неделя, 8 май 2022 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (972.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН
ПЛОВДИВЧАНИН (972.)
  Случва се понякога да объркаме любовта към Бога с дивното плътско привличане, което – строго погледнато, пак си е Божа работа. А Господ си знае работата, твърдят неслучайно мъдрите хора от дълбока древност. Аноним (1947)

  07 uli 1999

ЛЮБОВ ДО ПОЛУДА

Из ръкописа "Историйките на ученика Ламски"     

  Огромният транспортен пътнически самолет прелиташе на десет хиляди метра над Адриатическото крайбрежие в посока Триест-Венеция-Рим. От летището на Сараево към пътниците с бохчи и мюсюлмански такенца се присъедини група бошнаци, която изпълни с глъч салона, та на моменти дори четирите мощни двигателя не се чуваха. Сред ръкомахащата гмеж от умирисани на праз и кисела пот хорица се присъединиха и две католишки кюрета – едното бе аскет, слязъл сякаш от средновековна статуя: с грубо издялани скули, строго пристиснати устни и гъсти бухалски вежди, другото бе двайсетинагодишен възмургав, розовобузест, но с меланхолични печални очи, сини като метличина, същински красавец. В тоз небесен полет участваше и наша културна делегация, съставена от безлични оклюмали чиновници, самодоволни новобогаташи, две късо подстригани изключително грозновати журналистки от столичен седмичник, по-грозни и от Жана д'Арк, зализан мазен травестит – представител на модна агенция, двайсетина хористки от провинциален академичен хор, трима провинциални пишман писатели, лит. критик, двечки позастарели позавяхнали поетеси. Сред тях като алено мънисто върху седефено белия булченски гердан се мъдреше и вечният Тутуруткин. Тутуруткин леко похъркваше и мустаците му мърдаха като пиявички, демек, спеше.

  Хористките – по на двайсет-двайсет и пет, и други, по-възрастни – по на четирийсет, петдесет и повече години, заничаха през илюминаторите, въодушевени, притихнали, очаровани от гледката, която се разстилаше долу, под облаците. Сред хористките е и героинята на тази историйка, да я наречем Фани, макар много да ми се ще да я кръстя по името на онази библейска грешница, която юдеите пожелали да убият с камъни, но богочовекът Иисус ги възпрял. Такива шарени-марени и турлю-гювеч делегации Нова България разпраща по всичките посоки на света. В тях непременно все ще се набута я някой Тутуруткин, я дружина ачик просяци, маскирали се като финансисти. От името на Българската нация тези просяци шетат с паничка из офисите на могъщите Западни компании, за да се върнат в опосканата наша България с порция трохи или поредния заем, който и правнуците на днешния доверчив българин ще изплащат с фантастични лихви.

  По време на полета, който траял около седем часа, с продължителни или по-кратки престои на транзитно летище, пасажерите от двата салона успели да се опознаят, да обменят приказка, да понаучат един от друг и един за друг туй-онуй, а пък неколцина щастливци – и нещо повече...

  Още от качването му в Сараево Фани устреми очи към младото кюре. В черното си расо то й се стори одухотворен и странен млад мъж, а бялата лентичка на якичката го правеше, направо казано, божествен в нейните очи. На няколко пъти улови мекия му поглед на млад самец и кръвта й завираше, докато той, свенливо изчервен, свеждаше глава: Muy jovencito, muy quaro, y muy santo*.

  – Погледни го, мила! – сбута грубичко с лакът приятелката си. – Не е ли чудесен? Ух, направо ще го изхрускам!
  – Чудесен, обаче е католишки чернокапец, от най-ревностните слуги на Църквата! – равнодушно рече цоцоланата, солистка на дамския провинциален хор към местния Дом на профсъюзите. – Религиозният обет към тяхната вяра, драга, им забранява да се докосват до жена. Бият тайно чекии на провала, ако още не знаеш.
  – Чела съм...
  – Е, тогава радвай му се, побленувай, но не си въобразявай! То все едно сладолед през джам да ближеш.

  На летището в Триест, докато си похапваха хотдог, диригентът на дамския хор Агоп Префърцунян успя да побъбри на немски с възрастното кюре, и като ловък арменец, установи, че тези двама се гласят за аудиенция при Негово светейшество главата на Римокатолическата църква, привилегия за много, ама особено ревностни служители на католицизма.
  – Избрани сме измежду хиляда и седемстотин монаси в Хърватско. Братът Йосип е осемнайсетгодишен, но Негово Високопреосвещенство пожелал да го види лично, да разговарят на четири очи... Има вероятност брат Йосип да бъде въздигнат в по-горен сан. Предстои му блестяща кариера и ние в мъжкия ни манастир сме горди с крепката му всеотдайност към Светата Божия невяста, нашата честна, предостойна Църква.

