Роденият в село Врабево нейде в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012)* – известен поет и колега в младежкия ни пловдивски вестник, на четири очи веднъж ми рече угрижен: "Не ти ли прави впечатление, че тук никой не те обича!" ...Не можеш да ги принудиш да те обичат, знаех добре, и реших да не му отговарям, това – мисля си, е добра реакция, когато някой, уж угрижен, се опитва да те унизи. – Аноним (1947)
5 oct. 2018
На Борко – палавия ми внук**
Той доплува до разбрицаната класна стая,
пусна чугунена котва, наду тревожно сирена
и рече:
"Деца!
Днес ще вземем за възхищението.
Урокът е тъй труден, че ще ме намразите,
ако почна да обяснявам. Ето защо..."
И размаха криле,
просто изхвърча през прозореца.
Възнасяйки се над училището
с присъщата му тъпота, посредственост и ред,
над крайния градски квартал
с присъщите му боклуци, унижения и мизерии,
лъщеше умно плешивият му череп.
А децата ръкопляскаха,
тропкаха с нозе,
крещяха въодушевени, крещяха в екстаз:
"Урр-ра-ааа, свободен! Свободен!"
По повод текста "ПЛЕШИВИЯТ УЧИТЕЛ"
Своенравно и предизвикателно, много си го харесвам това рошаво гардже, това мое творение. Бях дръзко, палаво хлапе, което все си имаше проблеми с дисциплината, и класната ни от I до IV клас на пловдивското основно училище "Сашо Димитров" Дора Попова, която майка ми и баща ми наричаха госпожа Попова, все намираше повод да ме изправи до стената и с костеливи пръсти да ми защипе и извърти ухото... Веднъж от яд си строши показалката, че не успя да ме цапардоса през дланите: когато я видях настръхнала над мен с присвити устни и очи затворени как замахва, в последния миг си дръпнах ръцете. За назидание, а може би авторитет пред нашия III-a клас заповяда ми да предам на баща си дърводелеца да й изработи показалка. И моят баща Кирил й изпълни заповедта, без да каже думица срещу Попова и училището. Освен че отнесох поредния пердах, че много съм го изложил пред госпожата, тържествено заяви: "Сега Попова, като те светне, ръчичките ще ти отнесе, толкова яка съм я направил! Това са шест ката шперплат, сине. И да не забравиш, като й поднесеш точилката на госпожата, да й се извиниш от мое име".
На тази женица, госпожа Попова, още й помня тънките синкаво-лилави жилчици под пергаментовата кожа на ръцете и лицето, кафявите й старчески петънца, побелялата силно оредяла косица, сплетена на кокче, пискливия й глас. Беше строга, а към мен – твърде строга. Хвалела ме била зад гърба ми на т.нар. родителски срещи за успехи в учението, ама и не пропускала да се оплаква. Рекла на майка ми: "Това ми е последен випуск, и ще се пенсионирам, но искам да знаете: от вашия Гьорги ми побеля косата". След родителска среща майка си идеше с подпухнали очи; как веднъж не изрече дума срещу училището или срещу госпожата! Напротив – като магаре дружно ме пердашеха с баща ми и попивах обичайните им упреци: "Само ни излагаш, от тебе стока няма да стане!", или вечеряме след поредния пердах и те се споглеждат: "Боже, на кого ли се е метнал, в нашия род такъв чешит нямаме?" – докато баща ми се плесне по челото: "Ами да, на Насо Гащара се е метнал". И естествено изостриха любопитството ми към десет години по-големия от татко харманлийски брат Атанас Г. Бояджиев (1912-1976), издъхнал в соц. концлагер.
От училищните ми премеждия с Попова, а и по-късно, в гимназията, най-ярко помня моментите, когато по някаква моя си много солидна в собствените ми очи причина не съм присъствал в учебния час. Бягал съм както затворник от пандиз, както войник от куршумите и шрапнелите на фронтовата линия, като осъден на смърт – от взвода за екзекуции. Опияняващият аромат на Свобода, когато всички покрай теб са забили нос в тетрадката и скрибуцат ли - скрибуцат с писалката, или тропкат като кълвачи, когато си топят тенекиеното перце в мастилницата, да избягаш от всичко това... леле, каква тръпка беше то! Напомня ми Любовта. Изобщо ако ме питат, Любовта и Свободата не мога да си ги представя разделени, драги амбициозни бабки, майки и татковци, както и мили колеги учители; казвам го, като учител с четирийсет и една година и четири месеца педагогически стаж зад гърба си, разбира се, с натрупан доста педагогически опит. Много зависи от това кой ще се случи да е учител на хлапака. Особено първите даскали в по-ранните ни години са важни. Защото хлапенцата масово подражават на стила им във всичко. В паралелка, където класната е доносник на шефа, хлапенцата масово доносничат с блеснали от радост оченца и смятат това предателство за нещо супер, нещо достойно, за което очакват похвала.
