Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

четвъртък, 27 юни 2019 г.

ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (12.)

ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (12.)

   Продължение

  07.09.1997.

  На вчерашния ден в 1983 г. издъхна баща ми. В страдание, без близък в онзи миг до себе си, от лекарите там обречен на смърт. Сутринта в единайсет часа
го приеха в софийската клиника Пирогов, позволиха ми да го облека в техни болнични дрехи – синкавосива, умирисана на карбол, захабена от лошото пране пижама с избелели следи от кръв и йод. С носилка на колелца го откараха до асансьора закъм горните етажи и... край, рекоха ми, вие вече не сте му нужен. След десетина часа е издавал предсмъртните си хрипове, абсолютно сам в болничната клетка, само че ние, най-близките му – майка ми, сестричката ми и аз, това още не сме знаели.

  Помогнах му да влезе в онази захабена болнична пижама и после първи го открих сред петте трупа долу, в моргата на софийската клиника Пирогов, докато роднините пред вратата на моргата кършели пръсти и хапели устни. Почернял от обгарянията, с корем внезапно надут от гнилостни процеси в мъртвата плът, с полуоткрехнатите си оцъклени очи. Очите не е имало кой да му затвори. И той – както дядо ми Борис Дявола, си отива от този свят с изкривена в гърч усмивка. Смееше ли ни се, що ли?! Имаше сълза в крайчеца на дясното му око. Вече го бяха разрязвали и шили подир аутопсията, до брадичката чак светлата му луничава кожа беше в груби тропоски, а бялото допреди седмица лице бе цялото в люспи кафява овъглена кожа.

  За света той бе съвсем неизвестен, драмата му – естествена. Споменаваше майка си, баба ми Динка (Господинка), когато болките му са се усилвали; ама не, не дори и шепнешком, а само с устни... да не би да ни разтревожи със себе си, с болките си на страдащ малък човек. Настръхвам, като си помисля за величието на кротостта му в може би най-страхотната самота – самотата в момента на Смъртта. И са ми дваж по-противни и суетността, и хленченето у галеници на общественото внимание.

  Вчера погребваха Даяна Спенсър* – принцеса на Уелс, помпозно, кралски стилно. Докато следя в ранния следобед по телевизора погребалната церемония, мисля си за онази очарователна 36-годишна млада жена, която по такъв оловно и катранено представителен начин светът отстранява от себе си. Подозирала ли е тръпнещата, жизнелюбивата, открила най-сетне любовта на живота си Даяна Спенсър, че ето по такъв подъл начин общественото внимание ще я погуби?

  Вчера се помина и Майка Тереза** в индийския град Калкута, в нейната 86 година. Показваха по телевизията как бедняците горчиво
плачат по улиците. Очарованието (Даяна) и Смирението (Майка Тереза) не бяха ли качества на баща ми? Дали у всеки от тези трима Иисус не е пребивавал известно време?

* * *
  Този бележник е продължение на записки, започнати от началото на юли между шест и единайсет часа сутринта, докато най-внимателно четях Библията, пишейки след това, докато си пия кафето или чая, когато слънцето тъкмо изгрява и светът наоколо постепенно се буди, оживява в делничния си ритъм. Много съм задължен на хубавата знойна Re. за всичко, което е в тези мои години – за ведростта, шегите, за моето вътрешно равновесие, което усещам покрай слънчевото й присъствие, за увереността й в способността ми да се изразявам в писмен вид. По природа суетен, припрян, нетърпелив, от лъчезарната Re. цели десет години се учих на търпение и вътрешна хармония. С царственото си присъствие успя да ми внуши, че може и да отстъпиш с достойнство, присъщо на духовния аристократ, без да предадеш нито за миг позицията си, че да си смирен не е предателство към себе си и твоята лична кауза, а напротив, смирението е съхранена за бъдещето ти на уверен човек етична енергия; както при свитата пружина, притиснали са те, значи имаш възможност за отскок.

  10.09.1997

  Тщеславие ли е, дето упорствам в недоимък да вадя свои лични неща на показ? Или то е дълг към способността ми да описвам живота като вълнение? Виждам се пътник, чиято раница е натежала от впечатления, и той вече търси начин как да се освободи от преживяното. Който желае, нека взема каквото си ще – това вече няма да ме занимава! Ще съм отминал, освободил съзнанието си за други вълнения, за други прилетели от Миналото на моите два рода и моя роден Пловдив послания.