  – Доста млад е наистина – кимна диригентът. – Не е ли твърде млад и зелен, че да го хвалите толкоз?
  – Въвел е в Христовата вяра стотици мюсюлмани-бошнаци.
  – Фиу-у! – подсвирна Агоп, български арменец с присъщи за етноса си жизнелюбие, ум и прозорливост. – Не е ли все тая пред Корана ли се молиш или пред Евангелието! Светът е едно голямо село, господине, нима не знаете! А сега вече имаме и Интернет, джиесеми, сателитна комуникация...

  – Братко – усмихна се ледено отецът, – едва ли знаете колко пагубен за душата им е ислямът. Кажат ли Аллах, тия хорица забравят и род, и родина. А войната ги направи още по-твърдоглави.
  – Значи, казвате, вашият брат Йосип успял с твърдоглавите бошнаци...
  – Viribus unitis** кимна отецът и се вторачи в памучните облачета под крилото на самолета, с което даде на любознателния Агоп да разбере, че темата е приключена.

  След половин час боингът набираше скорост по пистата, за да поеме към Венеция-Цюрих-Милано, и докато корпусът му яко вибрираше, Фани успя да докара работите дотам, че младичкият йезуит вече не само седеше в креслото до нея, но и се захвана прилежно да й обясни кой кръг на Ада е отреден за грешниците, които: несъзнателно макар, са пренебрегнали Господ и препоръките Му за достоен живот сред греховете.
Беседата си водеше според високия стил на теософията, поясненията – на развален сърбо-хърватско-словенско-полско-чешко-руско-български, тоест, ползваше всички онези прастари думи и фрази, които са понятни за славянското море на Европейския континент. Фани пък попиваше не толкоз обясненията, колкото тъжния лъх на евтин одеколон за след бръснене, от най-евтините бръснарски мазила.

  – Извините меня – хвърли му лъстив поглед, – а въй с что бричите ся? Я слъйхала, что "Жилет" и "Уилкинсън" лучше всех, не ли?!
  – Ах, госпожице, ви существо земное – нажали се той и тя видя, че наистина тъгува.
  – А въй что! Ета нехарашо может бъйт според вами?!

  Той прихвана ръката й над лакътя и тя полекичка склони главица върху рамото му. Засмърдя й остро на нафталин.
  – А можна ета мъй с вами паправит?!
  – Разумем... разумем... – задъха се той, целият поруменя.
  – Ами тогава?!  
  – Ми сме овде на десет илядо метара више земле, ви присутност Богу не сечате?!
  – Сечам, сечам... И що, като го усещам!

  В най-предната част на салона между други двама пасажери в този момент течеше сладък мухабет на немски.
  – При нас в Хърватска някои затворници от инат с игла и рибарска корда си зашиват устата, предпочитат от глад да умрат.
  – Не може да бъде! Но това е жестоко, много жестоко. Ужасно, господине, разберете. При вас изглежда задържаните нещастници ги третирате по-строго от допустимото.
  – Ех, господине, тия хора не са за жалене... Те са мародерствали, когато нашите си напущаха домовете, бягайки от сръбските танкове и артилерия.
  – А религията? А всемирната Любов? А посланията на апостол Павел?!
  – Но при нас е война, господине. Вие какво очаквате!

  И тук мухабетът се запече.

  Отзад другите двама вече бяха преминали на "ти". Зад високите облегалки както в уютно гнезденце палавата Фани му позволи скришом да й надзърне в деколтето, дето розовееше нежна плът, а ореолът около зърното й мамеше ли, мамеше. Синеокият се разтрепери: крие ръце в черното си расо, криви очи тъй неестествено, чак я разсмя.
  – Я сейчас пайехала в тоалетну – надигна се. – Како кавалер и как сущий мужчина не сакаш ли пайехат са мной?

  Тоалетната бе в опашката на самолета, та докато се провираха между двете редици седалки, колежките й вирят палец или с два пръста – знака на победата, изпровождат тези двама с коварни, окуражителни погледи. Естествено в случая палецът не е знак на пребоядисал се комунист или доносник, нито е знакът на римски велможа, склонен да помилва живота на жестоко наранения на сцената гладиатор, а е по-близо до жеста на стопаджийка или на магистрална жрица, която – заголила бедро към препускащите бясно диви мъжкари, дискретно им прави предложение: "Ще ме качиш ли, жребецо?"

