ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1316.)

   ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1316.)

 Да не бил Десети ноември, на единайсети всички властници партийци и доносници на славната Държавна сигурност щяха храбро сами да срутят милата БеКаПе. Стари градски шлагери на нов глас! Всичко се върти, всичко се променя, само наглостта не. – Аноним (1947)

 17 noe. 1998

FREE EUROPE (3.)   

  Двучасов разговор в софийското студио на водещия Иво Инджев (1955) с "хипара", както сам се представи, любим певец на част от нацията Васко Кръпката... Няма да е пресилено да се каже, че в Българската секция на тази радиостанция работят част от най-обиграните български журналисти; каквито и кусури да им откривам, това са все неслучайни хора. Снощният мухабет между водещия Иво Инджев и рок-певеца бивш таксиметров шофьор, станал фронтмен на прохождащата ни демокрация, мисля си, е сред най-доброто като начин да се внуши, че България не е същата, че под каквито и лозунги да се маскира, властта на партайците няма вече да си възстанови позициите. Видях и себе си в артистичното нехайство и непукизъм у певеца на блусове и балади. Всъщност, ни е непукизъм, нито е нехайство, защото инак нямаше да ме боли толкова заради съсипията, и нравствена, и материална. Та Васко Кръпката (1959) разправи как в онова време движел старичкия си москвич като частно такси и надвечер на Десети ноември (1989) в колата му се качва подпийнала дама, чийто приятел бил служител в УБО*. УБО тогава охраняваше най-висшите партийни и държавни сановници, всяваше респект и страх у простосмъртния нашенец. От подпийналата дама Васко научава, че Тодор Живков е катурнат и пр. И не й взел пари за таксито. Вечерта с момичето си се срещнал и с приятели и от радост се напили, извадил банджото, после излезли... Той свирел и пеел, а и другите пеели с него, разхождали се по необикновено оживените в онази внезапна софийска нощ улици, площади, булеварди, шофьорите от задаващите се насреща им коли в знак на поздрав за празника присвяткали с фаровете, надували клаксона.

 Сантиментален епизод... И си спомням нещо, кажи-речи, подобно. Като таксиметров шофьор, от Централна пловдивска жп-гара ме нае с жигулата ми трийсетинагодишна интелигентна на вид хубавица. В приповдигнато настроение, точно когато минавахме през подлеза на Коматевския възел в посока булевард Южен (в Кичук-париж), точно там, докато се промушвам сред гъсти три колони едва движещи се на фарове коли, тя описа как му увиснала челюстта на Тато и как сащисано гледал от трибуната. "Всичко това записах на видео" – рече. Когато слизаше, добави: събирали се група приятели да отпразнуват събитието, затова се била натоварила с трите огромни торби ликьор, водка, бадеми, фъстъци, кутии с шоколадови бонбони, и разбира се, видео-касетата. Ще въртят записа, ще си го повтарят, ще се порадват на ошашавения Живков. Това й бяха думите: "Тая вечер ще празнуваме".

  Други аналогии... Васко Кръпката се затичал да се запише за член на "Екогласност". Аз пък се завтекох за учредяването на първата след Десети ноември Демократическа партия (автентичната Демократическа партия с оцелелите й членове от софийските й потомствени родове Каравелови, Мушанови, Дренкови). Малко по-късно управата на веднага след това формираната т.нар. софийска демократическа партия чрез фалшив протокол иззе правото за регистрация под същото име и се обяви за правоприемник на традиционната просъществувала късо време след преврата на 9 септември 1944 г. Демократическа партия... Същото се случи и с автентичния Съюз на демократичните сили (СДС), чийто учредители спешно бяха отстранени чрез подправен протокол. Тъй се пръкна Жельовото СеДеСе, така се появи на бял свят и Демократическата партия на доносника на Държавна сигурност др. Борис Кюркчиев, същия Борис Кюркчиев**, който уреди Стефан Савов за лидер – Стефан Савов, когото заради уменията му във вътрешнопартийните интриги сред някогашните три формации в най-многолюдната и организирана Демократическа партия от 1990 г. – в представите ми е родна версия на мафиота Дон Корлеоне от нашумелия по онова време филм "Кръстникът".

 Спомням си как и аз с любопитство се завтекох към първата официална пловдивска сбирка за учредяване на първата у нас Демократическа партия в салона на местното Кино "Балкан". Помня къде си паркирах жигулата. Пълната с ентусиазиран народ зала помня. Помня как празнично се вълнуваше киносалонът. 7 януари 1990 година. И хем ми е мило, хем ми се стяга сърцето, като откривам подир изтеклите усилни години на разграждане и разпиляване на построеното, целенасочена съсипия в отечеството ни. Боже мой! Къде е днес онзи осветен от радост, от празнична еуфория народ? Броени дни се усещахме общество на равни, ведри и свободни граждани, изпълнени с мечти, с планове за бъдещето. Бяхме уж всинца ние там, сред онази пукаща се по шевовете зала: безкористни, самопожертвувателни като влюбен наивник, нетърпеливи час по-скоро да изринем фанатичното партайско мъртвило. Пловдив разцъфтя в снежната зима. По булеварди и площади наизлезе сума народ. Гази дълбоките снежни преспи този празничен народ – здрависват се, прегръщат се познати и непознати, пожелават си наляво и надясно здраве и късмет, зъзнат по митингите и импровизираните агитки, уверени в своята велика значимост на настрадали се унижени обикновени българи.

