Някои понятия, образи ни се явяват сякаш от извънземна геостационарна орбита. Не бях още чел "Българският Великден", когато по-миналата пролет писах отзив за книгата на пловдивския самоук публицист писател Василен Ведров, дето употребих израза "Тук се излъчва достолепието и самоуважението на чистия български дом, респектът пред бащата, нежното очарование на майчиния силует". Та чета тези дни в издадената през 1975 г., нашумяла напоследък студия на Тончо Жечев (цит.съч, с. 286): "Но у него (Икономов*) явно се чувства, че е израсъл на стабилна жеравненска почва: чистота и строгост на нравите, усет към практическите нужди на времето, самоуважение и достолепие, прерастващи в неудобна житейски, почти демонична гордост; и онази тънка склонност към коренните начала в живота, така характерни за неговия земляк Йордан Йовков".
От гледна точка на стилистиката имам поне четири забележки към цитираното от професора: 1) "стабилна" и 2) "трактовка", 3) неточното "жизнен" вм. "житейски" и 4) плеоназма (досадното повторение с няколко различни думи) "коренните начала" вм. "корените"; обаче не за това ми е тук думата, а за съчетанието между "достолепие и самоуважение". Кое кара несъпоставимите двама автори – с 25 години разлика във възрастта, да сплитат двете понятия?! Кое ли може да ме сродява с Тончо-Жечевите размишления, след като до онзи момент съвсем не ме е занимавало творчеството му! Не иде ли това общо от общия ни генетичен код, независимо че сме българи от разни поколения, от разни краища на Българската земя! Да се дразня от дребните слабости в тази мъдро написана проза, да се усещам изкушен да я доработвам, доизкусурявам писаното от г-н Жечев, за мен е знак, че го ценя. Така допълвам и съм готов да споря и със самия Върховен творец.
И тук моето любопитство кое е първоначало: достолепието или самоуважението! Думи, съчетавани може би механично в потока на съждението, ала подсъзнателно проф. Тончо Жечев поставил първо самоуважението, и в това е по-точен; ами нали самоуважението си е вътре в личността, докато достолепието пък е обърнато към света, към другите. Нали е логично съдържанието да върви пред формата: как да си достолепен, преди да си съзнаваш стойността! Лицемерие ще да е, ако е така, гола показност ще да е. Като нагъл графоман с диплома от висшата ленинградска школа по марксизъм, който под път и над път за себе си твърди, че е философ-психолог, демократ, антикомунист, а от изреченото в публичното пространство е пак онзи до болка познат злостен, кощунствен фанатизъм на някогашните партийни секретари? От друга гледна точка – тълкувайки личността, нали първом съзираме външните й очертания, и едва след това навлизаме във вътрешната й структура. Така че – ако професорът е прав в закованата, статична, неподвижна характеристика, която си е завършено познание, моята си подредба на тези две понятия отчита динамиката на познанието, като движение на разума от очевидното, от повърхностното към далеч по-същественото съкровено... Значи, виждаме достолепието, и едва чак подир това откриваме стаеното зад него самоуважение у човека, когото обсъждаме сред нас.
Външното по-често е измамно – и не всякога съответства на вътрешния пейзаж на личността. Човекът е склонен да се представя за друг, да лицемерничи. То се вижда особено ярко по времето на избори, а и винаги – когато ни манипулират. По природа човеците сме вероятно най-ярките манипулатори. Така че Познанието не е състав от фиксирани истини кое какво е, а е непрестанно изпитваща ни и меняща ракурсите си гледна точка за скритите пружини на живота в общество, а и у човека със съкровеата негова лична драма. "Всичко е в мнението" цитира къс от късноантичната киническа философия роденият в 121 г. Марк Аврелий (вж. М. Аврелий, "Към себе си", С. 1986 г., с. 36). Не по-маловажен от изследвания случай, личност или събитие е оценяващият, т.е. онзи, върху чието субективно мнение се съставя многообразието на световната литература, философия, изкуство, политика, бизнес и прочие. Затова и си позволих тези умозрителни дотук размишления.
