ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (53.)
Когато бях на твоите години, въобразявах си, че стана ли на възраст, ще съм открил смисъла на живота. Днес уви, съвсем не съм по-близо до това откритие, отколкото тогава. О да, разбрах вече в какво не е смисълът на живота. Обзавеждаш се с луксозна къща, скъпа кола, слагат снимката ти в списание "Форбс", и вече си въобразяваш, че всичко в този живот си разбрал. Един ден обаче сам Господ Бог най-случайно сякаш те изненадва с къса телеграмка: "Извинявай, мили! Пропуснал съм да ти кажа, че всичко това не значи нищо. Онези, които ти цениш на тази земя, са ти отпуснати назаем; тъй че по-добре ги обичай, докато можеш".
30.03.1999., продължение
Защо да смятам сърбина за по-свой от албанеца? Само защото
сръбският език е по-близък до българската реч?! Или понеже сърбинът се моли и
пали свещи пред същите християнски икони? Историята на народите, в крайна
сметка, е история на един човек, Каин или Авел. Искам да открия у себе си мотиви
за състрадание към сляпо повярвалия в Аркан и Милошевич, а ми пречи и крясъкът, и бабаитлъците, с които се опитват да задушат нравственото величие на човечността.
Затова, като ги гледам толкова театрално-героични, си казвам: Жалко! Имаме си объркани съседи
гюрултаджии на запад от нашия български дом. Дано
по-скоро прогледнат, та да се завтечем да им помагаме да оправят
изкъртените си врати и прозорци, поломения покрив и унижена национална гордост. Многострадална
Сърбия, горещ вятър, моя любов! Не, не
ми се обръща езикът да го изрека, камо ли да съпреживея! То е адът,
вихрушката от жестокия меч на възмездието. Полуовъгленият труп на детенце сред отломките
на някогашен сръбски дом в Косово не е ли призив за покаяние?
Атанас Далчев (1904-1978)* в текст от "Фрагменти" (изд. 1967, с. 61) твърди: "За един писател, влюбен в истината, не съществуват ни приятели, ни семейство, ни родина. Той е чудовище". Честният бил чудовище. Струва ми се, забравил е да добави нещо важно – чудовищното е да си безразличен и честен, което често се случва. Към Далчевото да добавя, че и пристрастията докрай раждат чудовища. Под коприненото небе в сърцевината на Тракийската низина застанал, разбирам: никак не ми е безразлично какво става в Югославия, именно защото съм българин, което значи пристрастен, просто уверен, че българинът, макар наистина да е тъжен и смирен, в основата си е по-опитен от този неуравновесен и буен съсед. Като народ, като национално битие данъците са ни платени барабар с кървавите лихви. Да, бедни сме, но не сме посягали да си уреждаме щастие и благоденствие на чужд гръб, с цената на чужда мъка. Дори за опита на бившите властници да преименуват етническите турци нацията ни преживя повече от покаяние – унижи ни държавният ни глава, Президентът Петър Стоянов – фамозният Бате Пешо с позападналата си пловдивска адвокатска кантора за бракоразводни дела като се завтече да поднесе извинение към... Република Турция. Жалка работа, но... сметката е приключена, деянието – осъдено. Да му мислят онези, които се заблуждават, че ще им се разминат кървавите лихви! За сторената жестокост, независимо как е представяна пред своите или пред света, рано или късно всичко се връща. Върху човечност единствено генът ни пребъдва.
НАТО. Това е друга тема, макар мотивите да са същите: арогантност и прекалено самочувствие поради материалния просперитет. Но НАТО към сръбската общност, ако има Някой в пространството над главите ни, дали не е самото Възмездие? И в този случай защо да ме вълнува какви планове и задачи си е поставяла военната сила или стоящите зад нея благоденстващи общества, като за престъпленията си, както и да ги омаловажават и обясняват, в следващите години онези благообразни политици и военни пренасят драконовото семе на бъдещи възмездия, за които пък на тях ще им се наложи да отговарят. Възгордяването кога ли е добър съветник!
