вторник, 25 август 2020 г.

ВЪВ ВИСОКАТА ТРЕВА ПРЕЗ АВГУСТ

ВЪВ ВИСОКАТА ТРЕВА ПРЕЗ АВГУСТ

  ...Повика дъщеря си Сара, хвана я за ръка и я даде на Товия за жена, думайки: ето, по закона Мойсеев вземи я и я води при баща си. И ги благослови. Повика жена си Една, взе свитък, написа договор и го запечата. И почнаха да ядат. И Рагуил повика жена си Една и рече й: приготви, сестро, друга спалня и я въведи. Тя направи, както той каза: въведе я там, па заплака и прие взаимно сълзите на дъщеря си, като й рече: успокой се, дъще; Господ, Бог на небето и на земята, ще ти даде радост вместо скръб. Успокой се, дъще! Като се навечеряха, въведоха при нея Товия...
  Библията, из Книга на Товита: гл. 7, ст. 12-17, гл. 8, ст.1


  Лежаха си във високата трева. Наблизо, зад гъсто разлистения къпинов храст, из който пърхат птици, прелитат колоездачи, деца цамбуркат в дълбокото и боси нозе топуркат по дървения кей. Из въздуха се носи сладостният аромат на напечените от жежкото слънце вишни, презрели и чак черни, останали по върховете на дърветата наоколо. Старата гребна база. Сред хангарите, умирисани на безир и ацетонов лак, бръмчи електромотор, от помпата се плискат пенливи струи ледена вода, а изпод душовете със затоплена в почернените с гъст асфалт варели вода долита пръхтене и хлапашката весела глъч. По-нататък тогава беше градският плаж на Пловдив. Но тези двама предпочетоха усамотеното място сред гъстите храсти, където тревата е избуяла, кажи-речи, до кръста.

  Взе книга за всеки случай и сега се преструва, че чете, извърнат гърбом към нея. Не могат ли трийсетгодишен мъж и двайсет и четиригодишно момиче да лежат във високата трева, да се препичат на августовското слънце и никак да не си досаждат, наслаждавайки се на спокойствието и сигурността, че все пак не си сам, не си сама! Какво неестествено има в приятелството между мъж и жена, без намеци за любов и прочие капризи и щуротии! Познаваха се от няколко месеца. Той – млад журналист в младежкия вестник, тя – само от няколко месеца сътрудничка към отдела, чийто дописки той редовно дописва или редактира, полекичка ядосан от правописните й грешки. Търкаля се сега в пъстрите си бански гащета, уж чете. Ама и криви зъркели както морски рак. Какви жени имат хората! Докривя му, та се пресегна за цигара... Ей тъй животът си отминава.

  Похлупена по очи върху розовата си хавлия, тя даже не мърда. Тогава той наведе вейчица на храстчето и я прокара зад ушето й. Беше си вдигнала косите на кокче.
  – М-м-м! – ръмжи, без да шавне.
  – Ще слънчасаш – преглъща на сухо. – Това слънце...
  Ала съществото отсреща никак не поема. Което ще рече, не ставай досаден, драги господинчо! Е, стана, поразкърши перки, и като разглеждаше хилавото си, бяло като саламурено сирене тяло и го нападна меланхолия. Измъкна се от храста и се гмурна в гребния канал, като че ли влезе в топъл чай. Потопен до очи, движи назад-напред като нилски крокодил из водата. Поосвежен, след само двайсетина минути зашляпа по нагорещения асфалт, пропълзя обратно под храста.

  Веднага откри, че тя се е обърнала по хълбок на една страна и гърдите й стърчат под оскъдните парцалки на банския й и върху лицето й книгата на господина. Седна по-наблизичко, отскубна стрък тревица, лекичко го поразходи по корема й. Кожата й потръпва там, където я докосва тревицата, и пак – онова нейно ръмжене.

  – Водата е чудна... Що не се натопиш и ти?
  – Дошла съм да се пека, за твое сведение!
  – Че кой ти пречи?!

  Лято. Слънцето пече, та се къса. Птички пърхат из храстите. Някакви сойки и една стърчиопашка се въртят, подскачат, оглеждат ги любопитно с оченца, лъскави като копченца. Гущерче се измъкна от високата трева и застина върху клонче от акация. Лежат си във високата трева двама. Тихо. Хлапетата от кейчето
са се запилели към плажа. Едва полъхва ветрец откъм реката. Небето е сивопепеляво от мараня.

  – Що не свалиш горнището на банския? И без това никой не те гледа...
  Извръща се бавно, ококорва голямо колкото лешник око. Гледа го като току-що приземил се, слязъл от облаците.

  – Е, твоя си работа! – С тон на обиден учтив кавалер. – Все ми е едно. Нали!
  Тя придърпва крайчето на розовата хавлия до брадичката, ляга по гръб, фиксира го известно време. В главата му вече бръмчи, а какво, той не знае. Почесва се:
  – Притеснявам ли те?
  – Малко! – отвръща му и прехапва устни.
  – Тези твои гърди да не са нещо специално?
  – Не са.
  – Тогава?!...
  – Не знам.
  – Да не би да са три?... Хубаво де! Виждал съм ги всякакви.
  – Хитрец!... Ти знаеш ли какъв си мошеник?

  Десетина минути след това съвсем невинно му показа онова, което той така явно копнееше да види. След още толкова тези двама вече се прегръщат задъхани и кой знае защо, той ровичка из нея, ама тя е вече съвсем, съвсем гола, банският е далеч, зафучен върху акацията. Сред въздишките и звучните целувки във високата зелена трева към августовски небосвод като тамянен кадеж се възнася нейният притеснен шепот:
  – Видя ли? Видя ли сега какво направи!

  Но милият, и да искаше, точно в този момент нямаше как да я чуе, може би понеже гърдите й се оказаха не три, а две, при това хващаха око, та се зае първо с тях, като мъж, не видял знойна млада жена от много време.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 25 avg. 2020

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1558.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1558.)     Не се плаши от локвата, душа и свят й е да те окаля! Смачканото празно тенеке вдига глъч до неб...