петък, 17 март 2023 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1215.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1215.)

 По света има два типа люде: мъдри, които съзнават, че са недотам умни, и глупаци, които се мислят за мъдреци. – Сократ (469-399 г.пр.Хр.)

  Иногда теряешь какая-то вещ, потом нечаянно находишь и очень радуешься этому. Иногда специально что-то выбрасываешь и тоже получаешь какое-то облегчение что-ли! Как в детстве... хотелось бы найти или прикупить шапку-невидимку, думаю, что очень пригодилась наверное. Lucien Lucienфейсбук*

  16 jan. 2002

  Заемам се с романа на някоя си Айрис Мърдок (1919-1999). Имам намерение да си отбелязвам ключови фрази с доста подтекст... Ето я първата (стр. 11): "Удивително, непоколебимо и мощно може да бъде игривото море!" В крайна сметка, като изкушен литератор, работата ми са детайлни анализи върху случващото се (и неслучващото се) около и у мен. Описвайки своето, мисля си, описвам възможността да се случи с всекиго. Не, не съм обладан от високомерие, просто най-достъпен за размишление и наблюдение съм си, както и неколцина по-близки и по-далечни приятели и случайни познати. В известен смисъл литературата е тъкмо нарцистично занимание: оглеждаш се в бързея на изтичащото време, трупаш познание и самота, и сбираш печал, според древната сентенция**, опитваш се да продължиш оптимистично да съзерцаваш света. Създаваш си изискана компания от мъдреци и по-обикновени смъртни, обединени от умението ти да се изразяваш уравновесено, което ще рече: добронамерено.

  А какво ли пък ще кажем за удоволствието да се откажеш именно от удоволствия и изкушения? Стр. 13: "При храната и напитките, както и при много други (но не всички) неща, простите радости са най-добрите, и това е ясно на всеки интелигентен, обичащ себе си човек". Стр. 29: "след известно време щастливо взех да забравям изживяното по тихия особен начин, по който се забравя сън". Така, струва ми се, любимата Re. ми се отдалечава; виждам я като в сгъстяваща се мъглива привечер. Очевидно влизам в сфера на вътрешно задоволство: приятно ми е да си помисля от време на време, че – дотук поне! – устоявам на разрушителните бесове в себе си. А не съм си представял досега, че някой би се гордял, понеже нищо не е сторил – стоях като каменист остров сред разбушувало се внезапно море и поне външно се постарах, поне доколкото ми е възможно, да не изразявам болка или изненада... Приех предателството за нормална част от живота, макар съвсем да не мисля, че е тъй.

  Любовта винаги си остава застрашена от предателство. Защото предателството е обратна страна на монетата. Край всеки Иисус неизбежна е вероятността да се появи Юда. Рано или късно, и това се случва, за съжаление. Но кого да жалим – Иисус ли?! Грешат онези, които с телени заграждения и настървени зли песове охраняват зорко своята любов. Това не е любов, а страх и див егоизъм, макар че точно тези ревнивци най-обичат да говорят колко силно са привързани, и значи – ах, какви дарове и какви компенсации очакват в отговор! Любовта е преди всичко свобода, усещане за радост и цъфтеж, внезапно широко отварящи се хоризонти. Който се страхува от изневяра, е най-силно застрашен. Та е глупаво да се страхуваме, когато сме влюбени.

  Защо обвиняват предателя? Като че никой досега не се е замислял каква трагедия изживява той, каква цена плаща, за да убие любовта в себе си. По-добре да не си на негово място! Купища добри доводи си измисля той, а и много убедително обяснява необходимостта, обстоятелствата, които го били подтикнали да извърши своето; но от себе си кой ще избяга? Затова не го слушай, когато хленчи и се окайва или когато се хвали какви успехи бил отбелязал и как отведнъж животът му се подредил. За да се случи, всяка застигнала ни изневяра дълго зрее в недоизречено или премълчано. Значи, изневеряващият ще да е усещал някакъв си вид велик недоимък, несъгласие, възражения, но се затаявал, страдал тихо, мечтал за повече любов, повече изгоди. А пък любовта, общо взето, е нехайна и непретенциозна, така че какво ще рече тогава "повече любов"! Степенуват: този бил обичал толкова, пък онзи обичал повече, и не разбират, че има само едно: или обичаш, или не обичаш.