  Поне три пъти стигнаха до края. На три пъти тя учтиво го отстраняваше от себе си и клякаше да се подмие, а той я съзерцаваше потресен, че точно в такъв важен момент, когато според висшата теософия би трябвало да се чувства омърсен и жалък, нищо подобно не усеща, ами напротив, чува ангелски хорал в най-дълбокото на душата си. И Фани го гушва гальовна, оставя го да й се любува, да прокарва пръсти по тялото й и да пие от устните й, застанал сякаш покрай величествения олтар в чест на вярата в Бог, пред неочаквано оживялата мраморна Дева Мария; после като разгонен животно отново се впива в нея, причинява й болка, но тя го трае. С тънка усмивчица слуша как разгоненият жребец мучи нещо на майчиния си диалект нейде в албанските чукари, и никак, ама никак не му се ядоса, че кажи-речи, цялата отгоре додолу я олигави.

  По това време възрастното кюре притеснено обхожда с внимателен взор салона за евтината по-долна класа пасажери и бързо-бързо мрънка молитви на латински...

  Сред дълбоките фотьойли в чакалнята за транзитни пътници на цюрихското летище докато Фани отпиваше глътки силно кафе, младият последовател на Игнаций Лойола й предложи веднага да се оженят в цюрихската община, а сетне да уговори с колегата ритуална венчавка, да узаконят и пред Бог тази внезапна, по никое време избликнала греховна плътска любов.
  – Дарагой, милъй мой Йоско – изгледа го Фани с лукаво женско любопитство, – мая работа да делает изкуство, на гряз земле с ногами мои да буду ходит. А тъй, дарагой, не нада с меньой кариеру и жизню да сасъйпаешся.
  – Кохам те! Сакам те! Я очен люблю тебя! Их либе дих! Ай лав ю! Жьо т’ем! О, аморе мио! – шепне той в екстаз, милва й ръката и предано се взира в очите й на дяволица, благоговее като пред Света Богородица, все едно е коленичил пред папата или дори пред разпнатия Иисус Христос. 

  Бавничко приближи старото кюре.

  – Комен зи! – рече на младия йезуит. Докато го отвеждаше като провинил се ученик по-далеч от Фани, чак при пилотската кабина в предната част на самолета, обърна се към зяпачите:
  – Я, юбер ден зееленфриден, зер гут. Зер гут, них фар, майне херен!***

  От Цюрих нататък, през Милано, та чак до Римското летище възрастният неотлъчно и плътно съпровождаше своя разтерзан колега, отваряше му пътечка сред шаренията и сред нескончаемата глъч на тълпата или седеше, плътно наведен над него: нещо му шепнеше твърдо и настойчиво. Много нарядко дискретно обаче отправяше бърз като светкавица пред пролетна буря поглед към пухкавата хористка, докато последната –весела, разхубавена, не преставаше да се кикоти с дружките си. 
  – И аз знам подобна... – рече Манчо, като изслушаха мълчаливо поучителния разказ на кондуктора Вичо и дълго цъкаха с език. – А вий чували ли сте за монаха Разпопов! Твърд съм – викал Ристю Разпопов, – глух съм за дяволските изкушения и съблазън. Жената е чрево адово. Молитви си баел против мерак. Добре! Обаче явява се гъркиня една в селото Куклен, хубавица за чудо и приказ; покрай портите на мъжкия манастир "Козма и Дамян" моли монаха да я преведе до съседно село. Таман превалили баира, камъче й влязло в сандала. Рекла да се изуе там, дето поляната дъхти на омайниче, а от прекършените клони бисерна мъзга капе, наложило се и чорапогащника да смъкне. Зърва клетият Ристю голичко женско, вчепкват се двамца баш там, на тучната морава исетне хвърля расото, запокитил в храстите и калимявката дори и хукнал, моля ви се, държавната ни Българо-гръцка граница нелегално и незаконно да преминава.

  Едвам се отървал от граничните власти. Простили му, като чули, че било от любов. Но старият игумен дядо Инокентий не му прости – наложил му два месеца строг пост: на вода, четвъртинка хлебец и молитва. За таквизи работици, драги, не съм сигурен и молитвата дали помага, ама огладнее ли му задникът и ушите му светнат ли от глад, няма как да не забрави тез пусти опустели дяволски мераци, ами си речете "Пази ме, Боже Господи, и ти, Пресвета Богородичке, на мене, грешния, това да не се случва!"

  – Айде, бе-е! – наежиха се мъжкарите. – Тоз грях кой го не желай!

 Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 08 maj 2022

По действителен случай. Графиката: от автора. 
___
* (исп.) Много младичък, много хубав и много свят.
** (лат.) С общи усилия.
*** (нем.) Да, за душевния мир, много добре. Много добре, нали така, господа! Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1558.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1558.)     Не се плаши от локвата, душа и свят й е да те окаля! Смачканото празно тенеке вдига глъч до неб...