Не от днес, а откак се помня, Училището ни е бъкано с ренегати, особено пък сега, в годините на планирания отвън хаос навсякъде, където някой има интерес нациите да раждат колкото се може повече идиоти, олигофрени, наркомани, зависими от фитнес-залите мускулести тъпаци и свързани с фитнес-залите анаболи!... Преди по-опитните учители успявахме някак в горния курс да пооправим нещата, но сега... Радвам се, че двете ми щерки приключиха с Училището като институция, преди у нас на власт да се установят хората на г-н Джордж Сорос и Компанията от отродници. Преподавал съм в паралелки, където особено момченцата... до такава степен ме копирали, че правеше впечатление на колегите. Говореха открито: "Бояджиев дотам ги омайва, че после не можем да ги познаем". Писал съм с тебешир върху черната дъска с дясната, ама и с лявата ръка, и ела че гледай: половината ми паралелка хлапетии прописаха и с двете ръце. Като деца, като юноши, някога имахме респект към учителя, който респект днес никакъв го няма. Описвал съм как бе по време на моето детство. Бил съм явно доста палаво хлапе, но как нито веднъж не чух родителите ми да кажат дума срещу учител или срещу училището; напротив, ядял съм пердах като магаре от двамата, след като вече ме бяха наказвали в училище. Баща ми, учил до някогашния III (или сегашен VII) клас в Харманли, излъчваше едва затаено вълнение към учителите; да не говоря за майка ми, която в ученичеството й, според мен, си е била зубрачка. След родителска среща ме пердашеха, понякога двамата заедно, като си пречеха или в ожесточението си един друг се нараняваха; и сега понякога си мисля, че от ранно детство у мен се е развил т.нар. Стокхолмски синдром: притеснявал съм се за тях; инак, свил се в най-далечния ъгъл под дърводелския тезгях на баща ми, почти недосегаем за оръжията им (дръжката на метлата – у майка ми, и шперплатова лентичка – у баща ми) скимтях първо от унижение, че ме бият, и после – че ги обичах, и се молех дано не се наранят един друг заради мен.
Вероятно съм бил хипер-активно хлапе; истината е, че постоянно се въртях на чина, приказвах, правех разни муцунки, разсейвах другите деца, дърпах момиченцата отзад за плитките, разплитах им панделките, изобщо правех маймунски гримаси, пулех се и се кълчотех зад гърба на Попова, докато Попова трудолюбиво скърцаше с тебешира по черната дъска. Спомням си от V до VII клас имахме млада даскалица по физика с могъщи гърди, мощна една такава, та й викахме Дизела. Дизела ме наказа веднъж да стоя прав с лице към стената, и ела, та виж какво се случи! Децата не внимават в нея, ами се зверят в мен и се кикотят, че се кривя и се правя на клоун. Тогава тя си заряза урока, с твърда маршова стъпка дойде, яко ме оскуба, позеленяла от гняв, ми кресна: "Ей, Скицо!... Я, марш в коридора!" От което мен повече ме заболя, от това нейно "Ей, Скицо". Може би защото, наред с по-рано от мен възмъжалите момци, бях сред тайно влюбените в нея... И десетина години по-късно отивам аз в някогашното мое училище "Сашо Димитров", ама вече като вестникар в "Комсомолска искра", и то създал отдел Образование във вестника, и срещам там Дизела... Говорим си с нея сладки приказки, и между другото споменавам, че съм й бил ученик. Беше много учудена: "Не-е, не сте ми бил ученик, с Гьорги Бояджиев нямате нищо общо! Друг може и да съм забравила, но онзи Гьорги Бояджиев ясно си спомням". Писах естествено хубави работи за нея в "Комсомолска искра". Ами че хлапаците от шести и седми клас във всички времена и епохи няма как да не са се заглеждали в сочни цици с щръкнали зърна изпод тънката прозрачна блузка.
"Живей като обикновен човек и бъди благословен" ми е водещото начало от ранно детство. Помня, имахме и Час на класа, когато всяко хлапе трябваше да каже какъв си мечтае да стане, когато порасне. И класната стая на нашия VI-a внезапно се изпълни с естрадни певци и певици, балерини, мореплаватели, архитекти, инженери, археолози, футболисти – магьосници с топката, хирурзи, пътешественици, началници на пожарна команда, художници, президенти, Авакум-Заховци***, капитани на презокеански кораб или пилоти с мисия до Луната. И онемях. Пита ме тогавашната ни класна, географката Тотка Харалампиева: "А ти, Гьорги, нямаш ли си мечта?" Отговарям: "Мечтая да стана свиневъд, другарко". В края на седмицата, на първата й среща с родителите Хърла се оплакала, че пак съм й провалил урока. Хърла я зовяхме не само заради фамилията, но и за навика като хипопотам да изхъхри по някое време с носа си. Понеже усърдно съм я пунтирал, като че Господ ме наказа – минаха години, минах и през казармата, и през университета, и едва към края на първата ми година като учител в село Гурково край Балчик, се отървах от ужасната досада, която бях прихванал от нашата Хърла.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 18 avg. 2022
Илюстрации:
- Внукът ми Борислав днес навършва14 години.
- 14-годишен, с намалено поведение в училище.
–––
* Вж. https://liternet.bg/publish23/n_zaiakov/index.html
** На днешния ден преди 14 години по-малката ми дъщеря Надя роди син, когото нарече Борислав – и така повтори името на дядо ми по майчина линия Борис Ненков Ангелов, внук на боеца от Хвърковатата чета на Бенковски: Ангел Керемидов от Калугерово, за когото неговият съселянин от четата Христо Сираков пише в спомените си: "Ангел беше сърцат момък".
*** Лит. образ на разузнавач на Държавна сигурност от поредица книги за юноши на писателя, любимец на шефовете в БКП и в Писателския съюз Андрей Гуляшки (1914-1995). Бел. м., tisss.
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1037.)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
