Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

понеделник, 21 март 2016 г.

Публицистика - ЖЕНСКИТЕ КАПРИЗИ У ХУБАВИЦАТА (2.)

Ти никога няма да видиш Шанон,
с ирландци да пиеш от тяхната бира,
понеже незнайно по кой тъп закон
в България чалга се само сервира.

Не, не ти е изтрябвал онзи Шанон,
че даже не си и любител на бира,
но който разбира от бира в Шанон
България бедна добре я разбира.*

ЖЕНСКИТЕ КАПРИЗИ У ХУБАВИЦАТА (2.)
     
     
      12.08.2002

     Романът "Осъдени души" е сюжет от Испания около 1936-37 г. Понеже с Испания е свързан и сюжетът на"Фиеста" на Ърнест Хемингуей (1899-1961), съпоставките се налагат от само себе си. Димитър Димов, десет години по-млад от Хемингуей, описва същата атмосфера на мадридските кафенета, но текстът му е обърнато навътре към собствения вътрешен свят размишление, докато при североамериканския писател има щрихи от наблюдения уж мимоходом под диалогичния пласт, тоя щрих обаче отваря много повече пространство за съпричастие, за доработване и оценки у читателя.

    Немският педантичен тип стил у Димитър Димов изсушава, канализира изводите в тесните улеи на умозрителното, докато привидната лековатост в текста на Хемингуей е заредена с доверие към света и жал.

    *  *  *

    За "Ламски"... Книгата се писа кажи-речи сама в течение на десет години. Не ми се е налагало да доизмислям кой знае що, да украсявам и преувеличавам; действителността ми поднасяше между 1994 и 2002 г. фойерверки от печал и отвращение, но и от смях, който смях се ражда при съчетанието на велико и грешно, извисено и посредствено, от големеенето у властника и жалката му същност на червей, допълзял до върховете на държавата.

    В края на 2001 г. се обърнах към собственик на проспериращо, по онова време известно с препечатването на поредица сантиментални романчета от бабино време местно издателство. Едва заговорих за каква книга се отнася предложението ми, и издателят се усъмни, че такъв ръкопис изобщо би могъл да вмести в издателската си политика, но все пак... ако толкова настоявам, да го потърся месец по-късно да поговорим по-обстойно, тъй като предвид наближаващите Коледни празници бил страшно зает, претоварен.

    И честолюбиво реших, че е логично от неизвестния автор да се очаква да не досажда на тоя и оня литературен корифей, на тая или оная лит. дружинка, че от неизвестния автор се очаква да не създава проблеми на книгоиздатели и техните творчески екипи от лит. критици и лит. редактори-стилисти, а всичко ми подсказва, че най-достойно ще е на видело да извадя ръкописа си на свои разноски. Колкото и да чувам предупреждения, че това ще да е акция рискова.

    Не са познали, самонавивах се... ами че тия дами и господа производители на стока всякаква, просто не са виждали автентичен жив Дон Кихот. За търговеца не знам, но за автентичния Дон Кихот тоя е Достойният път към Голгота: рискът, и особено когато рискът те прави наивен, смешен в очите на професионалиста-занаятчия, от когото зависят толкова много неща в сферата на културата изобщо. И не единствено тук, в опоскана, затънала до уши в чалга и турски сериали днешна България.


        Албер Камю: На истинския артист е чуждо високомерието. 

    Обвита в луксозни одежди, носещата добър приход литература се твори и тиражира в милионни тиражи по света. Подработена от съответната рекламна кампания, публиката очаква с дни, месеци, години появата на следваща част от "най-великото творение на века" – поредната фантасмагория, която едва ли има нещо общо с реалността, в която живеем. И по тия фантасмагории се проектира филм, сетне – втори, трети. Правят т.нар. кастинг за подбор на най-подходящия актьор или актьори, които да представят книжния образ на екрана. Овации се чуват и затова че един от противните образи ще се изпълнява от наш актьор. Па щом е българин актьорът, вероятно няма да е дотам противен изсмуканият из пръсти на английската авторка сюжет...

