Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

петък, 17 април 2015 г.

Публицистика - ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (2.)

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (2.)
       
       Продължение от 26.ХІ

    Предпочитам градивната лъжа пред унищожителната истина. Някой ден човешката цивилизация ще приключи т
ъй, както са приключили динозаврите преди нас. Вероятно последният представител на Homo sapiens ще знае цялата Истина за всичко, което днес не знаем и живо ни вълнува. Не мога да си представя обаче по-дълбоко нещастен човек от тоя всезнайко; заради Истината той ще е изгубил завинаги илюзиите си и в оня сюблимен миг на съвършенство (което си е синоним на свършека) просто ще му е невъзможно повече да бъде човек в образцовия ад на една стройна математическа космогония*.

   Движението към познание е като стремежа към мечтата: постигнеш ли я докрай, губиш я.

   Достоевски е обременен от стрес, преживян в младостта (извеждали го от килията уж да го екзекутират); мога да разбера страстното му отношение към каноните на ортодоксията**. Само който е бил сериозно изкушен от Сатаната, може така трескаво да се притиска към Бог. Богът не играе кой знае каква роля у праведниците; цялата християнска философия и дидактика е съсредоточена върху грешния простосмъртен. И тъй като сме в един случай праведни, в друг (в повечето случаи!) – грешни, Иисус се явява само там, дето сме в противоречие със съвестта си.

   И Ханс Касторп дълбоко вдъхна с любопитство за проверка чуждия му въздух. Той беше свеж – нищо повече. В него нямаше ухание, нито съдържание, нито влага; леко се поемаше, но на душата нищо не казваше. – Великолепен – забеляза той учтиво.***

   Тоя пасаж абсолютно пасва за отзив върху стихове, прилично римувани, ритмувани, с метафора, образ, идея, пейзаж и прочие „тънкости”, но оставящи те безучастен; нищо не трепва у теб, казваш си: „Е, харно, и какво от това!” Подобни „дивини” пълнят антологиите, пък и представителни сборници на известни поети. Когато свърши четенето обаче, у теб нищичко не остава за доизясняване, за работа на любопитството върху ума. Уж всичко си е както трябва да бъде, а може би точно затова, че всичко е отмерено като с аптекарски везни – затова може би седи наперено, показно и кухо редник, който се връща в седмичен отпуск с фалшиви ефрейторски нашивки, за да очарова момите в родното село.

   Изплащаме греха на цялата ни нация за овчедушието, за мижитурството, за смахнатия ентусиазъм на агитпропчиците и партийните секретари, които с пламенни речи вдъхновяваха неопитната младеж по селата и градовете на България да замеря с гнилоч, запъртъци, с буци спечена пръст и цветисти попържни и проклятия не кого да е, а именно трудолюбиви, уредни стопани, титулувайки ги с прозвището „кулак” и „Враг на народа”. За илюстрация на тоя род вдъхновение, което си е вакханалия на ненавистта, може да послужат и таквиз симпатично предизвикателни римушки:


…От днес заебавам държавата,
тя от мен не изпитва нужда.

Ще си метна кура на рамото,
твоята я вземи под мишница
и да отпрашим отново двамата
към някоя солунска митница.

Ти – безразсъдница и безсрамница,
аз – да не говорим за мене
и да преминем онази граница
на безглаголното ни търпение.
 

Нека оная, трицветната, хленчи
като смачкан априлски олук…


    Разбирам отде иде лошото настроение у т.нар. лирически герой, ала поради что е тая жлъч! Не е ли цел на всяко мракобесие – на себе си да ни уподоби, на предизвикателния си нагъл цинизъм? За автора на "гордите" тез редовце не виждам друго тук освен пошлост*****.

