петък, 23 април 2021 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (562.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (562.)

  За цивилизоваността у каквато и да е общност съдя изключително по отношението на общността към изпадналия в беда, към момичето и младата жена. – Аноним (1947)

  02.12.2000. 

И НЕКА ШОУТО ДА ПРОДЪЛЖИ

  В тези мои зрели години смятам за лудост всяка страстно прокламирана амбиция за нов ред. Прекалена степен самочувствие, да не река – грандомания, откривам в т.нар. интелектуалци. Да се обявиш за божество, като си присвоиш функциите на Бог, не ми изглежда героично, а тъжно, нескромно. И го съобщавам не като защита на легендата за Богочовека, а от позиция на простосмъртен пловдивчанин, ценящ уравновесеното мислене. Студент, някъде около 1970 г. в квартирата си на софийската уличка "Петър Митов" № 8, кажи-речи, върху темето на Слатинския редут над Подуенската жп-гара, с велико търпение и най-скрупульозно пребродих затлачената от обстоятелственост и типична немска, отчайваща сухота и преднамереност философска сага на Томас Ман "Д-р Фаустус". Адриан Леверкюн е литературен образ на гения, за чийто прототип на г-н Томас му послужил Фридрих Ницше*. "Д-р Фаустус" за автора е върхова и любима творба; за мен и до днес този обемист роман си остава връх на суетността, защото си е пример как абстрактното може и да люшка камбаните на съвестта, но нито за миг не може да замени живото съпричастие към конкретния случай, към конкретния грешен човек. От този тип отвратителна суетност от невежество и дива лакомия тръгват най-величествените, ама и най-жалките експерименти с човечеството, с планетата, която населяваме по милост вероятно на много по-напреднала от всички нас небесна сила.

  Застуди се и в атмосферата започва да витае умисленост и кротост: напомня ми на запуснат дом с буренясала отпред градина и паяжини по ъглите... Картината ми е от Добруджа, от селата Гурково и Тригорци край Балчик. Там се губех, когато баща ми е бил още жив тук, в Пловдив. Сега ми липсва кротката му Иисусова усмивка и изобщо, липсва ми подредеността, здравината на онзи наш живот, където анонимния за света простосърдечен и доверчив мебелист-дърводелец ми е ориентир, еталон за оценки и размишления, нещо като Полярната звезда в небесата над облаци от суетност, нагла алчност, войнстващо невежество. 
Философите, които ми занимават ума напоследък: мосьо Русо, Шопенхауер, Ницше, Маркс, Сартр, Витгенщайн, са все тясно обвързани с пасмината на заможните и знатните, на повиваните в копринени пеленки, хранени със златни прибори. Че аз какво общо имам с тях?! Бедният, оскърбяваният всекидневно, изпитващият тегобата на битието човек, този естествено е родствен на Христос: не му се и налага да се прави на чудак и луд, на нещо изключително. Живей уравновесен и бъди велик в неизвестността си! Това ми харесва, това за мен е хубаво, изпълва ме с преклонение пред увереността на влюбения в естествения ход на живота. Раждаш се, по-скоро: някакви хора те раждат и те отглеждат, ти раснеш, раждаш на свой ред свои рожби, те отлитат, а ти бавничко гаснеш, накрая изчезваш от света, както си и дошъл.

  Доста дива посредственост е нужна да се разхождаш из обществото като паметник на самия себе си. Човеколюбивото, като качество, е уравновесено, а не угоднически наклонено към нашия интерес и изгода. Вдъхновителите непременно са оказващи в прекалена степен натиск да изоставим собствения си ритъм на живот и на възгледи; претенциите им основно са срещу личното ни право на избор. Та ето, в този смисъл вдъхновителите се явяват главни надзиратели за свободата у личността, независимо за чия изключително красива наглед и вкус прогресивна кауза гръмко ни призовават. Изпитвам доверие към генетично заложената у всекиго от нас тук позитивна енергия и радост от творчеството. Отрязъци от великата човешка драма са били, а и пак ще се режисират от Злото – Ленин, Сталин, Мусолини, Хитлер и пр. самозвани глашатаи на истини от последна инстанция, то е само докато се активира положителната духовна енергия, обновяваща представата за самите начала в обществото на хилядолетната ни християнска цивилизация.

