив човек: та той дори не си правил труда да записва, просто говорел, подреждал в присъщия си ироничен стил онова, което съзирал отвъд хоризонта на видимите повърхности. 

  Дали го приемали или отхвърляли с възмущение, не ми е ясно, но го наказали жестоко заради пренебрежението му към уюта на материалните стойности. Убили го. И ярко си преставям как доволно потривали длани екзекуторите, а народът (по-точно изречено, простодушната тълпа) пеел дитирамби на местния сатрап: "Ола-ола, няма го вече Смутителя, светът отново е двуизмерен и плосък като долната кора на хляба наш насъщен". 

  Триста години шепнешком се предавало изреченото от Сократ. Триста години креяло и християнството подир разпването на Исус... Ето в какви тактове, в какви отрязъци от време кълни великото! Струва ми се, триста години след Омир са записвани и 27-те хил. стиха на неговата "Илиада". Триста години били нужни, докато се открие заровеното съкровище, това са дванайсет поколения; заслужава си да бъде споменат този факт пред обвиняващите в тщеславие, на които творецът непрекъснато разбърква представите и ги кара от нерви да подскачат в креслата си.

Огюст Роден (1840-1917), бронз – "Гражданите на Кале"

  Огюст Роден – създавайки поръчания от общинската управа на френски град скулптурен образ на достойната отговорност да си гражданин, първо извайвал детайлно голите тела, а после ги загръщал в дрехи с шеметната прецизност на творец. Напразни усилия, ще кажете, що да се трудиш над форми, които най-накрая ще скриеш? Замислим ли се обаче, няма как да отречем – за да е вярно на повърхността, преди всичко маскираното под нея трябва да отговаря на истината за живота. 

  Епигоните не проумяват таланта, наподобяват го; и в резултат – няма я магията, внушението липсва. Колко самотен е човекът, пожелае ли да чуе посланията на тревата, да пришие ромона на дъжда към ствола и клоните, да насели с ята от стрелкащи се албатроси хоризонта над разбушувалото се море! 

  Елементарното, посредствеността... ами те винаги се движат маршово, в стегнат строй, веят знамена, скандират лозунги, дисциплинирано и чинно носят плакати с огромни червени или сини букви. Но това не е празникът, а тъжен заместител на откровеното вдъхновение, форма на тържество за стоящия над редиците им. И няма как да не видиш изнурените под бича, унижените да демонстрират привързаност и съпричастие. 

  Уморително е така да се живее. 

  Следва 

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 28 jan. 2019

Илюстрацията долу:
 Камий Клодел, 24 г. по-младата любима на Роден, 
вероятно по-талантлива и от своя велик тиранин**.
–––
* Ерих Фром (1900-1980). 
** Вж. https://magnifisonz.com/2018/08/10/%D0%BE%D0%B3%D1%8E%D1%81%D1%82-%D1%80%D0%BE%D0%B4%D0%B5%D0%BD-%D0%B8-%D0%BA%D0%B0%D0%BC%D0%B8%D0%B9-%D0%BA%D0%BB%D0%BE%D0%B4%D0%B5%D0%BB-%D0%B5%D0%B4%D0%BD%D0%B0-%D0%BB%D1%8E%D0%B1%D0%BE%D0%B2/  Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)   Роденият във Врабево, селце нейде сред Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колег...