  Наближава осем. По небето – ни облаче. Кацнал съм на балкончето, отпивам вода с лимонтузу и захар, че в момента нямам друго, а пък ми е ведро и хубаво. Не е ли това спокойствието, към което откакто се помня съм се стремил! Усещам наоколо тълпите настръхнали изнервени хора как себе си сами съсипват в преследване на трошица известност, слава или влияние, ала са жалки да не изпуснат онова, което съвсем, ама съвсем не им принадлежи.

   12.09.1997.

  Занимавам се днес с Библията. Посланията на ап. Павел до римляни, коринтяни (І и ІІ посл.), галатяни, ефесяни, филипяни, колосяни, солуняни (І и ІІ посл.), до Тита и Тимотея, до Филимона, до евреите... Ей го първостроителя на Христовата черква! – остарял, болнав, угрижен – минава ми през ум. Реди напътствия, напътствия и пак напътствия. И нищо героично! Вгледаш ли се внимателно обаче, то си е подвиг от най-висока проба.

   14.09.1997., Кръстовден

  Вчера със сестра ми и племенницата Емилия пътуваме до Пазарджик да приберем общо 68 (шестдесет и осем) килограма немляна пшеница, някакъв вид компенсация за наследствени три градини. По обяд в апартамента на леля ми Василка наредиха трапеза. Мило ни посрещнаха роднините. Подробности от родословието уточнявах с леля ми Васка. Та ето и някои ситни-дребни...

  - Баба ми Вена (Невена, родом от Перущица) се е споминала на 16 януари 1964 г., умъртвили я лекарите, че развивала захарна болест, а идиотите й биели юнашки дози гликоза. Предложих родът да се събира на уречен ден в някоя местност край или в самия Пазарджик. Да е в края на лятото, кога работата по полето привършва. Да речем, 17 септември, когато е християнският празник на Света София и нейните дъщери Вяра, Надежда, Любов.

  - За имената в майчиния род. Баба ми перущенлийката има брат Гълъб и сестра Цвета. От Калугеровския корен на дядо ми Борис е Мария – майка на едничкия неин Ненко. Рожби на Ненко са Борис и Мария, към която, аз, едва 4-5-годишно хлапенце, застанал пред портичката им, крещях да ми отвори, та по цялата улица Тунджа се е носел викът ми "Бабо-лельо Мичеееее", че имаха зла кучка, вързана на синджир от къщата в дъното на двора, до металната врата, дребничката рижава кучка с късо отрязана опашка Соня. Дядо не кръстил на родителите си, и нямам идея защо! Идея да си кръщава рожбите Вяра-Надежда-Любен дал братът Гълъб на перущенлийката Невена. И тъй от него се пръкнали: Вяра, майка ми Надежда (родена на Гергьовден), Любен, Василка (родена на Василовден), Виолета (родена на Цветница).

  - 17-годишната Вяра като да е била обречена курбан за здравината на рода. Руса, синеока, изписана като икона. Изплашена до смърт от чарда пощръклели биволета една надвечер, когато се прибирала от училище, тя залинява и до месец-два като вейчица се стопила, издъхнала. Ясновидец някой си от София предрекъл смъртта, кога майка й Невена го посетила. Ходел ясновидецът, по думите на баба, тъкал като кросно напред-назад с облещени в тавана зъркели и говорел-говорел-говорел, като да четял по книга.

   17.09.1997.

  Празник на двете ми дъщери Вера и Надя. Гледам как поемат в личния си живот. Крилцата им още слабички, но пак криво-ляво отстояват своето, без дотук да са отбелязали кой знае какви успехи. Ама па що ли е успех, всъщност?
Може би успех е да приемам с вътрешно равновесие случващите се наоколо грабежи и унижения на моя народ, без да си губя вътрешните ориентири (злото е винаги по-слабо); без да си губя онази вродена у всекиго от българите вътрешна светлинка, да изпитвам удовлетворение от малките си победи; да не спирам да мечтая; да не губя усет за смешно и самоирония.

  Леко мразовито. Утро. Слънцето свети, а не сгрява. От изток долита тътнежът на влака, прекосяващ стария железен мост, построен от немците през 1943 г., и тъкмо над лениво течащата към Бяло море Марица дрезгаво надува сирена.
Уж е ведро, а съм като натегнат лък. Ден след ден животът се изнизва като зърна от кехлибарена божигробска броеница. Старая се да удържа светлинката сред съсипията наоколо, ала кому е нужно това тук, което върша! Не тъй далече отвъд хоризонта е Зимата, а имам още толкова начената и недовършена работа! Утре Тодор Ряпов – приятел от детството и юношеството, навършва своите петдесет. Жестока възраст! Виждам го Тодор Ряпов, като грозд натоварил съпругата Меди (Мазелтоф)****, двамата им сина и куп роднини върху раменете си. Щастлив ли е? Ще да е щастлив с толкова народ наоколо; не знам само дали му остава време и за него си. Човек сам влиза и сам излиза от този живот. Нормално е да го забравят точно онези негови хора, които след време ще се окажат на свой ред и те забравени под някой камък в пръстта.

