Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

вторник, 9 май 2017 г.

Публицистика – ОДИСЕЙ И ПЕНЕЛОПА

ОДИСЕЙ И ПЕНЕЛОПА

    Тече световното първенство по футбол във Франция. Снощи нашите паднаха от нигерийския отбор с 0:1. Но какво общо има този народ с "нашите"!? Повърхностни, показни знаци често ни се явяват с претенцията да ни представят като нация. Ако нация е обществото на един народ, т.е. социалното му самосъзнание, това може би е вярно: ритнитопковците на зелената морава в "Парк дю пренс" представяха моментното ни състояние като общество. Но "народ" е нещо по-основно; и в такъв смисъл хич не ме радва, че тези десетина яки, тренирани младежи търчат назад-напред подир кожения мехур в моя чест и за честта на моя род.

    Спортът си е спорт, но тези паралии, дето търчат с емблемата на Републиката върху гърдите си, са само част от каймака, или пяната, докато истинските грижи на българина са доста по-дълбоки и драматични. В крайна сметка, и футболът както всяко спортно състезание, разчитащо на мускули, сила и ловкост, е само атракция, странична фикция, която ни се представя за излъчване на българския, или какъвто и да е друг... дух на народа. Търсим белезите на рода върху нещо съвсем вторично, зависещо повече от случайности, отколкото от действителни морални качества и исторически опит. Футболният бяс е временно състояние, не система от възгледи за света; тъй че спортът нека да си остане при игрите и забавленията и да не му се отделя повече внимание, отколкото заслужава!

    Превърнах моя балкон – метър на два и петдесет, в обсерватория. Казвам си, животът в себе си е по-интересен, по-вълнуващ от живота извън себе си. Какво отличава монашеската килия от този панелен апендикс!? Уютно ми е тук, усещам благосклонното небе и това огнено цвете, вдигащо се от изток с прелитащите птичи ята в свежия утринен въздух, с шумящите листа на липата под нозете ми; разбирам, природата ме обича както майка ми не ме е обичала.

    О, това е страхотна сила; от нея пия енергия за думите, които редя. Самонадеяно ли е да си глас, който говори от името на безименни, изразява онези, които не умеят да се изказват находчиво, подредено, литературообразно, но са ти по-скъпи точно защото са стипчиви и грапави, какъвто е всъщност животът! Едно научих дотук за тези петдесет отминали години: всичко лъскаво е фалшиво. Няма съвършени неща; съвършена единствено е Смъртта. Животът е несъвършен; и с това ме изкушава.



    Жените са повече душа, отколкото тяло. Колцина мъже разбират това!... Окови едно сърце, и то ще строши оковите. Свободата е естественото пространство на Любовта.

    Опияняващо е гъвкавото, лъкатушещо движение в привличането между мъжа и жената. Ако тя всекидневно и всеки миг не източва оръжията си, каква жена ще е! Желанията на мъжете я шибат като жребче. Колко красота има в животното, когато е подвластно на тръпката, на вътрешния си нагон! И колко тъга лъха от дресираните животни в цирка!

    Моя млада тигрице... Харесвам те в прериите на този живот; едновременно ме плашиш и изкушаваш; в мъркането ти дочувам твоето ръмжене, в меката лапичка усещам железните нокти. Видимо нищо не ме обвързва с теб; наоколо е пълно с мъркащи котки; мога да си тръгна, щом пожелая... Но не съм ти се наситил още: вероятно точно затова че желанията ми са повече, отколкото обстоятелствата ми позволяват. И дано дълго да е тъй! Прекаля ли, ще ми отмилееш; постигна ли те до дъно, няма да ми остане нищо за постигане.

    Искаш ли да изгубиш един мъж, един ловец... запуши сетивата му с плътта си, стани му сянка, постарай се все да си му пред очите!... Гладът изостря страстта, недоимъкът е гориво за любовните схватки. О, не сме приятелчета ние с теб! Мога да ти съчувствам, мога да се преструвам на паж, на слуга от свитата, но ловецът у мен беснее от изкушението да те мачка, да пие от плътта ти като вампир.

    Божо
* онзи ден бе подхванал нещо за прераждането; казвам му: "Спри се! Там е бездна. Така ми харесва този живот, че не желая да знам нищо друго. Харесва ми да усещам с кожата си, с петте си сетива лекия ветрец, аромата на липата, топлината на слънцето, зеленината наоколо. Стой си тук на земята, моля ти се".

    Ние с теб, мила, сме крал и кралица; в пространството, където съм с теб, ще допускаме само онези, които страстта ни пожелае. И пришълците, мила, желателно е да не са посредствени: тогава великодушно бих те споделил с някой друг... Макар че какво ти великодушие! – на пищен пир ловецът кани приятелите си от егоизъм, да им се похвали, да се види отстрани как изглежда в техните очи.

    Ревнувам ли! Нямам категоричен отговор. Вероятно озвучавам импулси, които излъчва всяко здраво полигамно женско животно. Тези фантазии най-вероятно ми ги нашепва сърцевината ти, може би са утробни хлипове.

    Хайде да си представим картинката: защо Одисей бягал от Пенелопа? Защото то си е бягството на всеки самец от рутината на еднообразието. Извън семейството са авантюрите, които изкушават истински мъжа – приключения, рискове, състезания, сражения, рани от интимни схватки, непознати и незавладени територии...

    Бил 40-годишен, Пенелопа – вероятно на 16; такава е моята представа. Зарязал я с кърмаче на ръце (синът им Телемах е 6-месечно бебче; когато баща му се връща, вече е около 20-годишен). Десет години Одисей е под стените на Троя, десет години подир войната пътува към родната Итака. Би могъл да се прибере за само няколко месеца, няколко седмици, за дни...

