ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (421.)
Миналото живее с нас, докато си го спомняме. Мъртвите са
живи, докато ги помним. Бедата не е в религията, а в душата на човека. Тежко на
отродника! – Аноним (1947)
21.11.1973. ТРИМА НА ВОЙНА ХОДИХА
Трима на война ходиха –
Стареца, Войника и Момчето.
Тръгването беше славно;
всички ги изпратихме с букети.
Грееше денят над Пловдив
и не искаше до късно
слънцето зад хълма да залезе.
Стареца се върна първи
със водите на Марица.
Тялото му беше светло,
а тъмнееха очите.
Беше двадесет и трета;
ний погребахме го бързо.
Падаха мъгли над Пловдив.
За Войника дълго време
никой нищо не научи,
докато една неделя
зърнахме го зъл, небръснат;
и без тяло бе... Горкият!
А жандармите пияни
важно крачеха из Пловдив.
Минаха рояк години,
прогърмя сред нас Девети*,
а Момчето все го няма.
Чудя се и днес къде е,
в кой ли край на таз планета.
Щом не се завръща, значи
жив е, някъде се бие...
Трима на война ходиха –
Стареца, Войника и Момчето.
Но един не се завърна...
Жив е. Някъде се бие.
БЕЛЕЖКА: Писан е текстът в края на 1973 г. Мястото на изпращането в представите ми е спирката откъм кв. Капана, северно от Тунела в Пловдив. Преразказах писаното на Добри Жотев в хотелската стая на III етаж в хотел "Тримонциум" и като че ли му се понрави. Беше пожелал предварителен разговор, за да уговорим как да го представя, с какви думи пред работниците от Стъкларския завод "Дружба", Електроапаратурния завод "Елпром" и Обувния завод "Петър Ченгелов", три големи местни предприятия с по няколкохиляден работнически състав. В заводската зала на Завод "П. Ченгелов", помня, той чете, всъщност рецитира своята поема "Буйния вятър". Рецитираше доста артистично и публиката го слушаше затаила дъх. Шетахме и бръмчахме в разстояние на онези три дни из Пловдив с неговото старичко очукано рено 8. Колата бе същинска бойна машина, кори (тапицерия) по вратите отвътре нямаше, само следи от шрапнели и куршуми едва ли не дето нямаше, обаче човекът се държа като бохем и потомствен аристократ.
Става това през април 1974 г. Като лит. сътрудник на щат в пловдивския младежки вестник "Комсомолска искра", връчили ми бяха в ОК на ДКМС списък с имена на към двайсетина известни белетристи и поети, от който да си избера кого да представям в т.нар. литературна тридневка, когато членове на СБП се юрваха сред народа по идея на Партията, както наричахме тук тогава Тодор-Живковата БКП. И аз си избрах Добри Жотев да представям заради легендата, които се носеше за него като широко скроена личност, през чиято творческа работилница – някакво софийско мижаво редакционно стайче, минали като чираци част от фронтмените на т.нар. Априлско поколение: Иван Динков, Любомир Левчев, Михаил Берберов и т.н. За всички тях Добри Жотев не беше някой си Добри Жотев, а Бащата. Такъв респект и обич имаше към този човек, който с мен, прохождащия вестникар още с жълто покрай устата, се държеше естествено, без салтанати и предвземки, без надменността на литературна примадона.
С този текст по-горе разделих втора награда (100 лева, една моя тогавашна заплата) в местен литературен конкурс. Първа награда не присъдиха. Делихме второто място с пазарджиклията Иван Есенски, а Николай Заяков получи трета награда. Заяков беше вече утвърден автор и газ пикаеше (гледаше ме накриво) известно време, докато сме се разминавали като колеги в редакцията на вестника, имам чувството, че приятелите му от ОСИК (окръжен съвет за изкуство и култура) го бъзикнаха под опашката, демек, унижиха го, като го наредиха след нас, двамата с Есенски – абсолютни новобранки по онова време в поезията. Ами че Големия Заек – същия Заяков, с когото бяхме заедно на щат в "Искрата", приемах в онзи период от живота си за Поета, от когото се уча.
