неделя, 16 август 2015 г.

Публицистика - ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (6.)

ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (6.)

   Мога простичко да разкажа откъде у мен е отвращението към комунизма. Четири поколения мъже преди мене утвърждавали своето име сред хората върху трудолюбие и нравственост. От трудолюбието и нравствените си разбирания за живота тия четирима са ми предали усещането що е Свобода. В невъобразимо трудни положения тях ги водил именно резливият дъх на вътрешната духовна свобода и увереност в своята устойчивост и сила.

   Прапрадядо ми по майчина линия е от род, за който в Калугерово казват, че води начало от двама братя бегълци откъм Търново, че заклали турчин. Заселили се край тъничката на това място колкото ручей Тополница между тракийски могили и останки от древно селище. Вдигат керемидарна, чийто яки зидове, казват ми местните, личат и днес. Тия двама братя са началото на един от четирите най-стари местни рода, основали селището, известно от турско време с името Калугерово. Описва калугеровци от Април 1876 авторът на "Записки по българските въстания", поживял известно време сред тях. За овчаря Джендо (Захари Стоянов) това са буйни, склонни към остър присмех трудолюбиви хора с особено силно изразен свободолюбив дух, което ги отличава от останалата рая. Затова и самоуверени млади чапкъни от околните турски махали като вълчета често вандалствали из имотите им, задиряли момите и невестите им, ала не всякога безнаказано.


   І. Имената на прапрадядо ми Ангел и неговия брат Георги са отбелязани върху паметната плоча насред Калугерово под номера 14 и 19 наред с трийсетина участници в Хвърковатата чета на Бенковски. Ангел – най-млад между петима братя и четири сестри, по турско бил кмет на селото. Затова че заклал двама чапкъни*, които мърсували в дома му, за назидание  и според ислямския обичай за подобни случаи е заклан на дръвник на мегдана сред Калугерово. Младата му жена с шестмесечното бебче побягва през къра и се укрива при роднини в Пазарджик. Едничката си рожба кръстила Ненко, че го носела на ненки навсякъде, каквото и да вършела, расъл на гърдите й, демек.

   ІІ. Тоя Ненко Ангелов ми е прадядо. Израства в мизерия, сбира имот, жени се за Елисавета (прабаба ми Ведка), ражда син (Борис) и дъщеря (Мария), а като се отваря Балканската война, отива доброволец на фронта, както рекъл на изпроводяк, да отмъщава за баща и майка. Умира не от куршум, от холера умира нейде по някогашните фронтове в земите на днешна Северна Гърция през есента на 1912 г.

   ІІІ. Първородният му син Борис Ненков Ангелов е баща на майка ми. И Борис израства от 12-годишен сирак и в мизерия. Шестнайсетгодишен се отделя от вдовишкия дом на майка си, захваща да сбира пари къща да си вдигне. Чукал коноп за въжарницата отсреща, зад канала, турили му прякор Дявола, че работел като бесен, както казвали другите чукачи на коноп. Жени се за перущенската мома Невена – и тя сирак, без баща, ражда (в библейския смисъл) четири щерки (Вяра, Надежда, Василка, Виолета) и един син (Любен), замогва се с труд и предприемчивост, с пестене. Преди Девети (септември 1944) помагал на „шумкарите”, единствения му син – вуйчо ми Любен, 12-13-годишенизвестният Методи Шатаров – партиен функционер, координатор на съпротивителното движение в Пазарджишкия край, ползва за личен куриер.

     “Все още няма юридическа оценка за терора при управлението на Йосиф Сталин и за престъпленията на Съветската система”, твърди историкът Никита Петров. “Досега не си направихме труд да оценим ония кръвопролития и последиците от тях.”

   След Девети (септември 1944) комунистите не сметнали за необходимо да закачат дядо ми и до 1963 г. той обработваше сам с челядта си пет лозови градини, бе наел двама калфи на колоездачното си ателие насред чаршията в Пазарджик, като сред временно наети аргати си спомням едър як циганин Асан, на когото купи кон и каруца и му помогна насред кирпичения цигански рай на пазарджишката Пич-махала тухлена къща да си построи.