    За да е все още желана и за да може да ражда, Пенелопа не би следвало да е по-възрастна от 36 (трийсет и шест).

    Имал ли Одисей любовен, сексуален живот през тези двайсет години? Наистина ли Пенелопа съхнела, в буквалния смисъл, толкова време по съпруга си?... Той се завръща 60-годишен, документирано е от Омир. На 60 години мъжът – знам ли! – като че започва да се вълнува от кръвното налягане, киселините в стомаха, унася се в спомени, обича да поучава, изобщо, да досадничи на околните. Защо се връща Одисей у дома е ясно: въобще, мъжките истории са логични и лесни за обсъждане... Защо обаче – и дали – Пенелопа знойната, свикналата сама да се справя със себе си и със слугите, го чакала – това никак не ми е ясно.



    Психологически погледнато, основно действащо лице в семейната драма е тя.

    От малоазийския бряг, където е Омировата Троя, до остров Крит днес, в края на ХХ век, фериботът пътува около 12-16 часа. От Крит до Итака – не повече от 14 часа. Прекият курс по море от Троя до Итака е не повече от десетина часа при днешните транспортни връзки. Въпросните десет часа благонравният Одисей ги пропътувал за... десет години, милият!

    Идва си у дома състарен, побелял, сбръчкан и хленчещ, опитвайки се поне пред благоверната да не размазва сълзи и сополи. Макар че пак се изпуснал:
"...при помътен от вино разсъдък се стапям от сълзи".

    Душевното равновесие у Пенелопа Вярната не подсказва особени любовни, в смисъл – сексуални, лишения. Стопанинът зачезнал, забравил да се върне. Десет години скитосва по разкошните градове на Крит и по другите екзотични островчета. Да вярваме ли на изреченото от нея пред маскиралия се като просяк съпруг?...

    Отговорите могат да са най-разнообразни и до един двусмислени: хайде де! – жената, която не само някога се е любила с него, но има и прекрасен син от този вече шейсетгодишен хаймана, нима ще се заблуди, няма да го разпознае, ако не по състареното мъжествено лице – по жестовете, по говора...?! После, как стават тези работи! Тази преследвана отвсякъде (свекър и свекърва, син, родители, слуги, куп кандидат-женихи), но самостоятелна, решителна жена ще захване да споделя житие-битие пред непознат, случаен, подозрителен дори за древните нрави пришелец?

    
И тъй, Одисей разправя на жена си за Одисей. Ето я милата двусмислена сцена, в която видимото (според както не е подозирал вероятно и самият Омир, ако той е авторът, а не някоя интелигентна древна хетера) е ирония, карикатура на Истината:

Много лъжи Одисей тъй разказа...
А насреща му:
Вслушана, лееше сълзи жената, топеше ланити  

    демек, толкова жално й станало, че бузите й подгизнали от плач...

    Съзнавал ли е древният автор какъв паметник на женското притворство оставя за поколенията слаби, объркани, озадачени пред хитростта и силата на женската интуиция мъжлета! Парадоксалното обаче не свършва дотук. Патриархалният стил на мислене и подредба на живота вижда Одисей като Големия Мъж, а Пенелопа – наивна гугутка. Е, така искат, така си го и тълкуват! Но аз чувам хохота на боговете, който от три хиляди години насам просвредлява облаците над многострадалните ни мъжки глави.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 20 uni 1998  edited 9 maj 2017
_____
* Археологът Божидар Чапъров (1941).

Ars Poetica – ИСТОРИЯ НА ЛЮБОВТА

ИСТОРИЯ НА ЛЮБОВТА

На С
.П. – EIРHNH за рождения й ден и в чест на Деня на Победата


Вали над Брест*. И тази нощ вали...
Аз никога не съм бил точно в Брест
.
И ти във Брест не си била, нали;
защо за Брест говорим точно днес?

Там минал в ден дъждовен Жак Превер;
било военно време – съсипни,
блестели покривите в мрака чер
и двама се целували. Сами...

По фронтовете в шепа свили фас,
войниците бленували за дни,
такива мирни дни – като при нас,
когато с теб си бъбрим, Ирини.

Не знам над София дали вали,
ала порой над Пловдив се изля

липата под балкона шумоли
и се отцеждат капчици лила...

Лилав се ширнал моят хоризонт,
сред облаци провира се луна
и аз като войник на он
зи фронт
от фаса си подръпвам светлина.

Във рокля алена изгря за миг
под струите на есенния дъжд,
тъй крехка, че гранитният войник
на хълма поклони се като мъж

пред твоята осанка на жена –
забързана, измокрена, щастлива,
и аз усетих в себе си вина,
че в то
зи миг при някой друг отиваш.


Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 9 maj 2007 – edited 9 maj 2017
_____
* Спомни си, Барбара, от сутринта валеше
през този ден над Брест и ти в дъжда вървеше
наквасена, танцуваща,
усмихната, ликуваща.
Спомни си, Барбара, това се случи там,
във Брест, под он
зи дъжд, на улица Сиам:
за мене непозната, за тебе непознат,
ний срещнахме се двама за миг във този град
и ти ми се усмихна, сияеща, щастливка,
и аз на твойто щастие отвърнах със усмивка
и – "Барбара!" – в тоз миг
отнейде чу се вик
и ти с лице във капки, тъй млада, лека, свежа,
изтича и се хвърли в ръцете на младежа,
укрил се в един вход. И аз видях отсреща
прегръдката ви нежна, целувката гореща.
Спомни си, Барбара, и моля те, прости,
че без да се познаваме, говоря ти на "ти" –
макар за миг видени, макар и отдалече,
щом двама се обичат, на "ти" със тях съм вече...

Жак Превер (1900-1977), из "Барбара", превод: Валери Петров.