ОТЕЧЕСТВО ЛЮБЕЗНО, КАК ХУБАВО СИ ТИ!

ОТЕЧЕСТВО ЛЮБЕЗНО, КАК ХУБАВО СИ ТИ!

  Всичко тук напоследък ми говори: Не, това не е твоето отечество, земя на твоите предци, които те гледат изпод гробищния троскот с празните си кухи орбити на своите черепи. Не, от тридесет години това е територия на Цар Киро и Ахмед Доган, на футболиста с филията мас от село Банкя, на самозвания философ-психолог от село Долна Баня, на сладкогласния травестит от Костинброд, на певачките със силиконовите цици и на техния лорд от циганското гето в Пазарджик, на онези два скункса, които приканват мъжете да си заплождат жените и любовниците, за да се раждат българчета.

  Не, това отдавна вече не е Земята на Ботев и Левски, а територия на Османското присъствие и на турските телевизионни сериали, територия за безплатните военни бази на Щатите, територия за всякакви варварства и кощунствено отродничество, възкачило се във властта. И ако все още желаеш да видиш бял свят, бягай оттук, сине майчин, бягай накъдето ти видят очите, само по-далече от тази Обетована земя на Посредствеността и ад за душата на нормалния българин, където всеки домъкнал се на власт навлек е в правото си да те напътства кое за теб е добро, кое зло, а местният деребей определя цената на житото и на живота ти.

  Когато ражда, българката плаща; и когато детенцето й умре, българката пак плаща – този път на здравните власти 14 хиляди лева за положения труд и консумативи за лечението на умъртвеното й хлапенце. Отечество любезно, как хубаво си ти!

 Пловдив – столица на културата, Европа 2019

  Plovdiv, edited by 10 uli 2019

ТИ, ДЪЖД…

ТИ, ДЪЖД…

Ти, дъжд,

който се влачиш по корем над Европа,
над луксозно озъбения хотел "Империал"*,
над гробището с мъртвите поети,
без надежда,
надвесен над афишите влажни,
над малките сребърни локви,
където играят децата...

Ти, дъжд от очите на небето резедаво,
дъжд на човешката доблест корава,
ти, дъжд в косите на моята малка любима...

Ти, скитник с цветя на нищожни цени
от магазинчета стари...

Ти, дъжд на моето щастие –
как ме сродяваш с облака черен,
с планината всесилна,
с нежността на гората,
с империята на хотелите, проснати вред по земята...

Ти, дъжд!
Ти, евреино – търговец на сребърни съдове,
на звънчета от пиринч,
трополящ и танцуващ по улеи горски,
по разнебитени гласовити олуци,
поръбвайки с пяна големите
асфалтови вени на Европа...

О, дъжд,
куче на моята човешка благонадеждност,
с теб най-после мога да скръстя ръце
на гърдите,
да вдигна глава
и високо във въздуха, 

тръпнещ от ухание на озон,
да погледна наоколо,
облечен в сияние.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, apr. 1985 – edited by 9 uli 2019

–––

* По странно съвпадение сякаш и извън всякаква логика, огромният суперлуксозен хотелски комплекс, за който тук – в моя роден бедняшки Пловдив, се говори, че е лична собственост на сегашния кмет на града тройкаджия от някогашното местно двегодишно професионално училище за изоставащи инж. (?) Иван Тотев, носи името, което съм дал на призрачния дъждовен хотел "Империал" в настоящия текст, писан през пролетта на далечната 1985 г. Между другото, общинското гробище е също тъй близо до хотела, на някакви си триста метра, от другата страна на булевард "Цариградско шосе". И както никога досега не съм напускал Пловдив, така всичко тук е отглас на местоположението на града между Родопите и Стара Планина, както и на типичните за най-древния град на континента атмосфера, лъх и аромати, с четирите му цигански гета и еврейската махала край Четвъртък-пазара, която познавам от най-ранното си детство. Сб. "Кардиф", изд.1997 г. Бел.м., tisss.