С онези сто лева награда за поезия, която ми изплатиха в канцеларийката си Божана Апостолова и Ваня Стоицова, слязох долу в магазина за ел.домакински уреди и купих полуавтоматична пералня "Рига", и това бе първата значителна придобивка за моето младо в онази пролет бедстващо тричленно семейство. С шофьора на транспортната ниса много внимателно свалихме дървената каса с ценния дар и го курдисахме точно по средата на нашата стая. Разопаковах пералнята, скрил съм хартии, летви от целия й обков, изтегнал съм се като варен кренвирш в леглото и чакам жена ми да се върне от пазар, да ахне от изненада, да плесне с ръце щастлива, да се хвърли да ме целува. Застана тя на вратата, но не се развиха нещата по моя сценарий – изгледа пералнята с кисела гримаса добруджанката му проклета: "Защо точно рига си ми домъкнал, а не българска пералня, като и мама в Тригорци, и леля Петрана в Гурково са с българска. И се вързах да хваля, да соча предимствата на латвийската машина, които обяснения приключихме с два шамара и аз, зелен от яд, скитах три часа по пловдивската Главна докато ми се успокоят нервите.
Става това през април 1974 г. Като лит. сътрудник на щат в пловдивския младежки вестник "Комсомолска искра", връчили ми бяха в ОК на ДКМС списък с имена на към двайсетина известни белетристи и поети, от който да си избера кого да представям в т.нар. литературна тридневка, когато членове на СБП се юрваха сред народа по идея на Партията, както наричахме тук тогава Тодор-Живковата БКП. И аз си избрах Добри Жотев да представям заради легендата, които се носеше за него като широко скроена личност, през чиято творческа работилница – някакво софийско мижаво редакционно стайче, минали като чираци част от фронтмените на т.нар. Априлско поколение: Иван Динков, Любомир Левчев, Михаил Берберов и т.н. За всички тях Добри Жотев не беше някой си Добри Жотев, а Бащата. Такъв респект и обич имаше към този човек, който с мен, прохождащия вестникар още с жълто покрай устата, се държеше естествено, без салтанати и предвземки, без надменността на литературна примадона.
С този текст по-горе разделих втора награда (100 лева, една моя тогавашна заплата) в местен литературен конкурс. Първа награда не присъдиха. Делихме второто място с пазарджиклията Иван Есенски, а Николай Заяков получи трета награда. Заяков беше вече утвърден автор и газ пикаеше (гледаше ме накриво) известно време, докато сме се разминавали като колеги в редакцията на вестника, имам чувството, че приятелите му от ОСИК (окръжен съвет за изкуство и култура) го бъзикнаха под опашката, демек, унижиха го, като го наредиха след нас, двамата с Есенски – абсолютни новобранки по онова време в поезията. Ами че Големия Заек – същия Заяков, с когото бяхме заедно на щат в "Искрата", приемах в онзи период от живота си за Поета, от когото се уча.
С онези сто лева награда за поезия, която ми изплатиха в канцеларийката си Божана Апостолова и Ваня Стоицова, слязох долу в магазина за ел.домакински уреди и купих полуавтоматична пералня "Рига", и това бе първата значителна придобивка за моето младо в онази пролет бедстващо тричленно семейство. С шофьора на транспортната ниса много внимателно свалихме дървената каса с ценния дар и го курдисахме точно по средата на нашата стая. Разопаковах пералнята, скрил съм хартии, летви от целия й обков, изтегнал съм се като варен кренвирш в леглото и чакам жена ми да се върне от пазар, да ахне от изненада, да плесне с ръце щастлива, да се хвърли да ме целува. Застана тя на вратата, но не се развиха нещата по моя сценарий – изгледа пералнята с кисела гримаса добруджанката му проклета: "Защо точно рига си ми домъкнал, а не българска пералня, като и мама в Тригорци, и леля Петрана в Гурково са с българска. И се вързах да хваля, да соча предимствата на латвийската машина, които обяснения приключихме с два шамара и аз, зелен от яд, скитах три часа по пловдивската Главна докато ми се успокоят нервите.
Plovdiv, edited by 8 jan. 2021
Илюстрации:
- 1971 г. София, снимка на дипломата ми от СУ-то.
- 1958 г. Пловдив, сред хлапаците от улица "Ниш".
.jpg)
.jpg)
.jpg)