  А любовта, а-а-ах, Любовта! Чудесно е, че този духовен, плътски и всякакъв друг разкош ме съпътства; а другото? О, всичко друго – имоти, известност, пари, то са сенки от вятър.

  Не споменах дотук, а вероятно и по-нататък няма да разправя за тях, но поне да ги спомена, понеже са невидима основа за познанията и хъза ми в моя живот на човек, избягващ многолюдните бъбриви компании...

  - Дачо Марсола и брат му Коста Щангиста, същият Коце, който на стария плаж край някогашния канал, обраснал с папур и тръстика, където е сега Гребната база, всяко лято неизменно се появяваше на конкурса Мистър най-красиво и хармонично тяло, обаче момичетата го отбягваха, понеже главата му си беше мъничка и лъскава като кратунка за баня, несъответна на бая широките му рамене, развит гръден кош и яки нозе. Трупахме се ние, хлапетата от махалата под Джендем-тепе, да заничаме, да го съзерцаваме, надигнали се на пръсти иззад каменната ограда как долу в ниското на онзи техен двор се къпе гол до кръста, пръхти като кон под ледената вода направо от чешмата, как петдесет пъти вдига собственоръчно направената тежка гира от два каменни топуза, съединени с водопроводна тръба, размер три четвърти цол. Името "Коста" може и да бъркам: прякорът му бе изял името. Докато по-малкият му брат Дачо, надявам се и днес, ако е жив, още да мрази да си губи сополите, та ги сърба и преглъща с опулени очи като силно изгладнял беден човек.

  - Баба Рекси. Кръстихме я Баба Рекси, понеже кучето й – як, едър оранжевокафяв космат пес, се казваше Рекс, и Рекс в хлапашките ни представи бе нещо много по-важно от сухата, кльощава, прегъната надве женица, която го извеждаше да пикае и сере три пъти на ден, разхождаше го, или по-точно казано, песът Рекс важен-важен я разхождаше из кварталните градинки, вързана за луксозната му кожена каишка с ален пискюл.


Пловдив, 1953 г. Дечурлигата от нашата бедняшка уличка Ниш. Прави отзад сме Вилито, Тинето, аз, Мария Кандемирова; отпред са Боби, Наско и Видко Троплев.

  - Ангел Кудата – почти мой връстник, година по-малък, и чалнатият му чичо Петьо – петнайсетина години по-голям от нас, който сериозно ни обясняваше, че "куда" по рускаму означава куче и затова значи оттук-насетне ще пердаши всеки, когото чуе да нарича племенника му Ангел Кудата. По такъв начин в съзнанието ни на хлапета свърза навеки тези две неща – името Ангел и прякора Кудата. Впоследствие Ангел Кудата след нелепа катастрофа с колата на баща си уби човек, полежа в затвора и излезе оттам завършен комарджия и самоуверен търсач на силни усещания.


  - Глухичкият Киро Миньора. Защо "Киро Миньора"? Може би защото гледаше към света като ударен с налъм или с мокър парцал, или като копач, току-що излязъл от забоя, такъв чешит – вечно учуден, съвсем не в час! И той беше доста по-голям от нас. Вместо да ходи на училище, баща му и чичо му – бояджиите Кандемирови, го водеха със себе си да им помага; и с оклепан раздрънкан велосипед всяка сутрин и вечер го виждахме да мъкне подире им бояджийската стълба и двете кофи с гасена вар, накичени по велосипеда.


  - Добричкият дядо Марин. Не го свърташе на едно място, все тъпа с една лъскава тояжка към Царския остров. Някога дядо Марин бил каменар, но мечтаеше внукът му Маринчо – мой връстник и сирак, чиято майка, щерка му на дядо Марин, умряла, да просвири на цигулка, да стане цигулар виртуоз, та чат-пак отключваше шкафа с големите каменарски чукове, свредла, длета и шила на двора, за да извади увита в снежно бяло платно от тензух олющена вехта цигулка; даде ни я на всеки от нас да я подържим за малко, да й се порадваме, само Маринчо не ще и да чуе за мерака на дядо си, та бягаше като дявол от тамян по-далеч от дядовата цигулка, докато моя милост надуваше гайдата, демек, вървях месеци, години наред по петите на майка си и баща си, проглуши им ушите да му купят цигулка. И разбира се, не ми купиха!


