Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

понеделник, 27 май 2019 г.

ГОЛЯМАТА ФАЛШИВА ИЛЮЗИЯ СЪЮЗ НА ДЕМОКРАТИЧНИТЕ СИЛИ

ГОЛЯМАТА ФАЛШИВА ИЛЮЗИЯ СЪЮЗ НА ДЕМОКРАТИЧНИТЕ СИЛИ
(писмо до приятел)

 – Любо, гони те носталгия по СДС, виждам. Но СДС е бита карта още при учредяването, което няма как да знаеш; бе създадена в отделите на Държавна сигурност с цел да оглави и ограничи енергията от масовото недоволство след вътрешнопартийния преврат в БКП на Десети ноември. Имам преки наблюдения за това от кухнята на пловдивското и софийското СДС, дето чрез подправен протокол със задна дата за лидер бе назначен Желю Желев и около него се мотаеха "велики" журналисти, като Велислава Дърева.

  Като главен редактор на някогашния вестник "Демократическо знаме", идваха при мен разни хора, и сред тях мнозина яростни седесари бяха някогашни отрепки, хора от т.нар. информатори на ДС. Уважавам силно пристрастията ти към СДС, но чрез тази врътка БКП си запази влиянието сред българите. БКП никога не е слизала от властта и все по-успешно ни разпиляват като нация и ни разпродават държавата на чужди компании и банки. Бъди здрав!

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 27 maj 2019

БАЙ ГРУЮ

БАЙ ГРУЮ

В чест на дядо ми Борис (1900-1972) – Борис Дявола

 
– Световната любов? Ка-а-кви са тeз глупости? Айде де! А че вий знаете ли що е любов! Едно време бех най-дивото в махалата. Оназ песен чували ли сте я, "Краде, пие, псува и се бие за жени"? За мен сякаш я беха писали. Ей толчав здравеняк бях, по панаирите с пехливаните се надборвах. А корави мъжкари бехме повечето мъже, не като вас сега. Женчовците се губеха помежду нас. И жените... а-ах, жените!

  То беха други жени туй, наште съпруги. Ама това, да ти народи деца, като лист да трепка кога ще се върнеш, ще ли се върнеш, па и на кой хал ще се прибереш, то си бе едно на ръка. Таквиз ни беха те, нявгашните съпруги, имаха ни страха и не че не са мърморили, то има ли женско да не мърмори и не мрънка! – обаче изръмжи ли й мъжкарят, оназ мигом си подвива куйрука. Че знай ли те! Зер, нали ти си й царят-господарят, па и майка й си ти и Светият синод.

  Говоря за фаталната жена, оназ, дето само като прошумоли покрай теб, и цял се олюляваш, лигите ти потичат, трифазен ток те бий в кръста, омекват ти коленете, а зъркелите ще ти изскокнат като у настъпана жаба. Такваз една е в състояние тъй да подлуди, тъй да съсипе живота и на най-коравия мъжкар! За таквози ми ти женско войни са се водили, царства се залагат само зарад изкушението да му се любуваш до насита, с мерак да я галиш таз Божествена хубосия...

  Имах аз девет гърла вкъщи: четири щерки – все дребни дечурлига, и син гърчав, та крехък, двама калфи, невястата, плюс тъщата. Жена си я числях към инвентара. Купувал съм, не че не съм й купувал, еще кожухче от драни котки, рокли бархетени, папуци атлазени, обаче ний с нея си бехме една плът, един живот, дет няма как да го делиш. Раздели ни обаче една женска. Фукнах се, братлета, и аз по чуждо.

  Ама па гиздава беше, мамицата й. Двайсетинагодишна хем, и се не дава. Рипкаме подире й ний, три дузини мъжкари, дет ги не стряска ни нож, ни куршум. В Чиксалън и Пич-маала немаше по-кипра, по-дяволица от таз дивна Пена Папучкина. Богаташко чедо, едничко на мама и татя, братята й – цели бици; а па то – писано яйце, научено да му угаждат, да се глези, да се кипри, и какъв ли друг дерт има освен да изкушава! А па по гръб не ляга пущиното. Изгори сума ми ти сърца. Двамина авери в чужбина забегнаха рани да ближат, но пуста хубост, как се забравя! Дяволицата ай тъй ги усукала по себе си, сякаш не се е родил оня, дет ще й доде дохаки; всекиму ясно, за мен обаче не! И ме хвана амбицията. Най-верният ми авер Кирето Ламбиния пусна кепенците на дюкяна, запиля се ча-а-ак в далечна Австралия, заряза дребни дечица и парализиран баща. И за него се заклех: ай, кучко, ще ти дам аз да се разбереш!