    Ей така, в тоз омерзителен стил, по същия тойзи тертип на отношение към човека, в „равна Добруджа” по селата за назидание разкарвали същинските  стопани. Натоварени на каруца, наблъскани по четирима-петима в каца, с омазани от катран и прясна фъшкия лица и дрехи, всеки – с огромна табела на врата „Аз съм кулак – народен враг!” Диктисват каруцата срещу хоремага насред мегдана, изстъпва се партийният секретар с огнено слово срещу световния капитализъм, срещу ония пръти в колелата на Светлото бъдеще, в защита на световния прогрес... И младежта покрай селските лумпени, покрай с дембелите и простотията с кикот и весело презрение мята запъртъци, пръст, всякаква гнилоч по "врага". Това е другото, малко известното сякаш лице на България – нали не си мислите, че е същата България, която руският академик Дмитрий Лихачов назовава „държава на духа”, за което противно лице чужденецът не е задължително да знае, но ние не можем да се правим, че не го знаем. От оня мегдан с онези лумпени и простаци до чалга-културата, до гаврата с национални ценности и трагедии пътят е добре утъпкан.

    Какво унижение! Не те трепят насаме, не ти трошат костите тайно, не те принуждават сам да си копаеш гроба, а това издевателство над съвестния стопанин… то ми се вижда най-жестоката гавра над българина. Защото е пред ухилените до уши селски тарикати, щастливи да се видят „гробокопачи на Старий свет”, както редят още Димчо Дебелянов, Христо Смирненски, пък и – да се не надяваш! – такъв нежен характер в лириката като Николай Лилиев. Аргатите на селския мегдан, току изскочили подквасени от кръчмата – красни победители над стародавния ред и обичаи.

    Имаме доста да плащаме! И не е виновна ни чуждоземната армия, нито са ни виновни патетичните речи на новооглашени за една нощ лидери, колкото е страшна вината на онез, които имали влияние върху общественото съзнание, ала страхливо мълчали или направо отърчали през глава да се подредят в стройните редички на новата власт

    Изродили ли сме се – вече две поколения българи? България не е губила толкова млад народ в най-плодната своя възраст вероятно през всички онез исторически катаклизми, бедствия и войни от последните осемстотин години подир краха на Второто българско царство. Продажна, мизерна, навирила нос… интелигенция! Имал основание Захари Стоянов изпод вежди да съзерцава речовитите многознайковци, дезертирали от собствения си род и нация, обзети от амбицията да се възгордея в името на умозрително някакво си „всенародно щастие”.

   Подгизна българската свещена реч от аргатския манталитет на днешните българи, любители на чалга и турски сериали с вкус на кенеф и канела. Моите белокоси приятели не казват "Отивам да си взема пенсията”, ами – "Отивам да ми дадат пенсията". По села и градове все това ечи: "Бойко Борисов ще ни дава еди що си?" или "Що ли още не са ни отпуснали еди какво си?" За синоптичната прогноза коментарът е: "По телевизията времето ни го дават дъждовно".


   Нейде в началото на възхождението си като вожд, Баща на народите, стратег, гениален ум, Знаме на световния пролетариат и прочие от тоя род сладости за ухото и душата Йосиф Сталин ей тъй бъбри на своите съратници (предавам по смисъл, на руски звучи вероятно по-ярко): Знаете пилците как обикалят мужика, вперени в крината с ечемик. Политиката успява, когато народа го приучиш да се върти покрай ботуша ти като тия пилци. Хвърли му малко повечко ечемик, и ще вирне глава. Даваш ли му толкоз, че да е все гладен, в ръцете ще те гледа и ще слуша, ще ти е предан, от сутрин до вечер ще благодари, че се грижиш за него.

    Странно ми е как този заклет индивидуалист, този буден човек българинът прилежно сякаш е усвоил кокошия рефлекс от препоръката на сина на обущаря-осетинец. И ще продължим още да бленуваме в очакване Добър чичко, някой Big Brother Отвъдокеански, от майната си тук долетял, нещичко да ни подхвърли, с трошици да ни почете, докато от горчив исторически и всякакъв личен опит не проумеем, че всеки… ама всеки самодоволен чужденец, кога незаслужено нещо ти дава, със същия този жест те заробва (Timeo danaos et dona ferentes, или Бой се от данайците, когато идват с дарове), докато за честно изработеното човек отива не даром да му дадат, а да си вземе своето******.


