Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

четвъртък, 12 юли 2018 г.

Личен архив – ПИСМА ОТ И ДО ДАНКО (8.)

ПРОЩАЛНО*

ДВЕ ГОДИНИ БЕЗ ЙОРДАН КРЪЧМАРОВ

Крачи човекът по пътя си и скубе горите...
А как ще диша човечеството без гори?
Слиза твоят стихотворен Христос и скубе добрите.
А как ще живеем без добри?

Тъй си отиват последните бохеми-поети –
поредната крачка се оказва на онзи свят.
Тъй – без кариера, без стихосбирка, без проблем,
току-що вървяха, а вече съвсем не вървят...

Плаче сърцето ми за сърцето ти, всичко побрало;
така се пръскат сърцата, когато дават урок.
Даже скубят горите – там, на билото, като надежда бяла,
недостъпен за безкрилите, твоят козар е бог!


  Йордан Кръчмаров се нареди сред князете на духа, които започват да живеят едва подир смъртта си. Мир на праха ти, повелителю на небесните стада!
  БЛИЗКИ, ПРИЯТЕЛИ И СЪСЕЛЯНИ

Картинка от възпоминателния лист на Данковите съселяни

РЕПЛИКА, 16 август 2006 г.:

  Цитат:
   Искам предрезгавял от недоспиване или дявол знае от какво човешки  глас. Искам един глас, който ме кара да влизам в диалог с цялото човечество, но от точните координати на Добруджа. Вярвай, отстрани повече неща виждам в този, вече не-йовковски, добруджански нрав на сърдечност, лек песимизъм и преклонение пред природата.

   Страшна сила е тази твоя Добруджа! Хваща те леко, доскучава, изглежда еднообразна и дива, ала отдалечиш ли се, разбираш, че е могъща в привидната си пасивност, че само тук слънцето е така близко и така непоносимо тъжно червено. Мен Добруджа ме свързва много повече с изгрева и залеза, със звездите, с движенията на морето в августовската мараня, с преходността на човека, с поезията и калта – от всяка друга област на земята Българска.

   Това, Жоре, си вече ти. Това го виждам само в "Крайпътен ресторант". Нарича се усещане за... мъж. Дано не ме разбереш криво. Адски много ми харесва... Бъди здрав! 

ОТГОВОР, 23 август 2006 г.:

   – Странни неща се получават, мила С'est la vie. Като тегля черта под изминалите дни, месеци, години, десетилетия, с изненада откривам колко нерви, колко безсънни нощи съм пропилял заради неприятни типове в моя живот. И по-жалкото! как нехайно съм пропускал да река добра дума, дори само "Благодаря" на нежния, истинския приятел край мен.

   Огромна грешка. Непоправим пропуск. Виждам, две са само участията Ви дотук в този форум, пък и изобщо; и двете – с добра дума. Като опитвам да си изясня защо тъй съм се отнесъл към Вас в тези два случая, имам нескопосно оправдание пред себе си: било е от опасение да не ме сметнат за самолюбив, да не ме вземат за персона, която крещи и тръпне да я отличат. То е вероятно и част от причината да не Ви отговоря досега: неприязън към грандоманията, отвращение към полагането в рамка (дори най-изящна да е тя) около представата, че съм просто син, внук, правнук и праправнук на простосмъртни българи.


   Когато от ранно детство си живял сподирян от фразичката "От теб, мама, стока няма да стане", какво ли да очакват! Гледам осветени от обществено внимание и благосклонност личности; но пожелае ли някой да ме направи уязвим, готов да рони сълзи безпомощен човек, най-лесно е, като ме похвали. Ненавиждам се в такъв момент. Зареждат ме с енергия за живот отрицанията, гневното скърцане със зъби, едва прикритата ненавист, откровената наглост на грандомана и самовлюбения. Ето текст, роден от гледката през стъклото на автобуса Балчик-Гурково в далечната 1972 г., който по друг начин, малко по-прегледно казва това същото...


ПАЛЕНЕ НА СТЪРНИЩАТА

Видели ли сте лете как пробива
след огъня най-острата трева?
След жътвата – като пшенична нива,
и аз така се учех да раста.
 Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 13 uli 2018

Илюстрацията горе:
Данко като десетинагодишен хлапак.
___
* Донесли го 
през есента на 1988 г. на връщане от Гурково и Тригорци дъщерите ми Вера и Надя. Нямам представа кой е авторът на тази реминисценция от картина, образ и словесен ритъм, характерни за Данко. Некрологът, отпечатан върху лист формат А5 лошокачествена хартия на явно допотопна преса за плосък печат от типа "американка", на която обикновено се печатат бланки за фактури, е чудесен знак за обич, с която се ползва сред обикновените българи този така непрегледно кротък в бита си Български поет. После се появиха пъстрите птици с лавровите венци: да повъздишат чувствено: Ах, какъв Поет, Боже Господи! Човешки работи – да се смееш ли, или да плачеш!

Между другото, когато преди  години, през август 2014 г., подир нощ, в която преспахме на голата земя в двора на селската къща в Тригорци, отведох приятеля от юношеските години Тодор Ряпов в съседното Гурково да му покажа къщата на Данко, посрещна ни тумба цигани, настанили се тук. И като попитах знаят ли, че това е къщата на известен Добруджански поет, изгледаха ме със самочувствие на оскърбени: "Че кой пък е тоз, това си е нашата къща!" Та приятелят – инак сдържан, кротък по нрав, процеди една нашенска, пловдивска ругатня през зъби; наложи се да го предупредя да си замълчи, че да не си създадем проблеми. После в селското гробище на Гурково открих веднага, (вероятно усетът ме е водил) гроба на Данко – занемарен, обрасъл с тръни и храсти.

Чуто в първите години след смъртта му: леля Керанка – майката на Данко, завещала дома и дворчето за музей, където да се съхраняват и малкото негови вещи, и ръкописите на Данко. Толкоз по темата за китките, всенародната любов и признателност към поета! Бел.м., tisss.