  В онез луди години биеше ме парата. Имах аз трийсетина декара плодна земя – бахчи, лозя, ябълкови градини, плюс два дюкяна стока, велосипедна работилница на пъпа на Пазарджик и друга – на пъпа на Перущица. Велосипеди давах под наем: левче за час. Пара ми носеше таз мода да се язди велосипед. Чукачите на коноп – все мои авери, за мен готови и в огъня да влязат, само знак да им дам; пращя от сила, и не за пари... ами от пусти бяс, подир работа
коноп чуках и у дома, на двора. В тоз коноп се бях врастнал, три норми бичех кат същи хайгър, та ми лепнаха от онуй време прякор Борис Дявола. "Бъхта се, кай, кат грешен дявол", говореха за мен. Як бех, ербап бех, окумуш бех, пък и германците на крака ми идват, по петите ми ходят да ме кандърдисат с грамофоните, електрическите им фенерчета, устни хармонички и с шевните им машини да търгувам. А тогава грамофонът и устната хармоничка беха мода.

  Къщата ми пълна с челяд, калфите покорни, ратаите – дресирани, имот имам, с кон да яздиш, не мож го обходи, обаче туй от мен да го знайте: писано ли е да ти се случи нещо, то непременно се случва, че от късмета си ще избягаш, ала от орисията си няма как. Да ви разправям ли как й влязох в дирята на таз сърничка любава, как с дрънкулки и медени лакърдии я подмамвах сума време, как месец лежах в драни агнешки кожи, дорде се оправя от юнашкия кьотек с онез двама зверове, братята й. С аверите се смразих, за света освирепях, ослепях за всичко, дето до онзи миг ме радва. В ума ми само ей туй на – как й раздиплям осемте фусти една по една, как косите й разпилявам връз мене си, устните й как емен-емен с мерак до кръв ще ги заръфам, а инак нежно ги поемам като същинска нафора по Великден. Дигнах аз палат на кьоше, със седем спални и три балкона, широка веранда на юг и лозница, за сянка посадена. В нейна чест го сторих, та по всяко време да мога при нея да си се отбивам, кога ме връхлети мерак да я любя.

  И тя ме очакваше в таз къща-палат къпана, нагласена, кожата й – бархет, ненките й – мляко с какао, очите – ревниви като Смъртта. И влизам при нея аз със здравец зад ухо, и в чаршафите тя ми ухае на чамови кории и ягодови поляни. Дедо ми насред Калугерово на дръвник чалмалии го клали, че чапкънин погубил, двамина чапкъни със секирчето през дере гонил. Едно е обаче турците на дръвник да те колят, друго е сам да се кълцаш, хем и джигерят отвътре да те гори. И мойта стана една, мътна и кървава стана тя! Кой не идва акъл да ми дава! Родата ми трие сол, жената хукна по врачки, току открия под възглавницата я сплетени пучи косми, я стрита суха конска фъшкия... По онуй време Хитлер обяви война на света, шумкарите ме налетяха и ми се криха в плевника под сламата да ги храня, джандари за оружие и бомби сайванта ми преораха, кобилата ми се ожреби, руснаците на Сталин пак прецапаха Дунава и площадът на Пазарджик внезапно сабахлем осъмна в червени байряци, аджамии ни зауправляваха държавата и от Царство България на НВ Цар Борис III превърнахме се в Народна република, властта построи сума ти концлагери, наблъска ги с учен народ; мен ми конфискува бахчите, градините, газовия мотор с помпата и каишите, талигата с двата коня Лишо и Дорчо, вола, работилничката с такъмите, дюкяна ми, шестнайсетте велосипеда, двете ми къщи, дет с ей тия две ръце съм ги построил...

  Върза ми ръцете новата власт, всичко-всичко ми отне най-човеколюбивата под слънцето управия. Вчерашни хайлази и мижитурки за една нощ думбази станаха, невястата ми се сбръчка, състари се и забегна, щерките се изпоомъжиха, синът ми се запиля в странство и никой го не знай дека е сега, на чий господар длан целува, роднините ме кълнат, цял Пазарджик жив ме оплаква. От Борис Дявола мен зарад калпавата ми орис прекръстиха ме на Бай Грую
*
, като баш завалия. Имотът ми се изниза като речен пясък из пръстите, всичко мое насрещу ми застана, на нищо вече се не надам, в нищо не вярвам – ни в бога, ни в царя, ни в папата, нито в патриарха. Останаха ми само Пена Папучкина и жребчето, и аз пак, Господьо Боже мой! – и аз пак щастлив, щастлииив... Адски щастлив!

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 27 fev. 1997 – edited by 27 maj 2019
___
* Бай Грую в някогашните бедняшки махали на Пловдив кръщаваха човек, комуто не върви в живота и картите, понеже е прост и задръстен, не успява да се ориентира в реалността. Моят мил дядо, комуто е посветен този измислен донякъде разказ, обаче беше от този 
род българи, вече изчезващ вид в ерата на Бойко Борисов, Лилиту, Ути, Росен Плевнелиев, Митю Пищова, фалшивия пазарджишки лорд Бул, сладкопойния Азис от Костинброд, Денди, Фънки, Дони, Графа, турските сериали, Софи Маринова и Николета Лозанова. Бел.м., tisss.