Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

вторник, 8 октомври 2019 г.

КАШАЛОТИТЕ


КАШАЛОТИТЕ

От древността до днешния свят
плодоносният нанос наука – още
толкова тънък, толкова крехък,
между сладки плодове с аромат
ражда коварно отровни кактуси.
Бреговете, дето едва се крепим,
сами подравяме. Сами се каним
да сринем дворците, книгите да изгорим,
да унищожим светилищата, статуите,

надгробните паметници,
артистите си да напъдим,
мъдреците да изгорим на клада,
и да се отправим важни-важни към
глъбините на световната вакханалия –
на вселената от алчност, сълзи и секс,
сред взривове от омраза и кървава пот.

Не затиска ли тинята милиарди древни очи,
вперени питащо в нас, макар и безмълвни?
Не се ли гонят над множеството ни талазите
на прииждащите от бъдещето поколения?
Кашалоти сред пръски от солена морска пяна
летят към скалистия бряг на нещастието,
сивата бездна порят с могъщи плавници...

Докога???

Все нещичко трябва да се направи,
човечество мое –
себе си да спасим,
знамената,
скрижалите древни
и теб,
корабе наш,
модроока, къдрокоса майчице Земя,
набръчкана с планини от умора,
реки от радост
и пустини от скръб.
*

Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, edited by 9 oct. 2019
___
* От сб. "Кардиф", изд. 1998, с. 35-36, бел.м., tisss.


НА ХУБАВИЦА КОЙ ОТКАЗВА

НА ХУБАВИЦА
КОЙ ОТКАЗВА

Стоеше сам-сама на бара,
аз влязох, казах: Добър ден! –
посвирих малко на китара
и после тя излезе с мен.

Дори не съм я уговарял, 
когато я прегръщах аз –
кобилката бе без самара,
а мен пък ме обхвана бяс.

Език ми пъхаше в ухото,
прокле ме, Господ призова,
обиди сипеше – с каквото
за Господ чак ми дожаля.

Да я оставя, да премисля,
уви – въздишате с тъга, –
съпруга чужда кой натиска
и люби я не на шега!

Какво тук повече да кажа,
от вас за да се защитя –
на хубавица кой отказва, 
особено щом страда тя?

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 10 maj 2011 – edited by 9 oct. 2019

АНА ІІ

АНА ІІ

Кратък сюжет за всички, които ще рекат: Не се отнася до мен!

  На петата година започна да му изневерява. Той пък започна да пие от мъка и да я бие, заради което пак пиеше, от угризения на съвестта и от съжаление, защото още я обичаше, а и тя бе наистина доста слабичка. И пиеше нормално, колкото се полага на трийсетинагодишен мъж с големи рога. Струваше му се, че всички знаят за неговия позор и зад гърба му шепнат с ехидна усмивчица: Рогоно-о-осец! Хей, рогоно-о-осец! Добре, ама не виждаше пред себе си враг. Имаше неколцина доброжелатели, и когато унило размазваше безбройните й изневери, като се опиваше от перверзните подробности и детайли, свикна да го съжаляват, да кършат ръце, да го гледат с натъжени очи. Защо пък не! Това също може да доставя удоволствие в известен смисъл, макар че общо взето е по-гадно от каквато и да е изневяра. Като не можеш да се примириш, поне не се излагай пред хората!

  После тя се влюби бурно в бивш затворник – някой си Иван Щипков от село Калояново на петнадесетина километра от града, и направи първи опит да се самоубие с хапчета. Не че й се умираше! Не можеше да преживее, че бившият пандизчия – момче кораво и печено, се уплаши от нейния мухльо. Направи го и от инат, и от неизживян някогашен момински романтизъм. Покрай грижливо сдиплената полупрозрачна рокля с цепка отстрани почти до кръста, златните сандали с дванайсетсантиметров ток, вносния сутиен "Triumph" и бикините остави в бялата си чантичка четири сърцераздирателни писъмца, в които се сбогуваше с двете си деца, родителите си, с мухльо и – в запечатан пощенски плик, с Любимия.