    Отбелязвам. Факт. Нищо лично!

    Чул бях веч за пенсионирана даскалица, която гаснела в мазенце под наем и се прехранвала чрез ровене с манговци и клошари из контейнерите за боклук, че в преследване на мечтата си да види биографична история някаква под формата на роман заложила семейното жилище да плати на печатаря-издател за хартии, работа, ток, наем, мастила и прочие. Заложила си апартамента, а банката-лихвар, т.е. някой симпатичен Левон Хампарцумян (нарицателно за ловък лихвар), основавайки се на закона, чрез съдия-изпълнител впоследствие я прогонва от наследствения имот. 


    Кой й е крив, че била наивна!

    Сега пишман-писателката обикаля по кофите за боклук, мъкне хартии към „Белканто” (някога го наричаха „Вторични суровини”), а като си засити глада, сяда на сгъваемо рибарско столче в центъра на Пловдив, зад спирката срещу Капана на градския автотранспорт, подредила върху сгъваема масичка тухления си роман, що й съсипал живота. Предлага го с отстъпка, предлага го и на половин, и на четвърт цена, остава й да го предложи на фирмата „Белканто” като хартия на килограм. В краен случай, това също е шанс!

    И макар да си давах сметка за мизериите около лъскавата мечта „книга”, реших да се завтека все пак с кратуната напред срещу Крепостта. Майната ви, ще си издам ръкописа на собствени разноски, ще направя точно обратното на всички ония мили коленопреклонни унижения за неизвестния графоман, само за да го признаят за автор. Идиоти, книгата преди да е духовна стойност, по прихода ценят. Ще ви докажа... Какво да доказвам, кому?... Пука му на паралията, че решил някой си глупак да си издадеш книжлето!

    И тъй като за такава акция все пак се изискват пари, трябваше да поотложа отпечатването, докато събера нужния дялов капитал в местната учителска взаимоспомагателна каса, че да имам право да тегля нужната сума. Тръгнах по осеяния с тръни и драки път, което обаче смятам и досега за по-достойния начин за пишещия от целуването на мутренски лапи и умилкването около богаташки задник в дантелени гащи.



       Ърнест Хемингуей: Да пишеш всъщност е лесно. Сядаш пред лист хартия и кръвта ти започва да изтича.

    Не се кося. Не обвинявам. Да мине своя личен Рубикон се случва на повечето от пишещите, които съдбата не е погладила с розово гъше перце. Накратко, думицата "напук" най-сбито, най-изчерпателно формулира обстоятелствата около раждането на "Ламски" точно тук – България, Пловдив, 42-и паралел, задния двор на Европа.

    
13.08.2002

    Четейки трета част от "Осъдени души" на Димитър Димов... До края на втората част, до 195-а от общо към 270-те страници, книгата като сюжет, включващ за фон епидемията от петнист тиф на Иберийския полуостров от 1935-1936 година, ми напомня за "Чумата" на Албер Камю, макар и в друг философски ключ писана. У Камю чумната епидемия е алегория на фашизма и нацизма; у Д. Димов епидемията от петнист тиф е катализатор, отприщва съпротивителни сили и оголва човешката същност, очиства я (макар не докрай) от налепи на суетността и илюзии за щастие.

   Българският автор е по-универсален, като внушава разрушителната стихия на фанатизма изобщо, на всяка йезуитщина, болшевизъм, фашизъм, нацизъм, ислям, дива увереност в собствената правота, грандомания в демонични мащаби.

   Отбелязвам си, че двата романа ("Осъдени души" и "Чумата") се допълват, че основните образи: д-р Рийо у Камю, и Фани Хорн у Д. Димов, са близки, родствени характери; първият – остров в разбушувал се океан от ужасии, болести, смърт, вторият – външно твърд, спокоен, въпреки вътрешните си противоречия. Но и двата образа са силни характери, та като чета, чувствам как заживявам интензивно, с повече уважение към естествения ход на нещата от живота.

