Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

сряда, 18 октомври 2017 г.

Фалшивите пророци – СТЕФАН ПРОДЕВ (2.)

Фалшивите пророци
СТЕФАН ПРОДЕВ (2.)


     Продължение от 01.01.2000.

     Оръжията, въоръжени акции, гробокопането и барикадата, като обикнати метафори на "закономерния ход към сияйно бъдеще на световна хармония", тези пропагандисти съвсем неслучайно тъй често повтаряха из стройните си умозрителни теории. Не признаваха покаянието като изход от драматичното несъответствие, като естествена форма за очовечаване и усъвършенстване у съгрешилия. "Врагът", децата, внуците, правнуците му на този т.нар. враг... бяха молепсани да носят клеймото на позора като грешници априори, като твари от низша категория.

    Странното стига дотам, че – за да е стопанин, човек буквално трябвало да се лиши от всичко лично, и не според философията на Иисус, а колкото по-безличен, по-всеотдаен, по-самоотрицателен, самоотвержен и саможертвен пред партийния олтар и вожда, значи толкова по-съвършен борец за прогрес е той.

    В човешката природа егоизмът – т.е. енергията на егото, на аз-а, е генетично
закодиран. Красивата отровна химера не успява да се наложи защото безименните партийни редици бяха обречени: или да лицемерничат (ако имат ум и свое мнение), или да се претопят във фанатизираната маса от маргинали - изпълнители на чужда воля, с други думи казано, така любимите на Маркс и Ленин винтчета и лостчета на партийната трансмисия.

    В маршируващите червени полкове личността изгубва всякакъв смисъл. Уви, и в родната класика автори като Вапцаров се равняваха по литературни фатмаци от типа Христо Радевски, които се гордееха точно с това свое самопожертвувателно обезличаване:
"Не съм ни Радевски, ни Христо, а съм безимен твой войник..."  

    * * *
    Сборникът есета "Разказът на палача" е равносметка върху милиони лични драми, провали, сривове, когато преизпълнени с най-добри намерения "червени бойци на идеологическия фронт" са принудени да лицемерничат, за да прикрият личното си неверие. Към този показателен за опонент на Т.Живковото управление публицист не виждам основание да крия огорчението си. Талантът ни е даден не за да слугува на която и да е партия, а да отваря хоризонти към високите сфери на етичността и естетиката (не тенденциозна и не партийна).



          Душата ми не е модерен ресторант,
          за да гуляят в нея разни дами!
          Не искам да пилея гордия талант
          в дребнавости и лични, празни драми!

– писа в предсмъртните си минути може би най-българският като стил, но и като манталитет съвременен поет
* на Европа. Нека да бъде обеца на ухото за любители на т.нар. модерна умозрителна, суха и скучна "трудна поезия". Има общочовешки изисквания, които по никой начин не могат да бъдат заобиколени или временно пренебрегнати; в този смисъл християнската нравственост се основава върху количествени натрупвания от античната култура и върху съзерцания на дяволития разум върху живота и човека, докато умозрителните хербарийни компилации у Маркс и последователите му, и осъвременителите му си остават психологически експеримент, епизод от двехилядигодишната християнска цивилизация.

    Не съм сигурен до каква степен гражданин на Западна Европа би могъл да си представи що е Реален комунизъм. А българите сме бременни с опит. И си мисля: дали поколенията българи, преживели т.нар. социализъм, не сме с предимството на изболедували красивата отровна илюзия. 


     Време е да си кажем: Да, ние оцеляхме!

    Преживяното за някого може и да е повод да се чувства малоценен; за мене лично преживяното обаче означава: коренът ни – колкото и да се постараха да го изтръгнат и стъпчат, колкото и да го рязаха, да го ашладисваха с чужд (руски или хамерикански) стил, колкото и обилно да го ръсеха от небесата с идеологически отрови, си остава жилав, жизнен, весел и плодовит.

    Западният човек го няма този опит, западнякът едва ли може да си представи с какво "рядко щастие" се е разминал.

