Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

сряда, 6 май 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (134.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (134.)


  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

  22.07.1998. БАЩА МИ ДЪРВОДЕЛЕЦА

  Цяла нощ валя и слушах как вятърът свири в оголелите клони на липата. Болеше ме корем, не можах да се потопя в съня, все изплувах-изплувах и тъй, чрез болката се усещах по-плътно свързан с всички онези нощни шумове, които ни правят част от природата и част от всички хора по света макар и за късичък отрязък от време. Мислех си за теб, мили татко, за влажната плодна пръст, за зелената трева, която трябва да издържа на зимата, а сега пие ли, пие влага с коренчетата. И си спомних как от втория месец нататък, мили татко, купчината пръст върху гроба ти взе да се сляга, как дупчица по едно време се отвори, като да бе изровена от къртица точно там, където във влажната пръст би трябвало да е лицето ти, и наивно си помислих, че и заровените, изоставени от нас в земята наши мъртви продължават да дишат.

  Прости ми, ако можеш. За всички разочарования от мен, прости, ако можеш,Татко! Нали мъртвите всичко прощавали? Ай, как не се разбирахме с теб, ама никак! Ти бе така рязко определен в пространството, толкова осезаеми – твоите проекти за мен, движенията ти, чувствата ти, малкото думи, когато си пожелавал да си поговорим. Прости, мили, че нито веднъж не те послушах; впрочем, слушах те бая внимателно, съгласявах се, кимах с глава, с ръце извършвах изразителни жестове колко ми е драго да ме поучаваш, макар и така рядко, макар и понякога, но винаги правех само онова, което съм си наумил. Ами че двамата с теб, миличък мой татко, ние просто не можехме да тъчем едно платно, изглежда не сме били създадени за баща и син.

  Напоследък май че започнах да разбирам: на теб би подхождал който и да е от братовчедите, само не и аз. Не и аз! А толкова самотно ми е нощем, като си мисля за теб! И тези жени наоколо все намират повод да са недоволни от мен; ако не ми мърморят, ако не обвиняват, не осъждат за нещо си от мен зле направено – циврят, заливат света със сълзи. Не разбирам защо трябва да са тъй различни от нас.

  Помниш ли как ми даде да покарам новичкото пъркалце, онази красива "Явета"? Беше яркочервена, тъкмо я беше купил, каза тържествено, че за мен си я купил, и ми я даде да се пофукам в махалата, по улица Люлебургаз... Бях вече в шести клас. Защо побърза още на следващия ден да продадеш моторчето? Многобройните ти мотори след това повече не ми позволи да покарам. Само ми рече: "Като те гледам как яздиш, одма ще се пребиеш. Докато съм жив, ти мотор повече няма да пипнеш".

  А твоят брат, най-големият от петимата харманлийски братя, чичо Митко, който има две дъщери, веднъж, както си бъбрехте и влязох при вас, ти рече: "Ей това е синът, Киньо! Дето и да иде синът, все нещо ще домъкне вкъщи. Мъжкото внася, Киньо, женското изнася”. Бях още в трети клас, ходили бяхме децата от училище "Сашо Димитров" до целулозния завод край Гара Септември, ако въобще още ги има и завода, и въпросната гара, ако не са ги съсипали и разпродали новите слуги на Щатите, новите отродници и лъже-демократи, за теб бях донесъл крива медна тръбичка. Изрових я от боклука в двора на завода. И ти я дадох. А ти не й обърна внимание, запрати я в една от кутиите с джунджурии и продължихте да бъбрите за ваши работи с най-големия от братята ти; по-точно казано, Бате Митко бъбреше и бъбреше, и бъбреше, а ти го слушаше, докато внимателно редеше инструментите върху дърводелския си тезгях.

