Бреговете,
дето едва се крепим,
сами подравяме. Сами се каним
да сринем дворците, книгите да изгорим,
да унищожим светилищата, статуите, надгробните паметници,
артистите си да напъдим,
мъдреците да изгорим на клада,
и да се отправим важни-важни към
глъбините на световната вакханалия –
на вселената от алчност, сълзи и секс,
сред взривове от омраза и кървава пот.
Не затиска ли
тинята милиарди древни очи,
вперени питащо в нас, макар и безмълвни?
Не се ли гонят над множеството ни
талазите
на прииждащите от бъдещето поколения?
Кашалоти сред
пръски от солена морска пяна
летят към скалистия бряг на нещастието,
сивата бездна порят с могъщи плавници...
Докога???
Все нещичко
трябва да се направи,
човечество мое –
себе си да спасим,
знамената,
скрижалите древни
и теб,
корабе наш,
модроока, къдрокоса майчице Земя,
набръчкана с планини от умора,
реки от радост
и пустини от скръб.*
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, edited by 9 oct. 2019
___
* От сб. "Кардиф", изд. 1998, с. 35-36, бел.м., tisss.
Кратък сюжет за всички, които ще рекат: Не се отнася до мен!
На
петата година започна да му изневерява. Той пък започна да пие от мъка и да я
бие, заради което пак пиеше, от угризения на съвестта и от съжаление, защото
още я обичаше, а и тя бе наистина доста слабичка. И пиеше нормално, колкото се
полага на трийсетинагодишен мъж с големи рога. Струваше му се, че всички
знаят за неговия позор и зад гърба му шепнат с ехидна усмивчица: Рогоно-о-осец!
Хей, рогоно-о-осец! Добре, ама не виждаше пред себе си враг. Имаше неколцина
доброжелатели, и когато унило размазваше безбройните й изневери, като се
опиваше от перверзните подробности и детайли, свикна да го съжаляват, да кършат
ръце, да го гледат с натъжени очи. Защо пък не! Това също може да доставя
удоволствие в известен смисъл, макар че общо взето е по-гадно от каквато и да е
изневяра. Като не можеш да се примириш, поне не се излагай пред хората!
После тя се влюби бурно в бивш затворник – някой си Иван Щипков от село
Калояново на петнадесетина километра от града, и направи първи опит да се
самоубие с хапчета. Не че й се умираше! Не можеше да преживее, че бившият
пандизчия – момче кораво и печено, се уплаши от нейния мухльо. Направи го и от
инат, и от неизживян някогашен момински романтизъм. Покрай грижливо
сдиплената полупрозрачна рокля с цепка отстрани почти до кръста, златните
сандали с дванайсетсантиметров ток, вносния сутиен "Triumph" и
бикините остави в бялата си чантичка четири сърцераздирателни писъмца, в които
се сбогуваше с двете си деца, родителите си, с мухльо и – в запечатан пощенски
плик, с Любимия.
Дремеше му на Любимия! Седеше си той в центъра на града с компанията в кафене
"Havana", известно като Раковото кафене заради тютюневия дим и
тайфата пройдохи и вагабонти, и си кроеше други сметки, докато тя с едър детски
почерк подробно описваше как да бъде погребана и цялата й нелепа смърт как да
бъде обвита в дискретност.Ала театрото си е театро и късно
вечер, все около полунощ Щипков звънеше на Мухльо, хълцаше пиян в телефонната
слушалка, а Мухльо, разбира се, го успокояваше. Толкова широко сърце имаше този
мъж рогоносец!
– Кажи ми къде е тя сега? – питаше бившият пандизчия всяка нощ.
– Тя е далеч оттук и никой не бива да я безпокои – вълнува се Мухльо.
А Щипков продължава:
– Идеше ми да те пребия, като я видях на Градския плаж насинена.
– Тъй ли! Че аз къде съм бил? – питаше Мухльо.
– Играехме шах с един авер и тя се беше излегнала на хавлията ви точно срещу
мен и вме гледаше с онези нейни големи сини очи.
– Как не съм забелязал!
– Какво да забележиш, тя ме обича! Не съм срещал досега жена, така всеотдайна в
любовта. Ти собствената си жена не познаваш. Аз я познавам по-добре.
Полежа месец-два в психиатричната клиника "Корсаков" на източния
склон на Джендемтепе, походи седмица или две зашеметена из улиците на града и
отново се втурна във водовъртежа. Само че сега стана трижди по-прикрита.
Залагаше в името на Голямата любов себе си цялата – душа, тяло, живота си, за
честта да не говорим! Залагаше, и като че винаги печелеше, все ставаше, каквото
тя си пожелаеше. А Мухльо се сви като пържено бъбрече. Почерня и кожата му
стана прозрачна, костите на раменете му щръкнаха до ушите.
Грандиозни планове се чертаят, набелязват се чудни перспективи и дружно върви и
върви народът към сияйното бъдеще; а сред нас някои хора живеят със своите
красиви илюзии и никак, ама никак не им е до хорови декламации. Да, суров е
животът, както казваше фатмакът в казармата. Най-после налетя на един
Мишо, стокилограмов суров мъжкар, на когото от нищо не му пукаше. Ходеше му в
квартирата или по квартирите на негови авери – слушаха диско, рок, пиеха,
пушеха марихуана, понякога се събличаше за кеф на компанията, а и другите
две-три момичета ставаха общи за цялата тайфа.
Неколцина от компанията си падаха по нея… Стана номер осми от поменика,
татуиран върху мъжествената гръд на бронзовия непукист. И тъй като имаше преди
нея вече една Ана, тя стана Ана ІІ. Звучи, сякаш е име на кралица, нали!
Кралицата бе продавачка в магазин за конфекция: евтини костюмчета, рокли,
блузки, полички, хавлии. Спеше през обедната почивка между дванайсет и четири в
складчето зад щанда, хранеше се през деня с блудкави супи и яхнии от близкия
вегетариански ресторант, потеше се от задухата в магазина и от онова неспирно
влудяващо стържене на подметки покрай нея, навикваше злостно клиентите или
хълцаше неизвестно за какво, свряла се в най-тъмния ъгъл на склада, да не я
забележат колежките. А когато нарядко дъщерите й се вестяваха покрай щанда:
Мамо, мамо, мамо! – отпращаше ги да си вървят и скоро те съвсем престанаха да
идват при мама.
Мама се прибираше късно вечер, съсипана от умора, от цигари и от кафе с коняк,
за да сготви на две-на три. Докато Мухльо издуваше перки в захабения им
едностаен апартамент накрая на града и маршируваше от стая в стая, като се
невротизираше, доколкото му позволяваха силите, мамчето се друскаше капнала от
умора и отврат от самата себе си върху изтърбушените седалки на последния
градски автобус.
Петнайсет години прелетяха като петнайсет птичета от едно ято. Някога двамата –
Мухльо и Ана ІІ, мечтаеха да бъдат щастливи, много щастливи.