Към сто минути слушам завчера професора историк Андрей Пантев да призовава към уравновесеност. Прав е: бомбардировките над Югославия затвърдиха доскоро разклатените позиции на сръбските неокомунисти и националисти; допълвам към това – и превърнаха в мекерета довчерашните мъжки момчета от т.нар. вътрешна сръбска опозиция на Милошевич. Но какво ни предлага професорът! – да изчакаме 50 (петдесет) години, за да може историческата наука да произнесе меродавната си оценка. Сто минути брътвеж, и нищо съществено, е... в това умение само г-н Филип Димитров, докато бе премиер на България, беше по-нелеп. После въпросният г-н слабохарактерен Филип Димитров престана да се самоопиянява от гласа си и пак проговори човешки, с т.нар. консеквентност** на мисълта.
Чух тези дни и световноизвестния Александър Солженицин (1918-2008), потресен от подлостта на Западната дипломация. И Солженицин, в присъщия гръмовен стил, съобщава едва половината от жестоката истина. Кой е тук палачът и кой – жертвата, това ме интересува, не общи приказки и призиви за човеколюбие в стилистиката на Стария завет, което ще рече "Зъб за зъб, око за око".
Уважавани разумни господа и дами! Помогнете да отделим хищника от стадото, сред което се е притаил. Когато ми внушават колко някой страдал за потъпканото човеколюбие, конкретно за кого всъщност са неговите вопли? Разбирам, страдат за Сръбския народ, ама те страдат май повече за разкапана Югославия и изкуствения конгломерат, рожба на същата тази надменна Западна дипломация от началото на века. В полифоничния хор от странно мутиращи назидаващи гласове не чувам къде тук, в края на хилядолетието, се прекъсва нишката на любовта към отделно взетото човешко същество, кой първи посегна да се изгаври със завещаното от Богочовека послание. Нали се кълнат, че са християни! Ето, узрели сме да узнаем Истината от техните уста. И нищо съществено не казват; ломотят фрази: Господ, Православие, Славянство – ужасно обемни думи! Но защо тези думи, така гръмовно произнесени, друго не съобщават, освен колко ораторът е объркан, колко му пречат историята и литературата, където в случая и г-н Пантев, и г-н Солженицин толкова ярко лъщят?
Истината не лъщи. Да лъщи и се самоопиянява е свойствено на Лъжата.
___
* Студент в III курс на Софийския университет, през 1970 г. след къса уговорка по уличния телефон гостувах в дома на Атанас Далчев. Посрещна ме симпатично старче, което като неумел кънкьор суркаше домашните си чехли и ме гледаше иззад очила с доста голям диоптър за далекогледство. Сега си давам сметка, че е бил в 66-ата си година по онова време. За всички нас Далчев беше изключителен български поет. Извод: Не ходете на гости в дома на своя кумир, за да не се разочаровате!
** Последователност. Бел.м., tisss.
Атанас Далчев (1904-1978)* в текст от "Фрагменти" (изд. 1967, с. 61) твърди: "За един писател, влюбен в истината, не съществуват ни приятели, ни семейство, ни родина. Той е чудовище". Честният бил чудовище. Струва ми се, забравил е да добави нещо важно – чудовищното е да си безразличен и честен, което често се случва. Към Далчевото да добавя, че и пристрастията докрай раждат чудовища. Под коприненото небе в сърцевината на Тракийската низина застанал, разбирам: никак не ми е безразлично какво става в Югославия, именно защото съм българин, което значи пристрастен, просто уверен, че българинът, макар наистина да е тъжен и смирен, в основата си е по-опитен от този неуравновесен и буен съсед. Като народ, като национално битие данъците са ни платени барабар с кървавите лихви. Да, бедни сме, но не сме посягали да си уреждаме щастие и благоденствие на чужд гръб, с цената на чужда мъка. Дори за опита на бившите властници да преименуват етническите турци нацията ни преживя повече от покаяние – унижи ни държавният ни глава, Президентът Петър Стоянов – фамозният Бате Пешо с позападналата си пловдивска адвокатска кантора за бракоразводни дела като се завтече да поднесе извинение към... Република Турция. Жалка работа, но... сметката е приключена, деянието – осъдено. Да му мислят онези, които се заблуждават, че ще им се разминат кървавите лихви! За сторената жестокост, независимо как е представяна пред своите или пред света, рано или късно всичко се връща. Върху човечност единствено генът ни пребъдва.