   Такива книги озонират духа, изправят те пред фанатизма – най-свидна рожба на грандоманията: и не само у отделни персони, ами и в политиката на цели общества и държави, като САЩ, Турция, Саудитска Арабия и прочие, която пък грандомания е най-разрушителното зло от Омир до наши дни.

   Фани Хорн е образ на женствеността; мисля си обаче, че авторът е прекалил с идеята да представи любовта като саморазрушителна стихия абсолютно в духа на Шопенхауер (1788-1860) и Ницше (1844-1900). Като читател, текстът буди желание у мен да я защитя, да я оправдая пред строгия съд на автора й тая влюбена Фани. Защото, каквато и да е, Любовта е висш тип съзидателна, творческа енергия.

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, 12-13 avg. 2002 – edited 22 mar. 2016
_____
* Никола Инджов (1935), реплика към строфа от негова творба.
Ирландците пият бира
в кръчмите на Шанон,
и който от бира разбира,
няма да забрави Шанон...

    Падам си по сюжетни стихове. В литературната теория за стихотворенията категорично е противопоказен сюжетът. Сюжетът, твърдят ерудираните лит. теоретици, е елемент от т.нар. проза. Е да, ама като чета стихотворение, кой знае що, търся да усетя атмосферата, лирическия герой в някакъв контекст, т.е. в ситуация, на чието дъно е пак случващото се, т.е. сюжетът. Бел.авт.

Публицистика - ЖЕНСКИТЕ КАПРИЗИ У ХУБАВИЦАТА (1.)

ЖЕНСКИТЕ КАПРИЗИ У ХУБАВИЦАТА (1.)


      03.08.2002

     На 1 август т.г. починала певицата Мария Нейкова; тя изпълняваше основната песен в Николай-Хайтовия филм "Козият рог". Имам за нея неясен спомен, че е година по-възрастна, че е родом от Смолянския край и е учила в пловдивския електротехникум "В. И. Ленин". Към техникума водеше улицата, където – за последно под наем – деляхме с арменско семейство първия от двата етажа в масивната двуетажна къща на "Люлебургаз" 17.

   "Жирайчо, егур-егур, ичка нез!" – с писклив гласец подкрякваше по няколко пъти на ден свекървата баба Азник, която подгъзуваше на сина (забравил съм му името, Бедрос май се казваше, а Бедросян им бе фамилията) и снахата Луиза: да шета, да готви и наглежда петгодишния вечно трополящ из занемарения двор като диво козле внук. Луиза очевидно имаше високо мнение за себе си: ходеше като да бе глътнала бастун и ни оглеждаше отвисоко изпод привдигнати вежди мене и седем-осемгодишната ми сестричка Ели, с едва затаено презрение. Докато мъжът й бе добряк, чиновник-чантаджия, кротушко, не арменец фуклю, а от ония мечтателни тихи арменци, дето са мехлем за всяка мъжка компания. Бо-о-оже, оттам ще да съм намразил тия женуря, които по цял ден се разхождат из къщи сънени, по пеньоар, с коса, навита на книжни фишечета, че да станела къдрава!


    Не знам защо Мария Нейкова (1945-2002) свързвам с онез години, когато от време на време ме обземаше всепоглъщаща неясна печал, необходимост от любов, от желание да посветя бъдещите си постижения и подвизи на прелестно нежно момиче, и тая страст по не знам какви си там подсъзнателни импулси като спомен отзвучава у мен с някогашен руски шлагер, чийто рефренът бе "Третий должен уйти". Разказваше се в тоя шлагер за момче и момиче, които много се обичат, обаче се появява новичкият и момичето изоставя досегашния любим, и тогава именно прозвучава замайващо-печалното "Третий должен уйти" – в прав текст казано, милият става излишен и трябва да си ходи. Мисля, Мария Нейкова пееше песен с подобно съдържание, но не съм сигурен.
      