  - Чичо Велко – татко му на Маринчо, също каменар. Този тих, мълчалив и кротък гигант чичо Велко веднъж много ми се ядоса, като видя как, шестгодишен, рисувам в кухнето им къщурка първо от покрива и комина, та ни изнесе на нас – двамата му сина Маринчо и Бобито, и моя милост, поучителна пространна беседа, че къщата се рисува както се строи, значи, първо се редят основите, после стените, прозорците и нататък, а не се почва от комина и пушека; коминчето с пушека остава за най-подир, само не и преди да си копал ров за темелите с пот на чело и да си укрепил здраво основите.


  - Обущарят Бай Стефан. Дребно, но и ужасно злобно човече с огромна мушамена работна престилка, окачена за врата му, омазана в лепила и восък. Кърпеше по за лев-два износените обуща на комшиите. Грубо скованата му масичка беше на двора сред лехите с лук, марули и цветя. Същинска люта пиперка, за него си шушукаха, че назлобял откак в годините след смъртта на Чичко Сталин му били шута от Партията заради "култа към личността на другаря Вълко Червенков". Нищо, че петгодишният му внук Стефчо се мотаеше около нас, поотракалите се вече момчурляци по на 8-9 години, когато ритахме топка в прахоляка пред къщурката на улица Ниш 3. Случеше ли се гумената ни топка да се търкулне в двора му, идиотът скача пъргаво иззад онази масичка, продупчи с шило топката ни и я зафучи обратно, като ни псува на майка. Веднъж ме замери с малкото обущарско чукче и то свирна край ушите ми. 


  - Дебела Тота – майка й на хубавелката Мария Кандемирова, с вечно запретнатите до лакти ръкави, все нещо вари, пече, готви, бърка в двора им на улица Ниш № 1. И досега няма по-любим за мен мирис от уханието на печени червени чушки; винаги ме връща в дни, когато обедно време на път към училище вдишвах иззад плътната им дъсчена тараба аромата на печени върху тенеке месести червени чушки. Както и в няколко други дворчета, раснеха там възниски клонести дървета, отрупани със зарзали. Катерехме се по камъните, струпани за строеж в двора на Дебела Тота да си напълним потниците с топящите се от сладост в устата зарзали.

  - Вера Тричковата. Живееше с господин мъжа си и едничкия им син в къщата на ъгъла между улица Ниш и улица Лагадина, единствената тук масивна сграда на три етажа, където пък в приземния етаж живееше Здравка Митърчева (в пети клас, вече се заглеждах по циците и дупето на Здравчето), чийто баща като да бе може би най-ревностният шахматист на света, та когато съм ходил за книги от библиотеката в частната сладкарничка на Бай Димчо, кривокракия бъбрив баща на Здравка все го виждах с неколцината местни михлюзи да играят шах, табла или горещо да спорят за световната политика край голямата маса със старите вестници и опърпани от прелистване съветски цветни списания. Тричковата Вера, която бе едра и с фасон на дама от сой, и възнисичката, тумбеста като футболен плондер Дебела Тота до едно време бяха приятелки, една ограда ги делеше, мир и любов царяха помежду им; после се разчу, че се намразили, след като си скубали косите заради няколко филии бял хляб и остатъци от недоядени кюфтета и пилешки кълки, кога чистели масите в луксозния "Тримонциум", като две гладни слугини на пъпа на Пловдив.  

  - Бедните жени и дъщеричките им от Македонската махала, съседна на нашата, които сутрин и вечер суркаха налъми по някогашната улица Цар Иван-Шишман (преименувана от демократите на Иван Костов в улица Младост): сутрин по тъмно, вечер по тъмно, на връщане от тютюневите складове отсам Централната жп-гара.

  - Строгата и нежна обич на проклетата, но и гостоприемна баба Катя Арапчевица, която ни черпеше с домашно печени курабийки, вечно в черно и с черна кърпа на главата, че мъжът й беше починал майка му на Джорджо, същия онзи Джорджо, който първи в махалата събра парици да купи лека кола Москвич 403 към 1958 г., и то си бе събитие, гордост за всички нас, бедняците, довлекли се тук от кол и въже.