Конакът на кмета. Пловдив - европейска столица на културата 2019
    
Plovdiv, edited 19 apr. 2017
____
* Наука за небесните тела и тяхното развитие.
** Източното православие - следващо с достойнство и уважение към човека Учението на Иисус сред многообразните версии на християнството (католицизъм, протестантство, лютеранство и пр. , без да говорим за тъй модните напоследък ереси).
*** Т. Ман, „Вълшебната планина”, изд. 1972 г., с. 40.
**** Автор на въпросните стихове - Тодор Чонов (1945).

***** Възраженията ми срещу автора на тия стихове не касаят естетиката, а са от сферата на етичното, конкретно – от оная област, дето става дума за предателства и прекрачване на правила.
****** Из послание на ап. Павел до римляни, гл.ІV, ст. 4: „На оногова, който работи, заплатата се вменява не по милост, а по дълг”. Бел.м.,tisss
. 

Публицистика - ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (1.)

      Случва се и тъй… Някогашен информатор на тайните служби, някой Иво Инджев, Георги Коритаров или дявол го знае още кой, казано в прав текст – обаятелен доносник и мекере на бившата комунистическа номенклатура, в някакъв форум на Internet да отпери сърцераздирателния драматичен въпрос: българите чувстваме ли се вече европейци, изпълнени ли сме със самочувствието на европейска нация? Парадокс ли е то, или чужди храненици в България винаги ще са в първите редици парвенюта към т.нар. „световен прогрес”!

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (1.)

        25.11.2000


        У всекиго от нас се таи частица от фалшивите шивачи на Ханс Кристиан Андерсен. Самите ние, създатели на митове, идва момент сами да повярваме в илюзиите, които сме посели като зелеви пеперуди тук и там.

      07.12.2000

     По темата за осъждането. Чие съдене боли… Ето мнението на Фьодор М. Достоевски (1821-1881) по тоя въпрос, формулирано чрез хленчовете на пропадналия чиновник пияницата Семьон Захарич Мармеладов.

      Аз не от Катерина Ивановна се страхувам сега – мърмореше той развълнуван – и не от това, че ще започне да ми скубе косите. Какво са косите!... Косите са нищо! Истина ви казвам! Дори по-добре, ако започне да ме скубе, но аз не от това се страхувам… аз… от очите й се страхувам… да… от очите… И от червените петна по бузите й се страхувам… и още – от дишането й се страхувам… Виждал ли си как дишат болни от тази болест… когато са развълнувани? И от плача на децата се страхувам… Защото, ако Соня не ги е нахранила – то… просто не зная какво!... Не зная! А от бой не се страхувам… Знай, господине, мене от този бой не само не ме боли, но дори хубаво ми става… Защото просто не мога без това. Тъй ми е по-добре. Нека ме набие, да й олекне на душата… тъй е по-добре…*

      25.12.2000, Коледа

      Четейки „Мефистофел”, роман, писан през 1935-36 г. от сина на Томас Ман – Клаус Ман, попадам на пасаж, който ми припомня разговор преди двайсет и пет години с Иван Сарандев – университетски преподавател, упражняващ литературния разбор единствено върху утвърдени български автори като Дора Габе, Елисавета Багряна, Йордан Йовков…

      Та по повод печатаната му с продължение в някогашния казионен вестник „АБВ” литературна анкета с Багряна бях 
го попитал: какво толкова ценно може „да снесе” бабата за нас българите и не го ли озадачава него, стриктния Иван, „бледата подробност”, че докато влюбената в светски суети Багряна обикаля заможните бохеми на Централна и Западна Европа, краси величествени аристократични приеми, и въобще – е органична част не от Българската нация, а органична част (по-скоро аксесоар, апендикс, придатък) на кръга охолно поминуващо малцинство на Европа, по същото това време из нашенските селища (Перущица, откъдето е коренът на майчиния ми род, само да спомена) палят къщите на т.нар. ятаци и разнасят за назидание набучени на кол отрязани човешки глави?