    Е-ех, какви знойни вечери бяха! Към къщата, дето живеехме под наем, беше възможно да се влезе и откъм празния парцел на ул. "Пещерско шосе" 34. Имаше там някога частна автомивка, а когато четиримата ние: аз, майка, сестричката ми и баща ми, семейството на дърводелеца Кирил, демек, вече си нанесохме багажа на първия етаж там да живеем, от канала на автомивката бяха останали само бетонни парчетии и камънак, и всичко това – обрасло със сочна трева, бурени, живовлек, а в дъното на поляната – високи до гърди магарешки тръни.

    В края на пролетта и началото на лятото, та до първите есенни дъждове в края на септември сред поляната вечерно време се настаняваха непознати батковци с китари и махалицата наоколо се огласяше от любовни гръцки песни. Никой не ни обясняваше защо пеят точно на тая поляна големите момчета; шушукаха, че е зарад Лила – хубавицата съседка, щерка им на Митрето и Калиопа (или Калиопито, както я наричахме) – двама бая саможиви, гърци-бедняци от кирпичената къщурка с гръб към поляната. "Правят й серенада на Лила" – пулим очи, искрящи от любопитство, от неясна, задъхваща тръпка, предусещане за чудото на Любовта. Докато момците дрънкаха на китарите – естествено винаги имаше и гръцкия тип тамбура; мисля, казва се бузуки... Та докато момците пееха онез техни си гръцки песни, родителите на Лила като два охлюва се затваряха в своята къщурка, нос не подават те, а пък таз хубавица Лила току излезе наперена, строга на верандата под мижавата лампа да реше дългата си до кръста смолисточерна коса и да я подрежда на плитки.
  

    Толкова имам да разказвам за оня мой Пловдив на бедняшките махали, ама не показната витрина, а скучния уж на вид, делничния прашен град на моето детство и юношество, толкова аромати, трепети неясни, толкова копнеж под звездното небе! И хладината, която полъхва от надвисналото над шосето за Пещера Джендем тепе, и песните на славеите нощем, които долитат сякаш откъм притихналата в тъгата и полумрака на езическите древни времена каменна грамада. 
      
    * * *
    Романът "Историйките на ученика Ламски" (пълното му заглавие) изскача, ползвам метафора на В. Г. Белински (1811-1848)– изпод вехтичкия мундир на редника от австро-унгарската армия възпълничкия чех Йозеф Швейк. Ламски е духовен син на всеславянския ни рефлекс за хумор и пародия в отвратителни обществено-исторически обстоятелства. И Ламски, както и Швейк, се ражда в епоха на междуцарствие, когато старата нравствена система се е вече издънила заради уродливото си зверско лице, а т.нар. нов морал се олицетворява от самозванци, най-често някогашни доносници и офицери на Държавна сигурност, честолюбиви партай-геносета (партийни секретари) или духовна измет, обучена на лицемерие в бившите партийни школи на руската партокрация, назоваващи себе си демократи, антикомунисти, консерватори, и кой знае защо! – дисиденти, след като "дисидент" ще рече: не праведен партаец, ами партаец, кривнал от Ленин-Сталин и комунизма.


    Простодушните коментатори от компанията около семейство Ламски са отглас, реплики срещу настъплението на тарикатите както в България, тъй и изобщо в останалите общества от бившия мазно-идиличен свят на "строящия се социализъм-комунизъм". Освен отговори, тия изпълнени с жизнерадостен смях реплики са ирония срещу алчността и тъпоумието... ирония от гледна точка на християнския възглед за естествения ход на живота. Пародиите се градят върху печални явления от края на второто и началото на третото хилядолетие в развоя на християнската ни цивилизация, би трябвало да внушат, че здравите семена на културата все пак се носят не от специално назначени с кралски указ вестоносци (писатели, вестникари, литературни критици и всякакъв род модерни фарисеи и книжници), а от най-най-обикновените хора.