  В шести клас като бях, жестоко ме пердаши заради едни биелни лагери SKF от най-добрата в света шведска стомана, както каза. Приготвил си ги бил за голямата 500-кубикова немска машина NSU; открих ги в шкафа ти увити в дебело омаслена светлокафява хартия и си направих количка като другите момчета от махалата. Не открих по-големи, а шведските ти лагери бързо се разхлопаха. И на следващия ден, когато се върна с велосипеда от работа и припнах да ти се похваля, ти ми се ядоса. Със салкъмова тояга ме би. Имаше големи криви шипове по салкъмовата тояга, но не плаках... Нали, мили мой татко! Само виех като животно.


  Мили мой татко, знаеш ли колко щастлив бях, когато се фуках с теб! Помниш ли състезанията по Пещерско шосе до Царския остров и обратно, край стълбичките на Бунарджика до каменните ботуши на руския войник Альоша и назад, обратно към Братската могила. Валеше дъжд, капките образуваха мехурчета върху локвите и на кросаджиите лицата бяха като на банда коминочистачи мръсни, мазни и изкаляни, понеже залягаха ниско над резервоара и смешно се дупеха. Само ти, мили, яздеше като на парад и отдалече виждах как лицето ти грее бяло и чисто. Бягаше с номер 45 и "цюндапът" ти яко грабеше*, но сред Острова, край някогашния ручей, дето е сега една от големите далавери, зоокътът на смешника кмет Иван Тотев, та значи насред някогашните чалтици (оризища), на онзи пред теб, на Байката – съперника ти в този крос, веригата на "явата" му паднала, ама не си го отминал като малка гара, спрял си да му помогнеш; та завърши тогава чак пети, а Байката – отново първи. Така си преценил: полагало му се на Байката пред теб да е. Спомням си, донесе найлонова риза за награда и много й се радваше, но тогава ли бе или след друго състезание?

  Ако ти не помниш, аз помня, мили мой татко!

  А когато бях само четиригодишен и живеехме под наем на втори етаж зад старата квартална фурна на улица Перущица, в къщата на улица Захари Стоянов 17, смени строшеното колелце на дървения ми джип – онзи, червения джип, дето Дядо Коледа ми го донесе. Вдигна мушамата откъм ъгъла на масата и с едрата раш-пила заобли буково трупче и то замести строшеното колелце.

  И веднъж, когато валеше, когато пак беше дъждовен денят, ние с майка дойдохме при теб, край село Марково; военните те бяха взели запас и цял месец те нямаше. И като се заизкачвахме и вече се чудех как ще те познаем сред стотина еднакво обути и облечени, остригани запасняци, зад телените мрежи на стръмната поляна, майка ми стисна ръката, и цялата грейнала, каза: "Това е той! По походката го знам. Само баща ти върви тъй, само неговото лице е толкова чисто и бяло". И с
лед година се роди сестричката ми, която силно прилича на теб. Ала аз не ти приличам, мили мой татко! Когато сте ме зачевали с майка, спомените от касапницата на фронта ти били пресни и нощем вероятно и ти си имал кошмари. Няма начин да не е тъй; как иначе да си обясня картините от войната, които ме спохождаха нощем, мен, петгодишния ти син? Не, не съм ходил на война. Два или три пъти съм стрелял с кавалерийска винтовка и бях най-калпавият сред войничетата. Как па ни веднъж дори не уцелих тенекиената мишена, да издрънчи поне веднъж! А ти си бил точен стрелец.

  И си мислех снощи, докато все не успявах да заспя, и пак си мислех, за големите мъртви мъже си мислех, как лежат в пръстта големите мъртви мъже, нашите бащи, и нежна тревица спуска коренчета и пие влага. И значи, коренчетата се спускат все по-дълбоко и дълбоко, и дълбоко, и все по-дълбоко в пръстта на пловдивското ни общинско гробище, където е топло-топличко за едно премръзнало от студ сърце.


Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 6 maj 2020

Илюстрации:
- Фрагмент от снимка с баща ми Кирил, 1948 г.
- Пред портите на Бачковския манастир, 1980 г.