    На което Иван с целия си авторитет на уважаван литературен тълкувател, изследващ именно тоя период в Българската литература, рече, стрелкайки ме иззад очилата си: „И други са обикаляли като нея курортите и аристократичните имения и дворци, но тя се е явявала – за разлика от останалите нашенци, пратеник и представител на Българската култура”.

    Та ето що. Като закъснял аргумент откривам във въпросния роман на Клаус Ман
** описание на такова едно любимо средище на „интелектуален и духовен елит” от 40-те и 50-те години на ХХ век: Много хора си даваха среща в „Хендрик-Хол”, привличани от славата и любезността на домакина, от изрядната кухня, от избата с вината, от отбраните грамофонни плочи и целия импозантен разкош на обстановката. Немалко хора прекарваха тук най-приятни часове по обяд, следобед и вечер: актьори и генерали, поети и висши чиновници, журналисти и екзотични дипломати, метреси и комедиантки. И малко по-нататък нарича тия сбирки с фразичката „това весело и пищно оживление”.

     Оживление… на що? – питам. Дали не е точно: оживление на суетата и грандоманията у членовете на тоя уж„духовен елит на Европа”?
И към въпроса добавям – от същата книга (стр. 331), пасаж ей тъй, между другото, относно… онова благородство, което се придобива само с цената на страданието и познанието. Ти не си страдал достатъчно, а това, което си познал, струваше за теб по-малко от хубавата титла и внушителния хонорар.

      26.12.2000. Рождество Христово


      В последния, брой 12. на Тодор-Биковото вестниче „Арт-клуб” съм представен с откъс от поредицата „Младите хищници” под наслов „Щом любов нямам, нищо не съм!” (цитат от ап. Павел, послание І до коринтяни). Мимоходом споменавам за несъгласието си със стила на Томас Ман в романа му „Д-р Фаустус”, завършен впрочем след седемгодишно писане, в 1947-ма, годината, когато съм се родил. Съзнавам, че е голяма хапка, дето съм зинал тъй срещу едно от светилата на Западноевропейската литература и философия от ХХ век, но що да се прави, като такава ми е любовта: стипчива, като магарешки трън на припек настръхнала.

      Всъщност, не е причината ни у мене, нито в Томас-Мановия стил. Тепърва вероятно ще има какво да научавам от родения в градчето Любек през 1875 г. немец. За всеки случай реших да задълбая в друга негова многозначителна творба с философски привкус – „Вълшебната планина”, писана от 1912 до 1924 г., когато появата й на бял свят подир сагата „Буденброкови” (1901) и подир новелата „Смърт във Венеция” (за които две нищо не знам), както и подир новелата „Марио и фокусникът” (за духовната уродливост на фашизма, пък и изобщо на тоталитарната държава), както и подир романа „Признанията на авантюриста Феликс Крул”… Та появата на романа „Вълшебната планина”предизвиква противоречиви – крайно противоречиви отзиви, което е достатъчно да ме изкуши като читател.

      Отчитам факта, че именно днес, озадачен от собствената си прибързаност да давам оценка върху текст на автор, Нобелов лауреат за 1929 г. при това! – захващам се старателно да чета преживелиците на литературния герой Ханс Касторп в някогашното курортно селище високо нейде в швейцарските Алпи – Давос***, санаториум за заможни болнави безделници.