     08.08.2002

    От това, че циганската чалга, напоследък  и турските тв-сериали по нашите български уж телевизии, тъй кресливо, дотолкова разгонено ме следват по пети, не виждам как бих могъл да заобичам чалгата, както и Турция да ми стане по-мила. Толкоз фалш на едно място, толкова показност, мурафети, салтанати, сълзи и сополи по любов и в страдание за любов може да си позволи само изключителен невежа или провален тип.

    09.08.2002
   
    Цяла сутрин правих приписки към тъпата уводна статия на литературния критик Кръстьо Коюмджиев (1933-1988), турена за предговор към сборника "Съчинения на Димитър Димов", том І**. Леле, като си помисля как пошло, как от детската градина още са ни промивали мозъка с идеологически схеми и апология на комунизма!

   11.08.2002

   От седмица се занимавам с "Поручик Бенц", роман на 25-29-годишния Д. Димов за авантюрите на красива кокотка през 1917-18 година сред ужасите и подлостите на войната, когато нацията ни се сбогува с идеала за обединение на Българските земи в една държава. Чета бавно, правя съпоставки с доста подробните хронографии в публицистичната "История на Нова България, 1878-1941" от Никола Станев (1862-1949)***. Вероятно Д. Димов (1909-1966) е ползвал тълкуванията на Никола Станев.


   По повод образа на Елена Петрашева... Хубавата, привлекателна за мъжете жена е като торба жълтици на кръстопът. Всеки я пожелава, но успелите да се доберат до нея сладострастници губят основното достойнство за един мъж – своята обективност, независимостта от бесове и страст. Хубавата жена не бива да се притежава, достатъчно е да й се любуваш. Който влезе плътно в нейната орбита, рискува да изгуби мяра за нещата от живота. Сама хубавицата е гонена от неудовлетвореност и копнеж по все нови и нови от предлагащите й се възможности за завоевание.

   Липсата на мяра погубва личността. Изкушенията са твърде силни, малцина са мъжете (и хубавиците), които да устоят на тия изкушения, да не се съсипят от самовлюбеност и алчност. Женските капризи у хубавицата, ако тя е интелигентно същество, често са облечени в изключително логични обяснения и доводи. Това заблуждава мъжа и е лесно той да се превърне в придатък, в паж от свитата й. Наистина, колцина могат да се удържат на ниво измежду мъжете! Пази ме, Боже, да не превърна страстта си във водач! Нужен ти е характер и опитност, за да оцелееш, без да предателстваш срещу себе си. Но и продажната хубавица не е щастлива. Радостта от живота всъщност няма нищо общо с разврата на нравите. След няколко подобни Пирови победи тя или който и да е човек (независимо мъж или жена) е духовна развалина. 

    Дочетох романа. Чете се бавно. Усложнена, че и развлечена като литаво плетиво проза. Не е от южняшки или дори от славянски, или романски, т.е. от игрив, жизнерадостен тип, а е в стила на умозрителната, пронизана от резки идеално прави линии немска литературна класика. Съвършена конструкция, но не ми допада фаталистичният полъх на ледена мъртвешка пустош. Предпочитам Бокачовите разкази или дори тревожната есеистична белетристика на родения в алжирския град Оран Албер Камю (1913-1960). Предпочитам литературният герой да ме зарежда с енергия за живот, а не – обратното – да ми навява трагично усещане колко жалки сме в суетата и страстите по нещо мимолетно.

    Следва
Plovdiv, 3-11 avg. 2002 – redact. 21 mar. 2016

______
* Висарион Григориевич Белински (1811-1848) - руски литературен критик, публицист, философ. Без него как да си представя руската литературна класика; той й дава лице, оформя структурата и постиженията й. A колко обидно кратко живял! 
** Издание на "Български писател" от 1974 г.
*** Вж. http://www.venets.org/getfile.php?id=70