  Степени на убеденост, като фалцетни изсилвания, смръщени гневно вежди, гръмки обвинения, назидателност, опиянение от собствения глас. Всичко това само да не си помислите, че убеждава! То е поза, предизвикателност, която не решава, а разпалва спорове, не лекува, ами отваря рани, раздухва пожари и кървави граждански войни, когато родни братя тръгват с духова музика и бойки патриотически песни взаимно да се избиват. Трудно ли е да се разбере, че за да имаш правото да съдиш, първо трябва да обичаш, тъй че съденето да е импулс, породен от грижовна любов към съдения?!

    Очите ти ме гледат с прежната си тиха благост
    и пак са милващи и нежни твоите ръце корави.
    Наистина ли пак за твоите очи съм драгост,
    наистина ли през отлъката не ме забрави,
    нима наистина не съм ти отмилял?
    Грижовна моя! (...)
    Недей ме пита! Замълчи!
    За пътя извървян, за моята тегоба
    не всеки има майчините укорни очи. 

  Аргументът ми е от най-неочаквано място (Пеньо Пенев, поемата "Дни на проверка", 1958 г.)* и не ми дреме каква точно идея напористо е преследвала по петите автора на тези редове; откривам рядка житейска мъдрост – че най-строго съди не кресльото, а силно обичащият, че това съдене не е за да отблъсне; а е съдене за приобщаване на блудния. Всъщност, то е печал мълчалива, укорна, грижовна. Питам, колцина между майсторите на гневни речи умеят да се видят отстрани и да успокоят разбеснялото се отмъстително, отблъскващо, само не и приобщаващо отрицание. Вместо да помогне, идиотът усилено пречи, задръства с пози гръмотевични пътечката за покаяние. Боже мой, защо толкова разпалени напират да назидават! Толкова ли е трудно да изкушиш нравственото у човека, да не го приклещваш като осъден на смърт чрез разстрел към зида, ако наистина си демократ, християнин или по-общо казано, добронамерен човек и стопанин на своето едничко мило отечество?!

  Ама не – въсят чело. Тровят се взаимно. Отмъщават по хамалски. Гърчат се от бяс. Пяна капе от муцуната им; и от цялото това тяхно театро научаваш единствено колко честолюбиви, как глупави и суетни са идиотите, които ни се представят за светци**.

Пловдив  най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 24 apr. 2021

Илюстрации:
- Арест, подготвен като шоу...
- И нека шоуто да продължи!.
___
* Вж. https://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=212&WorkID=6754&Level=3 
** Вж. https://toest.bg/narodut-sreshtu-desislava-ivancheva/ Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (561.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (561.)

  Щом любов нямам, нищо не съм*– Ап. Павел (~10-67), послание I до коринтяни

  Много важно е какво си преживял, но по-важно е как си го преживял и какъв опит си отнесъл от преживяното, особено когато става дума за любовта. – Аноним (1947)

    02.12.2000. ЩОМ ЛЮБОВ НЯМАМ, НИЩО НЕ СЪМ

 Веднъж направих беля и жестоко ме биха. Спомням си, татко държи шперплатова лентичка и тя свисти във въздуха; белезите от нея оставят дълбоки, кървави следи. А майка е хванала метлата изотдолу, налага ме с дръжката, обаче от дръжката по не боли. Пълзя на колене и лакти в талаша, а пък те не спират да бият; от зор се наврях в далечния ъгъл под дърводелския тезгях и те, и двамата, пак размахваха оръжията си, но бях недосегаем: не-е, не уплашен, само изненадан, но и скимтящ от унижение. Да съм бил, да съм бил не повече от 8-9-годишен.