  България на унижените и оскърбените от Татовизма наизлезе по улици и площади; шега ли е? Очите гледат бистро, някакви си сенки – познавам неколцина "от голямото добрутро" – виждам да се мотаят помръкнали, да се присламчват, свалили от лицето си тенекиената маска на праведници; за пръв път тогава изненадан видях мнозина от редовите членове на партията БКП с човешкото им лице, не нагли и не самоуверени в стереотипната поза "най-верни синове и дъщери на народа". Гушат се отстрани, гузни или иронични, а притеснени. Доскоро дума не можеш да вземеш от тях, самодоволни, горди, надменни до вчера, сякаш за една нощ се смалиха и станаха безобидни палета. Най-наглите и наперените изчезнаха, изпокриха се по вилите си и по дворците, докато навъсени партайци говореха през зъби: "Поча-акайте, хей, там, наивниците! Партията не може току-тъй да си отиде, за една нощ и алей хоп! – събуждаш се чистак новичък демократ! Това тук е прочистване на редиците! Почти един милион членове на БКП да не би да се изпарят?! Ний пак сме тук!*** Ще ви позволи Партията да си поиграете на власт, пък когато реши, пак ще си вземем властта. Тая власт с кръв сме я взели, само с кръв ще я дадем".

 Тогава бардът от заспалия в боклук бедняшки полуселски квартал Подуяне с онези смърдящи, затънали в прахоляк улици на ужасяваща беднотия край селското игрище Герена, с плешивите плъхове в коритото на стария канал с мазна помия точно срещу Подуенската жп-гара, с ровещи из купища смет и сгурия от печките прасета, кокошки, песове помияри. Поживях известно време с тази мизерна София на крайните махали и донякъде я опознах; нищо, че по националното ни Радио София тогава до спукване въртяха шлагера "София, ах, фупафа София". "София, а-а-ах... моя фупафа София", лигаво мяукаше банда ухилени мустакати музиканти, някакви си там "Лос мучачос" от Мексико. Студент първокурсник, поживях на квартира (на ул. "Георги Гачев" № 20) у загражданили се шопи през зимата на 1967-68 г., когато София се тресеше от слуха за психопат, който издебвал сами жени по улицата и всичко трепереше от Жоро Павето.

 Васко Кръпката пръв се изцепи "Комунизмът си отива!" От май 1990 до януари 1991 г. дращех статии за нашата демокрация в нов вестник с чудното име "Демократическо знаме". Наивници ли сме били? Но това е животът ни. Каквито и да сме били – добри или лоши, наивници или тарикати-кариеристи, демагози и в червата, или демократи и честни по душевен строй, нафукани мекерета на всяка власт или обезличени, съвсем смачкани от грандоманите-партайци хорица – всички ние, живите днес, сме брънка от общо сто и шейсетте милиона българи, населявали рая на Балканите от хилядолетия. Затова и си дължим един другиму поне човещина. Ама то не е мрънкане, а единствен начин сами да се не изтребим или да не хукнем през глава по-надалеч оттук и да се не затрием като нация, дала духовен устрем на дузина европейски нации и държави.

 Когото и да съдя, да го съдя като човек от нацията! Има и такава притча в Библията, за блудния син, който зарязал бащиния имот и тръгнал да слугува по чуждите къщи... Страданието има и свойството да пречиства, като обединява разпиления ловко народ срещу вихрите на връхлитащия, насочван от администрацията Отвъд океана хаос. Да отнемеш на Фанатизма, на Яростта нравственото основание не е елементарна работа, както им се струва на хора между нас: припрени, и затова склонни бързо да се отчаят сънародници. Едва прохождащи в Българската древна история млади отродници, но и отрепки с академична титла от годините на соца вече се пробват да ни пренапишат трагичното Минало по високо платена поръчка отвън; и това, питам, случайно ли е?! Няма кой да опази България, разпилеем ли се по света, сами ако духом се предадем.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 2 uli 2023

Илюстрации:

- Преоблякъл се Илия, а кога се погледнал – пак в тия.

- Стефан Савов (1924-2000), Дон Корлеоне на мафията.

- Човекът на Службите в ДП Борис Кюркчиев (1908-2002).**

- 11 юни 1990 г. пловдивска агитка за депутати и управници.

- Васко Кръпката (1959), бард на "победилата демокрация". 

___

* Управление за безопасност и охрана на партийния и държавния елит по време на соца (УБО).
** Борис Кюркчиев, http://www.omda.bg/page.php?IDMenu=368&IDArticle=1402 В бр. 1 на вестник "Демократическо знаме" съм публикувал текста на собственоръчно написаната автобиография от Борис Кюркчиев, която в първите месеци след преврата на Девети септември 1944 г. трябвало да го представи като информатор, верен на Новата власт и направляван в разрушителната си дейност отвътре в Демократическата партия от служители на тайните служби, посочил е имена.

*** Девиз на пребоядисали се могъщи фамилии от управленци в партийния вестник на БСП "Дума" с главен редактор дисидентстващия възхваляван днес Стефан Продев (1927-2001), в чийто вътрешни противоречия надникнах чрез поредица есета под надслов "Фронтмен на партийната агитация". Бел.м., tisss.