  - Родопчаните дядо Григор с големите бели мустаци и баба Дора, снаха им леля Дафинка, чиято участ беше да самотува като монахиня с шевната си машина под зоркия поглед на свекър и свекърва, докато мъжът й на Дафина, чичо Васко, беше осъден на смърт, после на "доживотен", и след тринайсет години в панделата се прибра един ден кротък и посребрял. И съм се чудил: а нали наказват само злите и лошите; защо слънчев човек и майтапчия като съседа чичо Васко Народната власт го осъдила на смърт чрез разстрел!
Дъхавото кафенце в приземното им стайче на родопчаните още помня, още ми сладни на небцето, а пред мен е сякаш натежалият от старостта дядо Григор – едър балканджия с бухалски вежди, и ей тъй на, цъмън-цъмън, подрънква на някоя от дузината си тамбури, гусли, гъдулки, балалайки пред възхитените ни очета на невръстни хлапенца. Внукът Горчо – седмокласник, доста по-голям от нас, веднъж по обяд дядо Григор беше подбрал с откършен салкъмов клон. Ей че смешно подрипваше Горчо, докато дядо му пъхтеше от зор и го шибаше с клона по голите нозе заради най-новата му двойка или нова пакост в училище!  

  - Ами чехкинята Стамена! Спипа я чичо Йордан – братът на мъжа й Иван, че нощем тайно ходи да му сере пред портичка
та. Мъжът й на Стамена в моите си представи издъхна от срам заради тъпата чехкиня; носът му на бахчеванджията Иван, колкото и печално и тъжно инак да бе, стърчеше весело над китките в онзи сандък. И значи този корав бахчеванджия за мен се оказа първият мъртвец, когото с достойнство и смирение, сред лудешкия ни хлапашки кикот през сълзи, изведоха с магаренце, в каруца впрегнато, и с вапцан в черно голям чамов кръст от бедняшката ни уличка Ниш; и така той тържествено влезе и излезе от живота ми.

  Въобразявам ли си, че говоря от името на тези най-най-обикновени хора?

 Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 28 uni 2019

Илюстрации:
 1980 г., с баща ми пред голямата порта на Бачковския манастир (горе);
- 1958 г., ние, хлапаците от някогашните улици Ниш и Цар Иван-Шишман (долу).
___
* Даяна – принцеса на Уелс (1 юли 1961 г., Сандрингам, Великобритания – 31 август 1997 г., Париж)Петнайсет години съпруга на принц Чарлз, майка на втория и третия в реда наследници на Британския трон – принцовете Уилям и Хенри. Наричат я "принцесата на народа". Личност, допринесла за развитие на благотворителността с многобройни изяви по светаЗагива при автомобилна катастрофа в тунел на Париж заедно с Доди ал-Файед и шофьора Анри Пол. Кръвните тестове сочат: шофьорът е пил алкохол преди инцидента. Колата Mercedes-Benz S280 се разбива в тринайстата колона на тунела.
** 

   Агнес Гондже Бояджиу, с монашеско име Майка Терезарод. на 27 авг1910 г. в Скопие. Семейството й са албанци, католици. Баща й умира ок. 1918 г., през 1928 г. тя напуска близките сиприета е в Ордена  "Сестрите от Лорето”; повече не вижда майка си, нито сестра си. Около година учи английски в манастир в Ирландия, след което се мести в Британска Индия, където се отдава на послушничество в Дарджилинг, Бенгал. С първия свой монашески обет (1931) приема името Тереза от Лизийо. Полага тържествен обет през 1937 г., като учителка. Самостоятелна мисионерска дейност сред най-бедните започва през 1948 г., когато основава училище в Калкута.

ВЪПРЕКИ***

Хората са 
често твърде неразумни, нелогични и егоистични;
въпреки това, обичай ги.
Вършиш ли добро, ще ти припишат егоизъм и задни мисли;
въпреки това, прави добро.
Имаш ли успех, печелиш фалшиви приятели и зли врагове;
въпреки това, имай успехи.

Доброто, което правиш, утре 
сигурно ще бъде забравено;
въпреки това
, прави добро.

Честността
 ти и твоята откритост те правят уязвим;
въпреки това, бъди честен и открит.
Което си градил с години труд, може да разрушат за нощ;
въпреки това
, продължавай да градиш.Помощта ти им е нужна, но те ще те нападат, че им помагаш;
пом
агай им, въпреки това.

Дай 
им най-доброто от себе си, и те ще изтръгнат езика ти;
въпреки това, дай 
им най-доброто от себе си.


  *** Автор на текста е Майка Тереза, чийто превод на български пооправих. 
  **** На иврит изразът "Мазел Тов" се произнася като пожелание за светлина и добро. Така че ако при церемония около любим човек (сватба, рождения му ден или имен ден), сте забравили подготвените за поздрав думи и сте объркан, достатъчно е просто от душа да кажете "Мазел Тов!" (добър късмет). Вж. http://xaf.dobrblog.com/articles/kakvo-oznachava-mazltof-mazal-tov.html Бел.м., tisss.