  А в десетата си година се разболях от жълтеница. Отначало всички помислиха, че е скарлатина, качиха ни с майка отзад в разбрицана линейка: кремавобяла шкода с два кървавочервени кръста върху задните две врати. После майка остана някъде, а мен ме поведоха като арестант из огромни доста хладни, полутъмни варосани коридори. Съблякоха ме чисто гол, накараха ме да прекрача в едно огромно фаянсово корито и сериозни лелки ме поливаха, сапунисваха, триха. Вонеше на гадно, чак ми лютеше на очите от хлорната вар. Воняха и дрехите, в които ме облякоха. Че са ме повели като арестант, сега си го мисля. Не изглежда логично, но е тъй – минахме през отделение, където лежаха болните от коремен тиф, за да влезем при хепатитните.

  Сложиха ме в болнична стая с четири легла, почти под прозореца и вдясно. Вляво лежеше беловлас, изсъхнал като стар китаец, със землистия цвят на умиращите дядо Гьорги. Изнесоха го още на втората седмица, а името и снежнобелите му мустаци, кой знае защо, помня. До вратата, откъм жълтите нозе на дядо Гьорги, беше бате Наско – чудесен мъж, около трийсетте. С него играехме шах. Шаха сам си го бях направил от кутия за бисквити, като фигурките ги нарисувах върху картонени квадратчета, които се местеха по синьо-белите шахматни полета. Бате Наско беше тип майтапчия: бие си шегички с всичката ни несрета; само когато се появява сестрата с инжекциите, лицето му става напрегнато, а пък шегите са изричани с крива усмивчица: "Аман ма, сестро! Станал съм вече на решето. Сестро, вече можете да ме ползвате за сито". Четвъртият беше Яшара – циганин на неопределена възраст. Мълчаливец, та не съм го запомнил другояче освен с прегърбената му кльощава фигурка, когато се изсулва от завивките или когато бавничко си иде от тоалетната, притиснал корема си с две ръце, приведен, съсредоточен, сякаш нещо изгубено 
много ценно търси да се търкаля по пода.

  Онзи, който смени дядо Гьорги, някак ми се губи, не го помня, може би защото съм продължавал да виждам не новодошлия, ами мъртвия, сякаш е жив. Обичах да седна в слънчевите пролетни следобеди върху прозоречния перваз на болничната ни стая. Големите си бъбрят, хем без особено да се съобразяват, че съм си хлапе; от бъбрежа им научавах, че тук при нас, хепатитните, живот си живеем, обаче виж, при тифозните всеки ден отнасят поне един на носилка върху болничната количка почернял и добре изсъхнал като чироз, покрит през лице с чаршаф с печатите на държавната болница.

  На няколко пъти майка и татко ми идваха на свиждане – все ми заръчват да слушам сестрите и чичо доктор, да си лежа мирно и кротичко, да не тичам, да не обикалям по коридора, да си изяждам докрай пюрето. Изобщо бързичко свикнах с отсъствието им. Липсваха ми обаче приятелите. Бате Наско не всякога беше на кеф да играем на шах, а с дядо Гьорги говоренето бе той да ме разпитва какво правим в училище, харни ли са ни учителите или не. Другият, който легна в неговото легло, него не си го спомням: вероятно е лежал, както някои от по-тежките случаи, цели часове безжизнен, с празен поглед, забит в тавана, сякаш обмисля всички световни неправди и идиотщини.

  Една утрин, малко преди визитация, санитарката, дето ни чистеше стаята, тичешком излетя в коридора. Появи се дежурният лекар. И две медсестрици се вмъкнаха подир него. Тримата поседяха при леглото вляво от вратата, нещо шепнешком си рекоха, па си излязоха. Дойде възрастната санитарка, разгъна цветен параван около леглото на циганина. И понеже ръката на Яшара все изскачаше извън носилката изпод чаршафа, като да ни махаше мило за сбогом, вързаха с бинт двете му китки пред гърди и тъй го изнесоха. Сетне махнаха паравана с цветята, наредиха да излезем ние, само двамата с бате Наско, и напръскаха пода и стените около вратата. Когато се върнахме подир час, вътре светеше от чистота, вони на карбол, а леглото на Яшара: застлано с чистак новичко синьо одеяло с щамповани големи бели пеперуди.