От завчера чета "Хроника на един танц с дявола" – автобиографичната история на добрал се, след низ от несполучливи опити, в 44-годишната си възраст до Франция автомобилен и прочие изобретател. Може би произнесено на френски заглавието да изглежда още по-артистично; разказът тече леко претенциозно, напомня ми на стар, изветрял френски парфюм или за начина, по който французите произнасят [о]. Това произношение на френското [о] се постига с издължени и свити в кръгъл отвор под формата на кокоше дупе устни; това е то затвореното френско "о"! Авторът, вече 54-годишен, роден нейде си в София, в момента на написването бил силно ухажвана от Западната преса и автомобилостроителните гиганти персона, и доколкото схващам, не само във Френската република, а и в целия Западен свят, та чак в Япония. Имам усещане, че чета история на моето си детство, юношество, ранна младост, само че, макар сглобен от почти същите детайли, сюжетът е пищно представен, по предвзет, нарцистичен начин. Същите опорни точки от събития, дори същото едва прикрито аутсайдерство спрямо фасадата на соца (социалистическото ни общество) от 1953-1965 г., с разликата – че докато средата, в която раснал и се оформял като личност господинът, се приспособявала ловко към властта на соц. партайците, моите най-близки, родителите ми на първо място, докрай изпиха горчивата чаша, мълчаливо живяха с униженията и лицемерието на властта ни и нейната Партия към българина. Заради най-обикновените мои труженици и заради притесняваните от всякакъв род наглост мои близки, ме следва дългът да отбележа в приписки по белите полета на тази колосана и парфюмирана, сресана и лустросана биография мнението си, не за друго! Осъществяването на таланта е темата, разработена да звучи като евангелие за възхода на талантлив нашенец, озовал се извън България. Чета бавно, препрочитам авторския коментар върху кориците: книгата се тиражирала на Запад като трилър от свят на гротеска. Предполагам, идеята на щастливо осъществилия се изобретател е била да създаде образ на неунищожимия Български дух... Как го прави обаче – чрез тържествуващо задоволство и прехласване по себе си от постигнатото. Боже мой!
Идва ми на ум, че и автобиографичната лична история на един бивш американски президент (Джордж Буш, "С поглед напред", бълг. изд.: 1991 г.) е по-сдържана откъм самолюбие. Ала милият сънародник се заел да сочи на изгладнелите българи колко отрупана с лакомства му е трапезата... Ако не е избиване на комплекси, как се нарича това нещо! Много трябва да си мизерувал, че да се хвалиш толкова нафукано. Ще ми се книгата "Хроника на един танц с дявола" да не ме почуква с нокът по челото, а да ми вдъхва оптимизъм, че всеки личен успех отсега-нататък зависи преди всичко от собствената ни настойчивост, предприемчивост и откритост към света на другите, от трудолюбие, дисциплина и преди всичко от талант. Затова и вероятно ме озадачават фалцетните нотки. България е представена като турски кенеф от чешки скулптор** – акцентът му тук е не върху безобразията през годините на соца, а върху болезнената самовлюбеност на една велика персона. Патетичното отрицание на всичко българско не ми помага да отделя болшевишката практика от българския ни бит и душевност.
Възможно е основа на това завръщане към миналото ни да не е толкова погнуса от политическата система, колкото възкисела гримаса към народностния наш характер. Може би е наивно да си въобразявам, че българският ни модел на съпротива срещу простащината и фанатизма, срещу чуждопоклонството и възгордяването у парвеню и слуга на чуждия интерес да е по-многопластов и изобретателен! Герой на спомените е гениална личност – изобретател и математик, инженер, механик, медик, учен, която проявява висша степен комбинативност, ловкост, целеустременост... Но духовният живот на нацията не е нещо елементарно, податливо на предпоставени тези. В този смисъл необходим ми е г-н Румен Антонов за съмишленик, а не съм наясно с каква цел – умишлено или от неумение да се изразява, ме настройва срещу себе си.
Не се чувствам пренебрегнат, затова че не съм бил инквизиран в подземията на Държавна сигурност. В досието ми, съчинявано от "съвестен и верен на Партията доносник", от интелигентен някой Георги Коритаров (1959), Иво Инджев (1955), или Меди Доганов/Ахмед Доган (1954) и Павел Зидаров/Лютви Местан (1960)***, надявам се, липсват пикантни подробности за дейността ми като вестникар и учител – освен тъпата информация, че баща ми е частник, което не е вярно. Е-ех, как силно искаше моят баща да си е стопанин, но доносниците на Партията слухтяха! Странно ще ми е из архивите на вътрешните служби за контрол и наблюдение да са ме определяли за отявлен, закоравял враг на Народната власт, саботьор, дисидент, провокатор, агент на вражеско разузнаване. Към моите ужасно "тежки политически грешки" Партията-ръководител, по-точно, съвестните й чиновници, се отнесоха с разбиране; с ръка на сърце, бих казал: с известно съчувствие: ограничаваха за месец, два или три месеца заплатата ми, огромната заплата на литературен сътрудник от 95-130 лева, докато им писна и просто ме изгониха от редакцията. Поне ми дадоха възможност да поработя трийсетина години като даскал по Български език и литература.