  Човек самичък се ражда, живее живота си и умира отново сам. Тъй сме устроени. И единствено в любовта живеете двама. Но не забравяй, семенцето на предателството винаги ни дебне някъде наблизо; без да е основание зиморничаво да се тревожиш; то просто е част от нещата, които рано или късно ни се случват. Неизбежно е. Та приеми предателството, без да се гневиш; защото то очиства мъртвите идеи, мечти, копнежи, за да те освободи от Миналото и да погледнеш с нови идеи, мечти, копнежи годините, които ти предстоят. Не бива да стоиш като вкопан, животът е пред теб!

  Отбих се малко преди обяд в училище. Като че някой ме улови за ръка, откъсна ме от книгата, която четях, и ме отведе право в училищната библиотека. Побъбрихме с библиотекарката Петя за това и онова, изразих удоволствието да чета точно такава книга и Петя Димитрова рече: "Е, веднъж вкусовете ни да съвпаднат!" После тръгна да се изкачи на третия етаж, при домакинката на училището, остави ме сам, както се изрази – "да пазя библиотеката". Седя, отпивам от кафенцето, прелиствам разсеяно току-що получено книжле, и вратата рязко се отваря. Влезе Re. – с дяволита муцунка, предизвикателно хубава, каквато си я знам.
  – Здравей, Жоро! Чух, че те споменаха горе, и дойдох да те видя. Какво правиш?
  Гледам я втрещен, качил нозе върху масата. А дяволицата продължи:
  – Обадих ти се по телефона, но те нямаше. Пък и нали каза да не ти се обаждам, та не ти звънях по джиесема. Ние сме...
  – Ясно! – казвам (предположих, че е с Новичкия, и не съм се излъгал).
  – Оставих ги двамата с малкия в моя кабинет. – След малко кокетно се завъртя пред мен, раздипли плата: – Виж ми новата пола! Е, още не съм я изплатила, ама...
  – Добре ти стои – казвам. – На теб всичко добре ти стои. Грешна и хубава, ароматно съчетание се получава.
  – Исках да се видим някъде, в някое кафене. Но щом не желаеш... Реших, няма да те безпокоя повече.
  – Смятам, че така ще помогна най-добре да усетиш промяната. Нали, коте!
  – Оф! – въздъхна. – Не е това, което очаквах, но обратно при... (спомена името на бившия си съпруг) няма да се върна.
 Като тръгна да излиза от читалнята, обърна се и направи муцунка като за целувка.
  – Разбира се – казах мъдро, – в никакъв случай не бива да се връщаш в оня батак.

  След минути, когато Re. вече бе излязла, върна се библиотекарката.

  – Запознах се с него – рече; имаше предвид новия приятел на Re.
  – Какво ти е впечатлението? – питам.
  – А! Не е висок като мъжа й, не е и красавец. Интелигентен изглежда – рече.

  Записвам последните реплики, и джиесемът ми изпиука два пъти: Re.! Точно осем и две минути вечерта.


  17 jan. 2002  

  Отговорих на късичкото й съобщение по джиесемчето: "Тъкмо описах днешното си преживяване, коте. Ти да не би да си екстрасенс?" Обади се веднага по домашния ми телефон; говорихме – и повече тя. Беше в добро настроение. Посмяхме се над неща, които изричах в шеговита форма, независимо че в дъното им е горчилка: как и колко хубавичко е да си сам, а пък тя (Re., значи) е наказана да се върти като ротор или като центрофуга около себе си, да върти около себе си сума ти хора; или за транзисторно касетофонче, което съм си обмислял да й подаря за рождения ден на малкия Чечо, и как ме притеснява, и че хлапенцето, както всяко момченце, е любител на техниката, и значи, бързо ще го разпарчетоса това касетофонче, за да разбере кой вътре пее, кой бърбори... На което тя, усмихната, хубава и зачервена от щастие, бързичко рече:

  – Ако имаш пари за харчене, обади ми се, ще намеря начин да ги наместя. – И разни други такива. – Онова, че сме се видели вчера, го смяташ за преживяване?! – чуди се.
  – Ами да, коте.
  – А мислех, че не искаш да ме виждаш. Бях решила да не те търся, както ми нареди.
  – А тоя джиесем, който ми подари, за какъв дявол не съм го изключил, как мислиш! Все си казвам: "Ще звънне, поне някакво там пиук-пиук!" – ама не звънва...
  – Значи, мога да ти се обаждам. Така ли?
  – Да, коте!
  Споменах, че съм купил тези дни половин килограм кафе, и тя:
  – Заредил си се! Какво ли си си помислил: като ти дойда на гости, да има с какво да ме почерпиш...

  Днес след осем сутринта слязох в гаража и до осем вечерта разглобявах двигателя на колата. Чувам почукване в областта на първия цилиндър и се захванах да уплътня основния лагер и лагера на биелата. Трудоемка, капризна работа. Ще имам занимание поне още за два дена напред. Мислех да започна тазвечерните записки с изречение, с което приключвам за днес: "Честолюбив съм, но тази плесница, която Re. ми извъртя изневиделица с Новичкия, оглушително отеква не само у мен, но и наоколо".

  18 jan. 2002

  Заради ремонта ходих до магазина за авточасти; купих сакс и гарнитура за картера. Ситен снежец ръси. Въздухът е мек и свеж, ала сивото снишило се небе и огромните локви, загърналите се плътно в себе си минувачи, както и изкаляните очукани стари коли по улиците на моя роден Пловдив излъчват тъга. В такова време най-добре е да си с хубава книга в леглото... В този ден за кратко се почувствах хлапе. Отиването до магазина в центъра на Пловдив беше за мен цяло пътешествие. Зяпах любопитно по отрупаните със сняг яко подгизнали дървета с висналите им до земята клони, зяпах къщите, занемарените дворчета тук и там, уличните помияри край някой контейнер за боклук зяпах; зяпах и котките – със ситни стъпчици прекосяващи с лапки отъпканата пъртина, врабците, гургулиците зяпах, старец, който с бастунче едва-едва пристъпва от страх да не се подхлъзне, и дете, детенце, а не възрастен "хлапак" като мен зяпах как тегли майчето към сергията да му купи портокал: "Само един, маме! Ама моля ти се, виж ги какви са големи и хубави!"

  Гледах любопитно, ококорил зъркели, заобикалях локвите от сняг, киша и кал или прецапвах храбро през тях... И всичко това ми доставяше онова, като че ли доскоро забравено удоволствие от ранното детство, така до болка познатото – да се радвам не поради някаква особено важна причина, а просто затова че съм жив, не са ми се пак надули и гноясали сливиците, не съм гладен, греховете си дори съм изплатил с лихвите, което ще рече: мога най-сетне да си позволя и дребни хлапашки авантюри – например, да мина не по познатата улица, а по лъкатушещата прясна пъртина между високите надменни блокове... или – както и сторих – да си купя шоколад с бадеми и стафиди и да го излапам, облизвайки се, преливащ от щастие.

   Re. и аз

  Когато се ражда Re., чичо й Патрик, пианист от Виенските нощни барове, композира музикална пиеса в нейна чест. Дядо й Норберт е австриец, банков чиновник, баронет: аристократична титла, придружаваща имение и обработваема земя, нещо присъщо за Австро-Унгарската империя, но остава в Пловдив подир някоя си Мария, наполовина еврейка и наполовина гъркиня от Солун. Майчиният род на Re. е от село Устово, днес квартал на Смолян. Решили да я кръстят Тодорка, обаче свекървата – онази Мария от Солун, се сопнала: "Що за простовато име!" И определя името на бебето, естествено, следвано от твърде известна по света австрийска или немска фамилия. Тъй че Re. се явява потомствена баронеса, пък и жестовете, цялостното й излъчване, маниерите й носят нещо, вероятно присъщо за момиче от аристократичните среди на някогашния западноевропейски цивилизасион.