  Някъде другаде ще разкажа по-подробно за най-симпатичната сестра Колева, която като че ме обичаше. И аз я обикнах. Няколко пъти сестра Колева, която ни биеше най-безболезнено инжекциите, ме води в стаята на тавана на внушителната четириетажна сграда, в чието мазе знаех, че разрязват труповете. От махаличката покрай болницата под Джендем тепе бях хлапе и леле, колко набези сме предприемали да узнаем какво ги правят мъртвите зад белосаните отвътре стъкла, и нищо особено не бяха съзрели любопитните ни трескави очи. Особени бяха само разказите за внезапно събудили се възкръснали, които се чудили защо са голи голенички сред циментовите сиви корита на моргата, с картонче, привързано към палеца на десния крак. Моята любима сестра Колева ме угощаваше с ябълки или сушени сливи, грозде, бисквитки; току се обърне към двете си съквартирантки – и те медицински сестри: "Вижте го! Не е ли сладък, а? Не е ли сладичък!" И тричките в унес следят как се храня или се въртя гузен на стола и си чопля носа. Що гузен ли? Ами щото бях влюбен.

  Двайсет години по-късно – вече млад мъж, женен, с две дъщери, гостувах на моята някогашна "любовна авантюра" и пак в таванска стаичка. Само че сега – срещу моето основно училище "Сашо Димитров". Пак в компанията на съквартирантка ме посреща четирийсетгодишна женица с повяхнало личице. Но й останал все още онзи до болка познат хитроват приятелски блясък в очите. Стаята й – цяла в дантелени покривчици и саксии с цветя. Две години по-късно тя се омъжи, струва ми се, за "стабилен мъж с материално положение", както бъбреха жените из махалата, а малко по-късно върху тухлената колонка току край тенекиената врата към дворчето срещу старото училище случайно зърнах снимката й върху некролог. Издъхнала при раждане.

  Имам, разбира се, сериозни обвинения за това и онова към родителите си – ами че аз израснах, сподирян от фразичката "От теб, мама, стока няма да стане". И когато го споменах преди години в есето "Корени" за местния областен партиен всекидневник "Отечествен глас", двамата се почувстваха засегнати, предадени. Не мога обаче да престана да ги обичам... И колкото повече време ме дели от смъртта им, толкова по-близки до сърцето си ги усещам. Милите! Съзнавали ли са, че да отгледаш млад Лъв няма по-добър начин от този – да го оскърбяваш непрекъснато, непрестанно да го биеш по лице, да го ожесточаваш и да го отблъскваш. Така младият Лъв израства корав от усилието да отстоява себе си, неприкосновената си територия, своите ловни полета и тучни зелени морави с цветя и летящи между цветята чудни бели пеперуди.


Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 23 apr. 2021

Илюстрации: 
- На ул. Ниш, 6-годишен в униформата на хлапе от забавачката;
- В 25-ата ми година, заснет от баща ми в м. Юндола на 7 август

___
* Ап.Павел, І послание до коринтяни (13:2). Целият текст от гл.13: Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека. Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, щом любов нямам, нищо не съм. И да раздам всичкия си имот, да предам и тялото си на изгаряне, щом любов нямам, нищо ме не ползва. Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинства, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява. Любовта никога не отпада, а другите дарби, ако са пророчества, ще престанат, ако са езици, ще замлъкнат, ако са знание, ще изчезнат. Защото донейде знаем и донейде пророчестваме; но кога дойде съвършеното знание, тогава това "донейде" ще изчезне. Когато бях младенец, като младенец говорех, като младенец мислех и като младенец разсъждавах; а като станах мъж, оставих младенческото. Сега виждам смътно като през огледало, а тогава – лице с лице; сега зная донейде, а тогава ще позная, както и бидох познат. А сега остават тия три: вяра, надежда, любов; но по-голяма от тях е любовта. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1547.)

    ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1547.)   28 апр.1997 СЛЕД КОНЦЕРТА   Мина й представлението на Re. Излъчваха го по националната ни телев...