   Ред и съгласие имаше в дядовия дом. От мъничък ме води със себе си по нивите и градините да му помагам уж. Той оре, аз му водя кончето в браздата. Плющи камшикът над главата ми, а дядо Борис зад гърба ми, както орем, току изръмжи: Кьопек-олсун**, че съм залитнал сред буците чернозем и съм увиснал на юздата.

   От всичките деветима внуци мене изглежда повече обичаше, че му бях първият внук. Ала и обичта му бе като небръсната мъжка буза: току ме сграбчи както мечок с двете лапи и аз, четири-петгодишен, пищя от болка, а дядо се смее, ама и смехът му не смях, а повече на мечешко ръмжене мяза...

   На тоя трудолюбив човек комунистите най-сетне през юни на 1963 г. , тъкмо като наближи време да прибира реколтата, нахълтаха в двора (Пазарджик, ул. „Тунджа” № 18) и по списък в една тъничка зелена папка прибраха земеделските му сечива и машини, изкараха каруцата и коня Дорчо от обора, изкараха ги от двора на улицата и го оставиха в 63-та му година на месечна земеделска пенсия от 10 (десет) лева, скъпи съотечественици. Трън им бил в очите Борис Дявола, че до оня момент ратаите му, чираците и двамата му калфи са честити и доволни, докато другите наоколо изнемогват.

     Според "Дойче веле", хора, които са се срещали с Тодор Живков, твърдят: може и да е простоват, но съвсем не е наивен и елементарен човек

   ІV. Четвъртият голям мъж в моя живот – баща ми Кирил, от 16-годишен, и той, напуска родителите си (в харманлийската махалица са най-бедните) и идва в големия прашен Пловдив, наема се чирак при арменец-мебелист, някой си Ончо, трупи да разбичва. Режат трупите с бичкия с друг един, а нощем хвърлят талаш върху тезгяха и тъй спят, опрели гръб до гръб да се топлят.

   От юношески години баща ми мечтае да си има своя работилница, едно по едно събира рендета, дърводелски стяги, длета, триони, котле за варене на туткал, тезгях, сам си измайстори планя и пр., и пр. Работеше в местното ДИП "Напредък" денем, вечер слиза в избата, дето си бе устроил работилничката.

   Ала т.нар. "народна" власт и на него му видя сметката, и нему върза ръцете. Изработи той два гардероба в комплект с нощни шкафчета и легло за семейна спалня и... явиха се едно неделно утро другари от общината: важни двама намусени запечатаха с подпечатани хартии избата, че го и глобиха моя баща, защото поработва след работа като частник. „Частник” беше етикет за неблагонадеждност, ако не знаете вие, млади българи, родени подир нас.

  Та ето я основата, дебелите зидове, върху които през годините, неусетно за околните набирах отвращение към партиеца-комунист реално, осезаемо отвращение от възгордял се михлюзин и тепегьоз, който освен да пречи, да издевателства над достойнството ти на човек, друго не върши. Как да ти стане мил тоя лицемер, дето патетично се бие в гърди колко е загрижен, как се жертва за народа, за унижените и оскърбените обикновени хора по света!

   Ако трябва да разкажа всички гадости, на които съм се нагледал през всички тия години на моя живот, включително и досега (имам пред очи дела на пребоядисаните, обновени за една нощ партийци и другите ония, които сами се нарекоха "антикомунисти"), то ще е кула, по-висока от кулата в Древния Вавилон.

   Питам се: да не бе ни сполетяло това "добро", тоя "най-прогресивен и най-хуманен стил на управление", де щяхме да сме ние, българите, сред европейските народи? Петдесет години рязаха родовите ни корени, приучваха ни на преданост към чужда империя, настойчиво ни внушаваха: дължите благодарност на Големия брат. Ако не е предателство към България и българина, как да назова това издевателство!