      Върти ми се из ума сюжет на документален разказ за смъртта на майка ми. Мога веднага да го започна, но се спирам; казвам си: Не бързай. Нещицата около тая привидно „редовна, делнична смърт” са ти се впили тъй плътно в съзнанието, че няма къде да ти избягат... Имам вече ключа, подхода на Ф. М. Достоевски към подобни „дреболии” от знаковия му роман „Престъпление и наказание”. Смятам, днес ние, обикновените българи, живеем в не по-малък стрес от руската „идилия” Петербург от времето на Родя Разколников (1865).

      О, как бързо избуява у мен дързостта да се състезавам с първокласни автори и философи! Знам си силиците, знам си и слабостта, но имам едно предимство – анонимен съм; никой не ме брои за автор, мога на воля да се вживявам в ролята на прикрит в храстите съгледвач, хвърлящ зорко око към кохортите на знатните, наперено крачещи по широкия древноримски друм на моята родна Тракия.

      Спрямо стила на Достоевски… Един въпрос: литературата сумрачно ли бива да звучи?! Тоя разтърсващ катарзис от „Престъпление и наказание” ме пришпори веднага след последната прочетена страница да се вмъкна в банята и под душа да се постарая да очистя от тялото и от душата си цялата жестоко сантиментална магия, наречена „Достоевски”… Нима не може да се пише по-сдържано за тия неща – посредственост, подлост, убийства, духовна мизерия, фанатизъм, войнстващо самолюбие?

      Не ме възхищава краят на романа. Твърде поучително, т.е. сладникаво... главният герой тръгва да се осъзнава. Уж призовава към смирение, а ето – самият Достоевски оспорва (не доразвива, а оспорва!) стила на Библията. Библейските мъдреци не си позволяват да слизат в преизподнята на подсъзнателното, а той, Достоевски, до шия се заровил в пространства, от които вее космически мраз. Защо да придаваме на окото ярка рентгенова острота? Съзнанието, логиката ни не може ли да се задейства чрез внушение по-човеколюбиво, по-сдържано!

        Разчупвайки който и да е от споменатите в Йоановия „Апокалипсис” Седем огнени печата, зад които е затаена Абсолютната истина за света и човешкия ни род, не рискуваме ли вместо пухкавото домашно коте да се събудим ужасени пред озъбен зверски скелет? Авторът – дори и гениален да е! – ако наистина изпитва любов към мнозинството ни от простосмъртни, би трябвало да не съобщава всичко, което проумява чрез гениалността си. Илюзията все пак ни е нужна, за да живеем в уют със себе си. Ами ако следваме логиката на Достоевски или Зигмунд Фройд (1856-1939), направо да обявим, че не Любовта е, която кара сърцето на мъжа и сърцето на жената да копнеят едно за друго, а чисто и просто някакъв неизбежен природен закон, някаква си там яйцеклетка трябва да бъде оплодена от сперматозоид, за да продължи човешката драма; Любовта, погледната от този ъгъл, е само една примамлива очевидност на нещо горчиво, но необходимо като лекарствена отрова… Това ли е цел на литературата?!

      Не съм, разбира се, съгласен да оставаме все в очертанията на Библейския слог, но когато се доработва подходът към познанието ни за самите нас, да не се забравя, че Космосът в подсъзнателните ни рефлекси е не по-малко опасен от разбиването на атомното ядро: в пределно кратък отрязък от време – поради непомерната тежест на едно неочаквано Знание – информация, дето не сме в състояние да осмислим адекватно, рискуваме да се самовзривим. Примамлива е Вселената, красив е Млечният път, но само докато ги съзерцаваме от уюта на родната планета и откъм познатите ни подробности относно ограниченото (явно неслучайно ограничено!) познание.

      Следва
 
Plovdiv, redact. 17 apr. 2015
_______
* Ф. М. Достоевски, „Престъпление и наказание”, бълг. изд. 1981 г., с. 27.
** Клаус Ман, „Мефистофел”, изд. „Н. култура”, 1982 г., с. 307.
*** Днес един от луксозните курорти на Европа. Бел.м., tisss.