  Дремеше му на Любимия! Седеше си той в центъра на града с компанията в кафене "Havana", известно като Раковото кафене заради тютюневия дим и тайфата пройдохи и вагабонти, и си кроеше други сметки, докато тя с едър детски почерк подробно описваше как да бъде погребана и цялата й нелепа смърт как да бъде обвита в дискретност. Ала театрото си е театро и късно вечер, все около полунощ Щипков звънеше на Мухльо, хълцаше пиян в телефонната слушалка, а Мухльо, разбира се, го успокояваше. Толкова широко сърце имаше този мъж рогоносец!

  – Кажи ми къде е тя сега? – питаше бившият пандизчия всяка нощ.
  – Тя е далеч оттук и никой не бива да я безпокои – вълнува се Мухльо.
  А Щипков продължава:
  – Идеше ми да те пребия, като я видях на Градския плаж насинена.
  – Тъй ли! Че аз къде съм бил? – питаше Мухльо.
  – Играехме шах с един авер и тя се беше излегнала на хавлията ви точно срещу мен и вме гледаше с онези нейни големи сини очи.
  – Как не съм забелязал!
  – Какво да забележиш, тя ме обича! Не съм срещал досега жена, така всеотдайна в любовта. Ти собствената си жена не познаваш. Аз я познавам по-добре.

  Полежа месец-два в психиатричната клиника "Корсаков" на източния склон на Джендемтепе, походи седмица или две зашеметена из улиците на града и отново се втурна във водовъртежа. Само че сега стана трижди по-прикрита. Залагаше в името на Голямата любов себе си цялата – душа, тяло, живота си, за честта да не говорим! Залагаше, и като че винаги печелеше, все ставаше, каквото тя си пожелаеше. А Мухльо се сви като пържено бъбрече. Почерня и кожата му стана прозрачна, костите на раменете му щръкнаха до ушите.

  Грандиозни планове се чертаят, набелязват се чудни перспективи и дружно върви и върви народът към сияйното бъдеще; а сред нас някои хора живеят със своите красиви илюзии и никак, ама никак не им е до хорови декламации. Да, суров е животът, както казваше фатмакът в казармата. Най-после налетя на един Мишо, стокилограмов суров мъжкар, на когото от нищо не му пукаше. Ходеше му в квартирата или по квартирите на негови авери – слушаха диско, рок, пиеха, пушеха марихуана, понякога се събличаше за кеф на компанията, а и другите две-три момичета ставаха общи за цялата тайфа.

  Неколцина от компанията си падаха по нея… Стана номер осми от поменика, татуиран върху мъжествената гръд на бронзовия непукист. И тъй като имаше преди нея вече една Ана, тя стана Ана ІІ. Звучи, сякаш е име на кралица, нали! Кралицата бе продавачка в магазин за конфекция: евтини костюмчета, рокли, блузки, полички, хавлии. Спеше през обедната почивка между дванайсет и четири в складчето зад щанда, хранеше се през деня с блудкави супи и яхнии от близкия вегетариански ресторант, потеше се от задухата в магазина и от онова неспирно влудяващо стържене на подметки покрай нея, навикваше злостно клиентите или хълцаше неизвестно за какво, свряла се в най-тъмния ъгъл на склада, да не я забележат колежките. А когато нарядко дъщерите й се вестяваха покрай щанда: Мамо, мамо, мамо! – отпращаше ги да си вървят и скоро те съвсем престанаха да идват при мама.

  Мама се прибираше късно вечер, съсипана от умора, от цигари и от кафе с коняк, за да сготви на две-на три. Докато Мухльо издуваше перки в захабения им едностаен апартамент накрая на града и маршируваше от стая в стая, като се невротизираше, доколкото му позволяваха силите, мамчето се друскаше капнала от умора и отврат от самата себе си върху изтърбушените седалки на последния градски автобус.


  Петнайсет години прелетяха като петнайсет птичета от едно ято. Някога двамата – Мухльо и Ана ІІ, мечтаеха да бъдат щастливи, много щастливи.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 1 noe.1988 – edited by 8 oct. 2019