Талантът откъсна Рафаело от земното и пренесе съзнанието му в по-висши сфери на духа, където простосмъртен едва ли може да проникне; той съзря самата Красота върху трон... и тя му отвори очите, както Бог стори това същото със своите пророци.
– Похлопа някой, Боже мили! Защо на моята врата?
Навярно сбъркал... Ще отмине. Тъй мрачна е нощта!
– Дъждът съм аз, какво те плаши! Ела ми отвори.
Сложи на масата две чаши. Знам хиляди игри.
– Не ми е време да играя. А и за пръв път чувам дъжд
наоколо да се мотае, да ми говори с глас на мъж.
– Добре де, вятърът съм, който в брезичката отпред шуми
и в процепите като коте приплаква в тъжните ти дни.
– Върви си. Няма да отворя. Не знам защо си още вън,
когато всички свестни хора спят своя нощен сън.
...И не отвори. И отмина случайният неканен гост.
Кой беше? – ще виси с години проклетият въпрос,
че бе дъждовна нощ такава, безлунна и студена бе.
Нечакана ни се явяваш, Любов със мирис на небе.
.jpg)
.jpg)