   До трийсет и третата си година доверчиво вярвах в комунизма, та спомням си, питам веднъж баща ми: Що не си станал комунист? Бил си на фронтовата линия срещу нацистите, върнал си се с орден от Унгария, какво те спря? А той: "След войната появиха се по улиците на Пловдив едни хора, вързали червена лента на ръкава, и като видях, че това са някогашни михлюзи, дето не мислеха ни за занаят, ни дом да свъртят, казах си: не ми е мястото при тях. С политика взеха да се занимават хора, дето им викахме развейпрах; ние работим, пушек се вдига, те – майстори на големитe приказки, пушилка: митинги, демонстрации, врага заклеймяват, размахват юмрук, крещят гръмки думи, качи се такъв един върху стол, измъкнат от кръчмата, и ей го вдигнал трибуна пред кибиците, сече въздуха с длан, обещава майка си и баща си, светло бъдеще обещава"...

   Несведущ беше баща ми в политиката, според него, политиката е за селски тарикати, кокошкари, дребни шмекери, провалени хора. Как пък точно фалшиви хора оглавиха властта у нас не само след Девети септември 1944, но и след Десети ноември 1989 е поучителна тема за размишление. Честният човек е доверчив, случва се да повярва на медени приказки, защото по себе си съди; а колко бяха умъртвените или бяха прогонени от отечеството, заплашени с куршум или с политически процес, скалъпен според системата Вишински***!?

     Андрей Вишински – Генерален прокурор на СССР през 1935-1939, Външен министър на СССР през 1949-1953, в първите години на т.нар. Студена война между Изтока и Запада, автор на перфиден метод за издевателство над жертвата, прилаган по време на Големия терор в Съветския съюз, както и в България през 1945-56 година

   Интелигенцията у нас след Втората световна война е унищожена. Убивали по селата и само от едната завист, че еди кой си имал прилежно стопанисван имот, който имот овластеният някогашен аргатин и перекенде не можел инак да заграби. Така заможният предприемчив съселянин бива титулуван от изпъплали до местната власт невежи озлобени хора за... кулак – народен враг, и оттам насетне съдбата му пред „Народния съд” вече е предрешена.

      Народ без мислещи човеци лесно се манипулира!

      Ние, родени след кървавата вахканалия на Сталинизма подир края на Втората световна война, още с жълто около уста като деца и юноши, бяхме лесна плячка на типичните за марксизма лъжи. И все пак кой носи вина остава открит въпрос. Какви претенции да имам към властта, освен да ми осигури тая власт ясни правила и закони! Останалото да зависи от мене, не от някой партиен комисар или доносник, от някое мекере, от празен човек, който да ми реди живота, да определя колко деца да родя, да ме омайва, че се жертвал за мене, пък да виждам, че живее като паразит на мой гръб.

      Младите поколения не знаят и като че не искат и да знаят за миналото, близките ни, дето не надживяха социализма/комунизма, ги няма да разкажат. Затова ги споменавам тия някогашни живи тук, та който желае, рано или късно да прочете, и ако може, да си представи тихия ад на миналите дни с образите на своите непрежалими мъртви.

         Следва

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 6 oct. 2002 – edited 16 avg. 2015
______
* От тур.: развратник, разпуснат човек, коцкар.
** От тур
. буквално: кучи син.
*** По официални силно занижени данни, екзекутираните в България чрез възприетата под натиск от страна на СССР съдебна практика са над три хиляди. Умъртвени по решение на т.нар. "Народен съд" у нас са повече, отколкото са умъртвените общо във всички разположени на запад от България европейски държави. Образцов инквизитор на партийната злост, Вишински е мракобесна фигура в историята на т.нар. Реален социализъм до първите години от управлението на Тодор Живков и компания. Бел.авт. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)    Роденият във Врабево, село нейде в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колега в...