НАТО. Това е друга тема, макар мотивите да са същите: арогантност и прекалено самочувствие поради материалния просперитет. Но НАТО към сръбската общност, ако има Някой в пространството над главите ни, дали не е самото Възмездие? И в този случай защо да ме вълнува какви планове и задачи си е поставяла военната сила или стоящите зад нея благоденстващи общества, като за престъпленията си, както и да ги омаловажават и обясняват, в следващите години онези благообразни политици и военни пренасят драконовото семе на бъдещи възмездия, за които пък на тях ще им се наложи да отговарят. Възгордяването кога ли е добър съветник!
Към сто минути слушам завчера професора историк Андрей Пантев да призовава към уравновесеност. Прав е: бомбардировките над Югославия затвърдиха доскоро разклатените позиции на сръбските неокомунисти и националисти; допълвам към това – и превърнаха в мекерета довчерашните мъжки момчета от т.нар. вътрешна сръбска опозиция на Милошевич. Но какво ни предлага професорът! – да изчакаме 50 (петдесет) години, за да може историческата наука да произнесе меродавната си оценка. Сто минути брътвеж, и нищо съществено, е... в това умение само г-н Филип Димитров, докато бе премиер на България, беше по-нелеп. После въпросният г-н слабохарактерен Филип Димитров престана да се самоопиянява от гласа си и пак проговори човешки, с т.нар. консеквентност** на мисълта.
Чух тези дни и световноизвестния Александър Солженицин (1918-2008), потресен от подлостта на Западната дипломация. И Солженицин, в присъщия гръмовен стил, съобщава едва половината от жестоката истина. Кой е тук палачът и кой – жертвата, това ме интересува, не общи приказки и призиви за човеколюбие в стилистиката на Стария завет, което ще рече "Зъб за зъб, око за око".
Уважавани разумни господа и дами! Помогнете да отделим хищника от стадото, сред което се е притаил. Когато ми внушават колко някой страдал за потъпканото човеколюбие, конкретно за кого всъщност са неговите вопли? Разбирам, страдат за Сръбския народ, ама те страдат май повече за разкапана Югославия и изкуствения конгломерат, рожба на същата тази надменна Западна дипломация от началото на века. В полифоничния хор от странно мутиращи назидаващи гласове не чувам къде тук, в края на хилядолетието, се прекъсва нишката на любовта към отделно взетото човешко същество, кой първи посегна да се изгаври със завещаното от Богочовека послание. Нали се кълнат, че са християни! Ето, узрели сме да узнаем Истината от техните уста. И нищо съществено не казват; ломотят фрази: Господ, Православие, Славянство – ужасно обемни думи! Но защо тези думи, така гръмовно произнесени, друго не съобщават, освен колко ораторът е объркан, колко му пречат историята и литературата, където в случая и г-н Пантев, и г-н Солженицин толкова ярко лъщят?
Истината не лъщи. Да лъщи и се самоопиянява е свойствено на Лъжата.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by
5 fev. 2020
Илюстрации:
- 1999 г. Косовски бежанци,
подгонени от Сръбската армия
и паравоенните й части (башибозук) от родните си места.
* Студент в III курс на Софийския университет, през 1970 г. след къса уговорка по уличния телефон гостувах в дома на Атанас Далчев. Посрещна ме симпатично старче, което като неумел кънкьор суркаше домашните си чехли и ме гледаше иззад очила с доста голям диоптър за далекогледство. Сега си давам сметка, че е бил в 66-ата си година по онова време. За всички нас Далчев беше изключителен български поет. Извод: Не ходете на гости в дома на своя кумир, за да не се разочаровате!
** Последователност. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)