Та си нямам с какво толкова да се гордея. Мои роднини и приятели не са съдени от т.нар. Народен съд. Семейството ми, пък и родът ми, с едно само изключение – чичо ми Насо (Атанас Бояджиев, 1912-1978 г.) не са гнили по китните концлагери на соца, не са били интернирани, нито са били сочени с погнуса като врагове на прогреса, не са разхождани с окачена на врата наплескана с катран табелка "Аз съм кулак – народен враг!" из дюдюкаща и замеряща ги със запъртъци, буци пръст и гнили круши злобна, тържествуваща тълпа бедняци. Оскъдното имущество на майка ми и на баща ми, тя – студентка от Пазарджик тук, той – бивш фронтовак и чирак дърводелец, пришълци в този древен град, не е било конфискувано заради буржоазен произход, шашми или далавера с комисионни за доставка на бракувани немски зенитки за Българската ни армия, както се случило с баща му на издрапалия до Председател на Народното ни събрание г-н Стефан Савов (1924-2000). В двата ми рода – майчиния от Пазарджик, и бащиния от Харманли, не са ми известни персони с аристократично потекло, с титла маркиз, граф или принц, с наследствени имения и каквото и да е друго за завист, та напорист червен тарикат от престараване пред службите да изпрати мой близък да чука камъни или за назидание и спокойствие на управляващите да кисне в пандиза.
Уви, това е истината за мен и моите близки! Но не мисля, че преживяното от нас е по-малко трагично и покъртително. Защото, драги ми бойки "борци за демокрация и европейски духовни ценности", жестокостта не е единствено форма на пароксизъм; жестокостта, мили любители на духовните ценности, може да е мудна и търпелива, сълзлива, па и на вид дори човеколюбива, процеждаща се в оскъдни дози змийска отрова през целия ти мизерен животец. А нима това е по-малко нещастие?! Мечтая някой да го разкаже с най-обикновени думи – без да се горещи, без да вири нос или юмрук, без да настръхва, без да застава пред всички нас, унижените и оскърбените българи, в театрална героическа поза... И в този делничен епос иззад самоиронията, зад присмеха, зад отрицанието искам пак да откривам пулсации на синовна обич и привързаност към целия ни многострадален и калпав, и ограничен, изключително прост – и тъп, умирисан на кисела селска пот, натирян от чужди господари, и още повее натирян от мекеретата на чуждите господари тук, но жилав Български корен.
Независимо от издевателствата дотук, българинът продължава да е това, което е – чекмедже не с едно, ами с пет дъна, характер многопластов, шлифован от шанса да оцелее въпреки Държавна сигурност и смукалата на хищната ни Държава, съхранил вътрешна подреденост и достойнство на стопанина, овладял умението да отстоява себе си с невероятни за партийния агитатор и обичайното мекеретата на всяка власт роли на смирение, съхранил острия си взор на ловец, когото пак манипулират като добитък да гласува за невежи и алчни грандомани. Но защо ли като че не си даваме сметка, че българите сме сред духовните отци на днешната Европейска общност на етносите още от Х век след Христа! Самоизолирането у изобретателя Румен Антонов, присадил се успешно на Запад, самоотграничаването му, като мъж с набор блестящи качества, от гнусния пейзаж на явна нечистоплътност, овчедушие, поквара и битова занемареност, сочени като характерни за българина, каква цел гони?! Вместо вежди да изпише, да ни извади очите, понеже сме българи, това ли му е целта?
След онзи "славен" Десети ноември 1989 година се нагледахме на страдалци, които живичко и похватно се самонастаниха във властта – и като наставници на моя народ, взеха да вирят показалец по площадите. Историята на изобретателя, присадил се във Франция, е полезна. Да се поклоним пред успеха му, а и да се порадваме, че човек от нашето поколение, та и българин, се е осъществил на Запад в пълна мяра. Та ние не сме многолюдна нация, че да делим от себе си този или онзи, колкото и противно да се представя! Кой знае защо, иде ми на ум известният брат на актьора Анани Явашев, без хич да не ме вълнува славата му сред снобеещата публика на блажения Запад.
Помня как преди години пак тъй се погордяхме с подвига на алпинист от Карлово****, бучнал в снега на Еверест и родния байряк. Питахме се тогава шепнешком, когато бе отминала еуфорията и тъгата: Този Христо с партийно поръчение ли го пратиха там да загине? Изкривената представа за успех беше пожертвала и него като група млади българи пред "олтара на Партията" в познатия й стил, както са пожертвани в лютата зима на 1943 г. стотината полудеца-полумладежи антонивановци – само с ученически шинел, в обуща половинки излезли с оръжие в планината... и изтребени в местността "Сухото дере" насред Родопите. Напомпвайки партийния интерес, че обречените, ще изпълнят партийната цел, някой употребил невръстните идеалисти. То е друга тема.
Между другото, когато преразказва популярен сред янките анекдот за мистър Хенри Кисинджър (1923-2023) – американския евреин, изпратен някога си с мисия в Израел, авторът на романа-сатира "Параграф 22" Джоузеф Хелър (1923-1999)***** приключва сагата около костюма на въпросния мистър Кисинджър с откритието, че – колкото и велика за света, дори най-великата личност е само малка, много мъничка рожба пред строгите благосклонни очи на Родината-майка.
.jpg)
.jpg)
.jpg)