  Същата Мария всеки Божи ден изпраща съпруга си австриец в пловдивския банков офис с изпрана и изгладена чиста риза. Каква съпруга, Боже мой!!! По християнските празници семейството се нарежда около застланата с колосана снежнобяла покривка трапеза и съответното изобилие от ястия, ала преди да посегне към вилицата, ножа и лъжицата, всеки от семейството бил длъжен кротко, прилежно да изслуша "Отче наш, Ти, който Си на Небето...", да удари трижди кръст и чак тогава се хвърля да се налапа.

  Като се раждам, чичо ми Атанас – когото братята му го наричат Насо Гащаря, когото през 1947 г. парата яко го бие, като механик по домашните по селата шевни машини и мъкнел оттам торби с фасул, брашно, ориз, мас, прави в моя чест влог от пет хиляди тогавашни български лева и след 30 години, оказа се, тази яка пара ми е донесла кяр от пловдивската банка цифром и словом от 8 (осем) Бай-Тошови лева, така че Левон Хампарцумян ряпа да яде!

  Бащата на баща ми, дядо ми Георги, е общински данъчен чиновник, демек, и дядо ми борави с пари, кажи-речи почти през целия си живот, обаче понеже не бил Левон, нито Хампарцумян, с петима сина и капризната ми баба Господинка Маркова, според майка на някогашна моя колежка, са най-бедните в бедняшка махалица на Харманли. Петгодишен, като последен, пети по ред син на данъчния чиновник Гьорги, бъдещият ми баща наобикалял всеки Божи ден казармите в къра край Харманли, да му отсипят в тенеке от консерва милозливите момци от тяхната войнишка чорба. Като се види с пара, дядо ми Гьорги отсядал в кварталната кръчма и още след първите две юзчета от 30 грама ракия връзвал кънките и разнежен поръчвал пиене за цялата компания в кръчмето. След което благоверната Господинка Маркова се залоствала с петимата си мъжкарлака в бедната им къщурка, пък данъчният чиновник изтрезнявал цялата нощ свит на кравай върху черджето пред дома си за назидание и потрес на комшиите.    

  Следва

Пловдив – европейска културна столица

Plovdiv, edited on 17 mar. 2023

Илюстрации:

- Балкончето, дето описвах преживяното.
- Пловдивската Главна в снежния януари. 

___
* От рус.: 
Понякога губиш някаква си вещ, а после най-случайно я откриваш и си много радостен. Понякога нещо специално изхвърляш, и също получаваш известно облекчение като че ли? Както в детството, иска ти се да намериш или да си купиш шапка-невидимка, която – мислиш си, ще ти послужи…

** Джийн Айрис Мърдок (1919-1999), (англ. Jean Iris Murdoch) е ирландско-британски романист философ, известна с творби, в които се съчетават остри сюжети и богата психологическа обрисовка на действащите лица, често засягащи етически и сексуални теми. Мърдок е сред т.нар. сърдити млади хора в Британската литература. Издала е 26 романа и се явява автор на философски и драматически произведения. Увлича се по екзистенциализма на Жан-Пол Сартр и Албер Камю, по феминизма на Симон дьо Бовоар. Преподавала философия в Оксфорд, дето се запознава с Джон Бейли – професор по английски, писател и литературен критик, който й е съпруг от 1956 г. до смъртта й. За постижения и заслуги Мърдок е удостоена през 1987 г. със званието "Дама-командор на Ордена на Британската империя"Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1694.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН  ПЛОВДИВЧАНИН (1694.)     Всичко, което съм като характер, дължа на стипчивата майчина обич. Как веднъж не ме е похвалил...