    * * *
    Ето мои си приписки (бележки), грубичко надраскани върху белите полета на по-горе споменатия сборник идеологически есета, докато го четох и препрочитах няколко пъти с респект, но и с удивление. От грандоманското въведение съм си отбелязал:
"100% лъжа!" срещу твърдението
"Нашият славен Девети никого не уби за късче земя или за кесия жълтици. Животът, който се роди, охраняван от пушките ни, имаше други амбиции. Той не ламтеше, а търсеше, не грабеше народа, а го просвещаваше, превръщаше го от роб в стопанин".


    Техният Славен Девети... Съм от поколението на най-просвещаваните (чети: "от петгодишни хлапенца с яко промиван мозък") горди стопани, бяхме уж собственици на гигантска тежка индустрия, на огромна по площ плодна, подредена земя, дворци и резиденции, самолети, кораби и прочие красоти... с незначителната подробност, че не ние, а други се облагодетелстваха, а и днес точат от това богатство. На нас другарите и другарките от висшия ешелон на Партията бяха предоставили лукса да се гордеем, колкото си щем и пред когото си щем.

    Къде е моят дял от това приказно общонародно имане? Дали моите деца, внуци и правнуци ще имат разкоша колкото си щат като мене да се гордеят – ако са дотам глупави! – с нещо, което никога не им е принадлежало, макар да е резултат от труда на техните бащи и майки, баби и дядовци?

    Кой си присвои имота на нацията след сдаването на властта от Тато? Дали не са пак "най-достойните и незаменимите", които в първите десет години след паметния Десети ноември не преораха открай-докрай и не превърнаха Отечеството в пустош, а българите – в най-бързо топящия се етнос от задния двор на континента Европа!

    И най-веселото – от бивака на обновените бивши ечи: "Искахте демокрация? На ви демокрация! Има да сънувате Живков, ама така ви се пада". В Плевен местната партийна ядка на преустроилите се демократи агитира със сравнителен списък за цени на стоки от първа необходимост преди и след 10 ноември 1989 г., като мотив за привличане на симпатизанти. И не виждам как българин с мизерна пенсия не би се прехласнал по тази алена мухоловка.

     * * *

    Когато ни кълнат, че не сме имали реална опозиция сред интелигенцията, дали си дават сметка, че над три хилядите усмъртени по политически причини в моята следвоенна България са повече от политическите екзекуции във всички
взети заедно бивши соц. общества на Централна Европа (ГДР, Чехия, Словакия, Полша, Унгария)? Питам, и отговор не ща.

    Следдеветосептемврийската власт у нас чрез т.нар. рабфак
** фабрикуваше в къси срокове лъже-интелигенция далеч от националната ни културна традиция.
Яка помощ в тази сфера оказваха висшите школи на СССР, отдето тук долитаха лисенковци, тимирязевци, стахановци, мичуринци, злобинци, последователи на железния Феликс (Дзерджински), все важни за държавата кадри, които заместиха избитите или прогонените от България интелигенти (инженери, лекари и пр.)

    Ако се вгледате в биографията на типичния днешен лидер или политолог у нас, с малки изключения той е възпитаник на изпитаната сталинска и ленинска школа за демагогия, заел ролята Ярък антикомунист, борец за европейски духовни ценности. Виж къде е учил, кои са му пророците, кои – учителите... и нищо друго! Именно тези отличници, тези прилежни възпитаници на маркс-ленинската философска мисъл и етическа школа днес най-кресливо агитират за демокрация. 


    Боже мой, защо ли! Дали не от гузна съвест?

      
Следва
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, edited 19 oct. 2017

    Илюстрации:
    горе – Пловдив, юли 1994агит-трибуна на СДС край Гребния канал.
    долу – София, 23 юли 1943, последна (полицейска) снимка на най-нежния поет в съвременната Българска лирика преди екзекуцията.
___
* Пеньо Пенев (1931-1959).
** Рабфак – работнически факултети, където в съкратен курс полуграмотни бяха произвеждани в сан интелигенция. Именно тези верни на Партията хора оглавиха всички до един сектори на стопанския и духовния живот в България след Втората световна война. В университета и в БАН част от някогашните рабфаковци доживяват дните си, обградени с респект. Бел.м., tisss